Не е време за дракони

Сенките се размърдаха, явно зарадвани от звука на гласа му.

— Този, който е дошъл за теб, Виктор!

И нещо стана. Същата вълна като в съня, същият прилив, подобен на гневен пристъп, който бе струвал живота на полуелфа и едва не бе затрил Пределника…

— ТИ! Дръзка твар, говореща с Мен! Защо не си на КОЛЕНЕ!? — Виктор не проумяваше какво се е случило с гласа му, откъде свистеше в него гъвкава режеща стомана. — Назови името си, ИЗМЕТ!

Пределникът се разтрепери, зяпнал към него в нямо възхищение. Юношата се вкопчи в ръката на баща си като малко дете.

И дори сенките в мъглата се сепнаха и отстъпиха.

— Хотор, магът Хотор… — донеса се сподавен отговор, гласът се задъхваше, но ето, дойде на себе си, укрепна и се наля с жлъч и ярост: — Ти нямаш власт над мен! Ти си никой! Още си никой! Приготви се да умреш!

Виктор разтърси за рамото вцепенения Пределник:

— Онзи е мой. Аз ще го накажа ЛИЧНО!

— О, да, Владетелю!

Сенките се втурнаха през мъглата. Пределникът с крива насмешка ги проследи с поглед. Побутна сина си към вратата и хукна подир него. Виктор за последен път огледа дислокацията на своя отбор. Двама момци пред изхода към перона… браво, нека бъдат там, врагът не е толкова тъп, че да нападне само от едната страна. Най-малкият син е приклекнал до прозореца и сръчно премята в дланта си къс кинжал. Пределникът и средният син пазят входа откъм площада.

Прекрасно.

Изтръгна меча от ножницата — подсъзнателно се надяваше, че оръжието ще бъде послушно и леко, както в ресторанта…

Нещо не се получи.

Стоеше, непохватно и напрегнато стискайки парчето остра стомана, като веднага се опита да го държи по-далеч от тялото си. Яростта и убедеността не бяха го напуснали, душата продължаваше да ври и кипи от презрение към дръзките твари, още бушуваше жаждата сурово и безпощадно да наказва… Само че тези чувства не се връзваха с меча.

Тишината, последните секунди безмълвие, отпуснати преди схватката, бе нарушена от далечен могъщ зов. Парна свирка на локомотив. Влакът идваше!

Но още не бе пристигнал…

Вратата се разтвори.

Пределникът замахна и топузът уцели изникналата фигура. Ах, колко добър бе този удар! Сръчен, неотразим, от душа! Нито доспехи, нито ловкост, нито боен опит не биха отървали врага от смъртта!

Само дето нямаше нужда от защита. Нахълталата сянка се пръсна на безчет водни капки, сякаш бе изваяна от течност. Впрочем, защо „сякаш“? Та това беше кукла, примамка, мръсна вода, придобила форма и движение.

Пределникът се подхлъзна в локвата, но отскочи назад. Синът му нямаше този късмет, въпреки гъвкавината и силата на младостта си. Момъкът падна на пода.

И нахлулите подир лъжливата мишена трима бойци в сини прилепнали трика не изпуснаха шанса си. Два меча разцепиха въздуха, който заскимтя по-силно, отколкото умиращият младеж.

Виктор се втурна на помощ. Колко несполучливо! Колко зле! И без това противникът имаше числено превъзходство…

Момчето, клекнало под прозореца изведнъж се изправи. Замахна — блестящата светкавица на ножа се шмугна през залата. Враговете се обръщаха, като че ли усетили опасността. Късно.

Кинжалът се заби до дръжката в гърдите на единия от убийците. А момчето с мълниеносна бързина хвърли още два ножа. И чудно — все в един и същ противник. Знаеше, че незасегнатите ще се опазят, що ли?…

Улученият враг остана прав, олюлявайки се. Изпусна меча си, хвана един от стърчащите от гърдите си ножове, задърпа го. Ужас облъхна Виктор — представи си как боецът просто ще измъкне кинжалите и ще се разсмее, страховит и неуязвим…

Ала през синята тъкан на трикото се уголемяваше тъмночервено петно. Помътняващият взор на умиращия се спря върху Виктор. Боецът се свлече на пода до трупа на жертвата си.

