— Ще ви измъкнем от заешките ви дупки! Ще ви издавим като лалугери! Ще съжалявате…
Джуджето само сви рамене и трясна вратата. Влакът се клатеше, скоростта нарастваше, локомотивът отново бе надул свирката.
Ярослав, който едва сега се надигаше, припълзя до баща си. Надникна в лицето му и тихичко, съвсем по детски захленчи.
— Мълчи… не опозорявай името на Стражите… — с усилие промълви разбойникът. Извърна гаснещи очи към Виктор. — Ние направихме каквото… можахме…
— Знам — отвърна той.
— Доволен ли си от нас… Владетелю?
Доволен? Че за четвърт час заради него —
— Аз… ти благодаря.
— Владетелю… вземи… — ръката на Пределника мудно пропълзя в пазвата, стисна нещо там… и замря. Завинаги.
Виктор с мъка разтвори пръстите на мъртвия разбойник и взе онова, което клетникът се стремеше да извади и да му даде.
Портрет. Миниатюра върху овал от керамика. Медальон. Върху подобни предмети очакваш да видиш профили на римски цезари или разкрасели от четката на художник женски личица.
На този портрет бе изобразено лицето на Виктор.
Лилава мараня, а на този фон — собственото му лице. Малко по-твърдо, по-жестоко… впрочем, всяко лице може да стане сурово. Виждаше се яката на дрехата — черна закопчана догоре риза. Под лика — нито подпис, нито нищо. Сякаш снимка, пренесена върху надгробен камък.
Само че този медальон беше на много и много години. Може би — столетия. Векове.
Момчето мълком хлипаше редом. Погледна бегло медальона, сякаш беше го виждало неведнъж.
— Какво ще правим с тялото? — глухо запита джуджето. — Беше храбър боец… Ако желаете, на следващата спирка ще наредя на работниците на Пътя да го погребат.
Виктор погледна към момчето — то не реагира.
— Слави — промълви той, някак езикът му не се обърна да го нарече с пълното му, възрастно име, — кажи как да погребат баща ти?
— Нека… нека отгоре напишат: „Стражът на Сивия предел“ — Ярослав издуха носа си. Сълзите му стремително изсъхваха. — Няма нужда от нищо друго, Владетелю.
— Ще слезеш на същата спирка. Ще проследиш погребението да стане както му е редът. Ще ти дам пари за връщане у дома.
— Владетелю!
— Не спори! — кресна Виктор. Само това му липсваше, да му тежи на съвестта и животът на едно хлапе. И без друго вече списъкът не бе малък!
Ярослав вдигна лице и срещна погледа му:
— На Владетеля се служи, а не се слугува!
— Разбира се. И ти ще служиш. Ще се върнеш и ще предадеш на Рада, стопанката на ресторанта, писмо от мен. Край, разговорът е приключен!
Виктор се изправи и мушна медальона в джоба си. Джуджето замислено го наблюдаваше. Виктор вирна брадичка и попита:
— Къде е моето купе?
ГЛАВА ОСМА
Над исполинския скален Зъб настана гробна тишина.
Ритор плавно раздвижи лявата си ръка, сякаш отмяташе невидима завеса пред себе си. Ласкавите струи на вятъра докоснаха слепоочията му, и потекоха, играейки по бузите. Странно създание разгръщаше криле в небесата над главите на седмината вълшебници — нито птица, нито пеперуда, нито водно конче, а все едно всичко наведнъж. Белезникави нишки изплитаха силует, който сякаш беше прегърнал цялата земя от Топлия бряг до неизследваната Северна пустош. Бримка по бримка, възел по възел — и така до безкрай…
Тежко се тъче Дантелата на заклинанието, особено преди да е настъпил часът на пълната Сила…
Ритор задаваше тона и темпото. Като най-старши бе задължен да усеща всички и да знае в кой момент да забавя, за да облекчи бремето на Гай и брат му и кога да добавя от Силата… Ако сгрешеше, Вятърът би го разпилял на прах.
