Разбойникът не изглеждаше особено стреснат:
— Ще ги посрещнем, Владетелю.
— Ти не се ли боиш от Водната магия?
— Ние не се боим от Стихийните — Пределникът бръкна в пазвата си и измъкна малко камъче на верижка. — Защитен амулет… Владетелю, вземете го!
— Защо?
Неочаквано разбойникът се засмя:
— Владетелю… простете глупостта ми. Ама разбира се! Позволете ми сега, господарю, да кажа на момчетата…
— Върви.
И наблюдавайки как Пределникът провежда военен съвет, като строго наставляваше по-големите си синове, а по-малките по-скоро ободряваше, Виктор се вслуша в усещанията си. Като че ли беше редно да е уплашен?
Или в него още е живо чувството от снощния сън? Непоклатимата вяра в несъкрушимостта на плътта си и в слабостта на всеки дръзнал да му застане на пътя?
Опасна заблуда. Само насън сме неуязвими — всички.
И той облече черната куртка — сякаш потвърждаваше готовността си да приеме помощ. Пристъпи към гишето. Жената отвътре го гледаше така като че ли е изпълнила всичките си служебни задължения, а сега я карат да върши нещо извънредно.
— Какво има?
— Тук има ли служба за безопасност?
— Каквооо…?
Да, не биваше да надценява приликата на световете…
— Кой пази гарата? Стража?
— На кой ще му хрумне да се кара със Стопаните на Пътя?
— Например на Наказващите от ордена на Водата.
Очите на жената се изпълниха със страх.
— Че какво им е притрябвало от нас… — несигурно замърмори тя.
— Например — аз.
— Това е много некрасиво от ваша страна! — лицето на касиерката стана на червени петна. — Да си купувате билет, след като подире си влачите потеря!
— Нямах представа, че ме преследват!
Жената помисли:
— А не бихте ли искали да върнете билета? Ще го приема по преференциална тарифа… почти без удръжки…
— Май ви изнася, а?
Жената помисли пак, след което изрови табелка „ПОЧИВКА“ и я постави на прозорчето на гишето.
— И нищо не възнамерявате да предприемете? — запита Виктор табелката.
Очите на касиерката надникнаха в процепа над жалката преграда.
— Възнамерявам. Влакът ще остане на гарата само пет минути.
— И на толкова мерси — изсумтя Виктор.
Според часовника до пристигането на „Гръмовната стрела“ оставаха десетина минути.
Пределникът не губеше време. Бе разпределил синовете си по залата. По-големите постави пред вратите за към перона. Най-малкият зае позиция на един от прозорците. Старият разбойник заедно със средния си отрок, сигурно осемнайсетгодишен, дойде при Виктор.
А докато траеше това, скитниците усетиха, че става напечено. Уж невероятно, как биха могли да чуят нещо и да съобразят накъде духа вятърът? Да, ама не — и чуха, и съобразиха, и разбутаха спящите си другарчета! Излизайки, клошарите се озъртаха наежено към оставащите в гарата хора.
Някъде навътре в сградата захлопаха врати — персоналът се разбягваше. Премига и угасна светлината.
— Разумно — изрече Пределникът. — Електрически заклинания против Вода е само на съсипия. Всичко ще изгори…
— Защо ми служиш? — запита Виктор. В сърцето му сякаш се навиваше стегната пружина, все едно се зареждаше арбалет. Нещо наближаваше… и трябваше не само да познава врага, но и да вярва на приятелите.
— Аз винаги съм ти служил, Владетелю! — Пределникът объркано и дори малко обидено се осмели да погледне господаря си в очите. — Повярвай ми, Владетелю!
Виктор разбра.
— Добре. Значи най-важното сега е да се измъкнем. Щом пристигне влакът, веднага се качваме във вагона…
— Разбира се.
Да се убеди, че разбойникът не бе лишен от здрава мисъл, беше приятно. Но в същия миг тишината бе взривена от звънкия вик на момчето:
— Идват! Те идват!
Виктор и разбойниците се хвърлиха към открехнатите заради жегата прозорци.
Площадът бе пуст. Вятърът си играеше сред неприбраните сергии, обикаляше осиротелите кани и бутилки, дърпаше изоставените дрешки. Нямаше никой. Все още. Но хлапето не грешеше — нещо приближаваше. Нещо предхождаше убийците. Нещо безплътно, безмозъчно и стихийно.
То трепна в конвулсия планината горски боклук в чашата на фонтана. Размърда се, заизпада навън върху паважа. А шадраванът избликна, изхвърли към небесата стегната тържествуваща струя вода, която се разпиля в чадър от пръски и зазвънтя — тревожно и пронизително като чупещо се стъкло.
— Ах, гнило семе! — изруга Пределникът. — Не е техният час, обаче как вървят само! Владетелю, виж — не пестят сили!
Въпреки чистото небе и слънчевата светлина, от тесните улички на площада изпълзяха мътни къдели мъгла. Гъсти и сиви, те мигновено запълниха гледката и удавиха в себе си гарата. Сред беззвучния напор на мъглата приближаващото се
— Нахалстват, как само нахалстват… — Пределникът хищно изтегли от пояса топуза си. Вещо завъртя шипестата топка на къса верига и уж без размах, пътьом, заби топуза в стената. Изригна облак тухлен прах и се образува дупка, в която Виктор би могъл да си провре главата. Да, оръжието на разбойниците не е меч. И ако Пределникът бе подходящо въоръжен, кой ли кого щеше да щади онази нощ?…
— Идват! — отново извика момчето. По-тихо, но много по-нервно.
И Виктор забеляза промъкващи се в мъглата сенки.
Пет? Осем? Двайсет?
Как да ги преброиш в тази каша, в това мазно водно-въздушно мляко! Виждаше само че приближават, без да бързат, спокойно, почти, без да се крият — малко ли ги крие мъглата…
— Лъжат, очите ни замазват — прошепна Пределникът. Без да знае, беше се превърнал за пришълеца в незаменим коментатор, екскурзовод, чиито небрежни подхвърляния помагаха да бъде разбрано ставащото.
Сенките отведнъж застинаха.
— Хей! — чу се от млечното було. — Виктор!
Назованият трепна, но не отговори.
— Тук си, чувствам погледа ти! — обади се втори глас. Познат, посъскващ, тънък. — Виктор, излез! Няма къде да се скриеш! Ти си сам, ние сме много!
Пределникът поглеждаше косо към господаря си, чакаше от него да отвърне. Значи — трябваше. Не лъжи войниците си преди боя, генерале…
Виктор бутна крилото на прозореца и се провикна в мъглата:
— Кой си ти?