Останалите двама се задействаха толкова синхронно, все едно бяха отражение един на друг. Изпънаха левите си свободни ръце, тръснаха длани… Измежду пръстите им бликнаха и се плъзнаха по въздуха небесносини течни нишки. Обикновени струи вода, но необикновено гъвкави и здрави. Със смразяваща скорост водните камшици се протегнаха към момчето, като по пътя си разсякоха масивна дървена пейка. Виктор потръпна, разбирайки какво ще последва…

Сините нишки се разпиляха в роя капки. Бичовете се разпаднаха, покривайки хлапето с блестяща роса. А малкият воин се засмя и вдигна юмруче, в което държеше камъче на верижка. Амулет? И наистина защитава? Мигът на стъписването на убийците бе кратък, но достатъчен за Пределника да се окопити. Топузът се стовари върху главата на по-близкия Воден. Изхрущяха кости. Зрелището бе кошмарно — сякаш човекът бе попаднал под валяк.

Последният жив от тройката отскочи и се завъртя в каскади бойни стойки, заемани бързо, но плавно, сякаш се преливаше от една поза в друга. Не опитваше повече да използва магия — или нямаше време за заклинание, или беше разколебан в ефективността й. Дългият му меч чертаеше в пространството смъртоносни дантели, които не позволяваха на разбойника да пристъпи за нов удар.

И тогава Виктор отмести с рамо Пределника и тръгна срещу Водния.

Нищо необикновено нямаше в противника. Як строен мъж в почти спортно трико. Съсредоточено и сурово лице без намек на жестокост, извратеност или кръвожадност. Професионалист. Върши си работата. Трудна, но любима.

— Как посмяхте да се опълчите срещу МЕН? — изгърмя Виктор.

Откъде такъв тон, откъде такива думи, майко мила… Сякаш наистина не е случаен пришълец, гост в Средния свят, а истински Владетел…

Лицето на Водния боец стана още по-стегнато. Той потече около Виктор в губителен танц. А противникът му с кипващ под недоумението бяс промълви, като не го изпускаше от очи и държеше меча напред:

— Как се осмелихте да убиете слугата ми?

В отговор убиецът се втурна в атака, стремейки се да достигне Виктор с острието. И отново нещо се случи — подареният от гостилничарката Рада меч се събуди, поведе ръцете, отби удара, нозете сами пристъпиха в нужната позиция. А Водният профуча покрай врага си, като едва избегна разбойническия топуз, и пак подхвана хореографията си. В погледа на мага се четеше объркване. Не беше страх — навярно не се страхуваше да умре. Бе поразен, че е пропуснал.

И нещо отвътре, от сърцето на Виктор, прошепна към меча:

— Гневът Ми е върху теб… — а сетне оръжието прониза въздуха, без да се отклони, отхвърли вражеското острие и се плъзна по гърлото на Водния.

Настъпи тишина. Водният блещеше очи, мъчеше се да надникне под брадичката си, където имаше все още непуснал кръв разрез.

Изрева локомотивът. Вече се намираше близо, колелата му тракаха по релсите.

Водният боец се сгърчи — главата му се отметна назад, а раната зина. Шията бе наполовина разсечена. Кръвта шурна и пръсна като шадраванче. И пряко човешки сили, с прерязани артерии и прекъснати шийни прешлени, магът остана прав. Не падаше. Стоеше. Докато Пределникът с негодуващо ръмжене не го ритна в гърба.

— Благодаря, Владетелю, Ти въздаде отплата за живота на роба Твой… — разбойникът отпусна крак и под тежката подметка изтрещя гръбнакът на Водния.

Виктор се озърна назад, към отворената врата. Ако оттам се появят нови нападатели — ще ударят в тил. Ала оттатък само шаваха воалите на мъглата.

— Къде са другите твари, Пределник?

Разбойникът тутакси тръгна да провери.