Старците работеха виртуозно. Те умееха много, невероятно много, ала възрастта вземаше своя данък и от тях. Вече не бяха за схватки с младите магове на Торн, но тук, на върха на Зъба, те вършеха делото си — и никой не би могъл да ги надмине.
Трябваше да намерят Дракона. И — ако имат късмет! — неговия Убиец. Торн със сигурност не блъфираше — значи Убиецът вече бе тук. Колкото до Дракона… кой знае. Ритор не смееше докрай да се осланя на чувствата си. Идването на Владетеля не бе тържествен парад, още повече, след като Крилатият не е изминал веригата необходими посвещения. И за да открие със сигурност появилия се вековен господар на Средния свят, Ритор се нуждаеше от магия.
Гай протягаше ръцете на волята си и Белите криле в небето бяха следи от усилията му заедно с вятъра — здраво повит, виещ и яростен в тънката невидима фуния, свирепо стремящ се към свобода. От него Гай предеше безкрайната жива нишка, а Сандра и Соли я сплитаха в сложен орнамент сред небето. Малцина биха разпознали в още хаотичната линия на Дантелата, линиите на великите Руни, донесени от изгнаници иззад Горещото море…
Дланта на Асмунд беше мокра от пот. Момъкът се стараеше свръх силите си да изпълни поставената задача. През него минаваше Силата и нему бе отредено да поеме целия чудовищен откат, съпротивата и гнева от страна на сънливите грамади Въздух, пробудени от топлата им дрямка и безжалостно хвърлени в неистов кръговрат над скалата. Момчето държеше. Всяка извивка в Дантелата на Крилете му костваше мъчителни спазми в дишането. Сякаш гигантска помпа се опитваше да изсмуче белите му дробове, ребрата му пукаха и се огъваха. Но Асмунд стоеше и никоя болка на света не беше в състояние да заглуши възторга му — та той, ученикът, вече стоеше в един кръг с най-великите магове на клана, и неговата воля заедно с техните твореше над Зъба титанични вълшебни Криле…
Болетус се изкашля за предупреждение. Крилете на вятъра, реещи се над скалата, с цялата отпусната им от маговете на стихийния орден мощ дърпаха към себе си милиарди струи въздух от всички предели на грамадната страна. Потоците се ускоряваха над безкрайната, леко хълмиста равнина, простряла се на стотици километри на север от Горещото море. Побеснели, те летяха право срещу Зъба. Над маговете нарастваше страховит гневен рев. Вятърът не обичаше да му се задават въпроси, той не се покоряваше на никой, сведения от него можеха да бъдат само изтръгнати — и горко на онзи, който не издържи цената!
Ритор видя, че Гай пребледнява. Видя как се олюля и брат му.
„Асмунд, момче, извинявай. Сега ще те заболи. Много. Това е подло, разбира се, но ти си нашият жив щит, няма какво да се прави… Годините на младостта и издръжливостта отлитат, Асмунд. Аз, Ритор, ги попилях, преследвайки последния Дракон… а сега разбирам, че това е било напразно…“
Гърч разтърси момчето. Ръцете му затрепериха, дланта му всеки миг щеше да се отскубне от пръстите на Ритор. Момъкът прехапа устни, очите му се обърнаха нагоре, блесна бялото им…
— Сандра! — рязко заповяда предводителят на Въздушните.
Но вълшебницата сама знаеше какво да прави. Без да разкъсва кръга, тя пристъпи напред и с гъвкавина на девойка се приведе към момчето. Притисна глава към покритото с пот чело на Асмунд. Намръщи се от споделената болка и разхлаби менгемето на страданието, мачкащо момъка.
Асмунд се изправи, очите му се избистриха.
— Дръж се, момче — през зъби рече Ритор. Вълната от болка, силно ослабена, достигна и до него. — Дръж се. Ако не си ти, на нашите дядовци лошо им се пише…
„Добре че Рой и Гай не ме чуват…“
А Крилете през това време се уголемяваха все повече и повече. Сякаш бяха засенчили небето. Синевата изчезна под черните облаци, запълнили простора от зенита до хоризонта. Денят помръкна — само
