скочи обратно на перона и стисна дръжката на меча в бойна, както си я представяше, стойка.
От бялата мътилка изникна Пределникът. Вече нямаше нито топуз, нито меч, дори ножът от пояса му беше изчезнал. Половината му лице бе обезобразено от грамаден мораво-син оток, сякаш го бяха халосали с дебела дъска. От разбитите устни течеше кръв, а когато разбойникът направи опит да се ухили, се оказа, че му липсват и зъби.
— Ти уби чудовището? — възкликна Виктор. Последните му съмнения в бойните качества на Пределника стремително чезнеха.
— Не, Владетелю — поклати глава бандитът. Фъфлеше, но се стараеше да говори отчетливо. — Не е по силите ми, Владетелю…
— Татко… — обади се с половин глас най-големият му син.
Пределникът премести очи към сина си:
— Крес изпълни своя дълг — рече твърдо и пое от момъка резервен меч.
— Аз… съжалявам… — прошепна Виктор.
— Благодаря, Владетелю.
Джуджето с тревожно любопитство се взираше в тях от площадката на вагона.
Мъглата шаваше като тежка завеса. Някъде отпред, при локомотива, се чуваше шум — или товареха въглища, или доливаха вода в котела. Вода…
— Как се казвате? — отсечено запита Виктор синовете на разбойника.
Най-големият момък отвърна първи:
— Андрей.
— Ярослав.
Странно звучаха тези обикновени славянски имена, типични за цяла Русия, в този объркан, неразбираем свят…
Пределникът поклати глава и без страх надникна в очите на Виктор:
— Не запомняй имената ни, Владетелю. Не се привързвай към нас. Ние всички ще умрем.
— За… защо?
Разбойникът избърса кръвта от лицето си:
— Така е било предречено. Преди стотици години. Ти знаеш това, Владетелю.
Виктор сведе поглед.
— Не. Не знам.
— Ще узнаеш. Ще си спомниш — отвърна Пределникът с непоколебима вяра. — Владетелю…
Изведнъж той протегна ръка и докосна рамото на Виктор. Плахо, почти срамежливо и благоговейно, както някой кръстоносец би докоснал свещения Граал.
— Стражите на Сивия предел помнят дълга си. Ако имаше време, щяха да дойдат цели армии, хиляди мечове. Ала време няма — и ние ще свършим, каквото има за вършене…
— Татко! — беше Андрей, който първи забеляза врага.
Все пак ги настигнаха!
Пет силуета се появиха от мъглата, вървяха в полукръг и притискаха жертвите си към влака. Зад гърбовете им мержелееше безформеното жвакащо чудовище.
Погледът на Виктор пробяга по редицата палачи. И спря върху един, чиито рамене покриваше късо светлосиньо наметало. Не изглеждаше млад, нито стар, а сякаш нямаше възраст.
— Хотор, маг на Водата… — отсече Виктор. Отново го връхлиташе познатото усещане за сплетени ярост и сила, устните сами оформяха остри, като от ковано желязо слова, а по лицата на враговете избуяваше страх. — Отново ми пресичаш пътя, Хотор! Аз измислих за теб подходяща смърт. Ще изпия силите ти и ще те запратя да мреш в безводна пустиня…
— Убийте го! — кресна Хотор.
През рехавата редица Наказващи пристъпи водният великан, в миг придобил предишната си форма. Стремително се надвеси над Виктор, а разбойниците не успяха да предприемат нищо. Прозрачните лапи удариха главната жертва в стремеж да я побият в перона…
Осезаем удар не последва. Ръчищата на чудовището, допреди миг изглеждали твърди, се превърнаха в течаща вода, която шурна върху Виктор. Сякаш го поляха от кофа. Не — от десетина кофи наведнъж! Великанът нададе вой, печален и жален, а прозрачното тяло се разтърси от конвулсии в светкавична агония, която го превърна в капки и потоци, в разширяваща се локва.
Куртката не го отърва, Виктор за секунда подгизна от главата до петите. Замаяно свали меча. Студеният душ помете, изби от съзнанието му усещането за тази тайна негова сила, отново беше самият себе си — объркан и наплашен пришълец от чужд свят.
Ала Водните надали проумяха настъпилата промяна. Заотстъпваха стреснато, но Хотор ревна отново:
— Убийте го! Напред! С мечове…
Сирената на локомотива заглуши думите му. След още няколко мига колебание, Водните тръгнаха в атака.
— Влакът потегля! — провикна се джуджето-стюард, отмествайки се от вратата.
Виктор не се двоумеше. Да разчита, че отново ще го споходи вдъхновението да върти меч, както никога не го е правил преди днешния ден, не си струваше. Със замах вкара оръжието в ножницата — поне това му се удаде — и стремително се извърна, като сграбчи най-малкия си защитник. Сетне метна вече готовото да се втурне в схватката момче във вагона, право в ръцете на джуджето.
Кондукторът чак приклекна от изненада, изтърси нещо на непознат език, но не изхвърли хлапака обратно. Напротив, избута го навътре в коридора и протегна на Виктор ръка.
Дланта на железничаря сякаш бе издялана от камък. Виктор се озова във вагона. Зад гърба му Пределникът и Андрей отстъпваха под натиска на петимата си противници.
Влакът друсна и потегли. Засега бавно, но постепенно ускоряваше.
— Татко, ти си по-важен! — завика синът на разбойника, отчаяно отбивайки ударите. — Татко, бягай! — за първи път в гласа на момъка се появи страх. И въпреки това повтори призива си: — Татко!…
В сърцето си Виктор бе сигурен… надяваше се, че Пределникът няма да обърне внимание на това. Би било прекалено — да изостави детето си заради някакъв пришълец. Но Пределникът отрази поредния удар и се втурна подир влака. Вкопчи се в стълбичката и Виктор, преодолявайки кипналата в него безсмислена злоба, му помогна да се качи на площадката.
Андрей закрещя и се хвърли срещу Водните. И толкова храбра бе безнадеждната му атака, че магьосниците за миг отстъпиха. Мечовете щръкнаха да посрещнат младежа, приеха тялото му на остриетата си, но Андрей продължаваше да напира. Яростта му вече не бе човешка, а животинска. Така набучил се на маждрак мечок продължава да настъпва и да настъпва, в стремеж да докопа ловеца… С последни сили младият страж на Пределите стовари оръжието си върху челото на един от враговете си, разцепи главата му — и издъхна, падайки пред нозете им.
Пределникът само простена, тихо и през зъби, провесил се през вратата, извил глава през рамо назад, като гледаше как умира синът му. Сетне хлътна навътре в площадката. Направи крачка, олюля се и бавно се отпусна на колене.
От гърба му стърчеше дръжка на кинжал.
Господи, кога, кога са успели?!
Виктор се наведе над Пределника, опитвайки се да определи дължината на острието и кои органи са засегнати. Разбойникът захърка, плюейки върху металния под кървава пяна.
Десния бял дроб е пробит. Нямаше спасение. Никакво.
А джуджето отстрани Виктор с лакът и застана пред отворената врата, като небрежно прекрачи ранения. Тъкмо навреме — по перона, редом с ускоряващата композиция, тичаха останалите четирима убийци.
Съскащият вик на Хотор се впи като нож в ушите:
— Стори път!
— Вашият билет? — невъзмутимо отвърна кондукторът.
— Изрод пещерен! — нададе вой Водният. — Как смееш!
— Никой не пътува безплатно.
