— В името на четирите Стихии… — прошепна Виктор.
Отново го завладяваше странния прилив — пак не беше себе си, или не само себе си…
— …в името на Въздуха и Огъня, Водата и Земята… С тези вечни сили отделям вас от живите…
Влакът се раздруса. Премигаха лампите. Момчето вече не седеше в креслото, беше се свило ужасено в ъгъла и с трепет гледаше към Виктор.
— …и поставям Сивия предел между вас и онези, на които смъртта още им предстои…
Нов, още по-тежък пестник зашлеви „Гръмовната стрела“. Като за равновесие съзнанието се замъгли… Пропадане… въртоп… вихър… пламък…
Последните. Двамата последни. Вече чувстват силата му. Вече са се досетили, че дори те не ще му устоят. Пламтяща гора, а над нея — порой, който се изсипва от сивите небеса, но струите съскат и се изпаряват, безсилни да докоснат подгизналата почва. Виктор върви през огъня, защото му е дадена такава власт, дадени му са сили да противостои на всички стихии.
И двамата последни разбират това.
Небето повече не ги държи, въздухът се кърши под крилете им, пороят ги притиска надолу и земята се разцепва под чудовищната тежест на люспестите им тела, а смъртоносният пламък, който досега послушно превръщаше враговете им в пепел, сега заплашва да се взриви в гърлата им.
Значи, те ще го посрещнат в човешки облик.
Значи, той ще ги настигне като човек.
Възмездие. За хилядолетното господство, за яростта и непреклонността, за нежеланието да споделят и капчица власт, за самомнението и горделивостта.
Той е Избран и ще стане знамето на новата ера. Вестителят на свободата.
Гората оредява, в далечината блясва речна повърхност. И на брега вижда последните. Мъж и жена. Мъжът е в черни доспехи, жената — в скъсана туника. Тя повече от спътника си бе пострадала в процеса на развитие при небесната схватка.
Мъжът с черните доспехи върви насреща. Лицето му е скрито зад решетката на забралото. Дланта му стиска дръжка на меч. В гласа му има умора, но не и страх, нито омраза. Каквото и да е друго, но Те умеят да губят с достойнство.
— Защо ни преследваш? Ние си отиваме. Ние вече сме на Пътеката. Искахте свобода? Вземете я…
В думите му има истина, но времето за милост е преминало.
— Вие ще отидете в нищото. Защото аз съм Убиецът на Дракони.
Мъжът насреща изважда меча. Може би още вярва в победата. А може би търси красива смърт…
Видението се разсея също толкова светкавично, както започна. И вместо следа остави бучаща тежест в главата и слабост в ръцете.
Влакът се клатушкаше по релсите. Зад прозореца се точеше незримата граница, потънала в горския масив.
— Какво става с мен? — промълви Виктор, дали питайки себе си, дали обръщайки се към момчето.
Само че синът на Пределника не знаеше отговора. Пък самият Виктор — още по-малко.
Но момчето опита. Грижливо търсеше подходящите думи, защото му се налагаше да обясни по възможно най-простичък начин нещо, което досега е било прекрасно разбираемо и никога не е искало да бъде изяснявано:
— Маговете живеят в кланове, на брега на океана. Човешките градове не са им потребни. Сред тези кланове има четири Стихийни. Те господстват над света.
— Да, вече ми го казаха.
— Има други — Животинските кланове — Ярослав рязко раздвижи едното си рамо. — Като върколаците са. Способни са да се превръщат… в тотемните си зверове. Те са по-слаби от Четирите, но силата им все пак е голяма…
Той явно възнамеряваше да продължи. Но колкото и да знаеше синът на злощастния Пределник, много или малко, сега то бе прекомерно за слушателя му. От дълбините на вековете отново се надигаха разрушителни видения — и огън, и вода, и рушащи се планини, и помитащи всичко по пътя си вихрушки. Болка късаше слепоочията, дори на миг му се стори, че главата му е пронизана от стрела.
Виктор размаха ръка, за да накара хлапето да млъкне.
„Нататък не бива да продължавам сега. Всичко, което поемам в себе си, се отразява в паметта, сякаш в криво огледало, което събира изпепеляващата слънчева жар. Не бива да вземам от това незабавно и на големи хапки. Прекалено е голямо изкушението отведнъж да науча от първия срещнат «познавач» всичко, което ми трябва… да получа цялото имане на тепсия…“
Нещо го предпазваше. Него… или възникналия
— Владетелю… — момчето се тревожеше, мълчанието на Виктор бе твърде дълго.
— Всичко е наред — Виктор преглътна появилата се в гърлото топка. — Вие наистина ми помогнахте. Благодарен съм на семейството ти.
Може би Ярослав усети лъжата в думите му. Но преклонението му пред Владетеля беше твърде огромно.
— Скоро ли ще има гара? — запита Виктор.
Момчето дълго гледаше през прозореца, преди да отговори:
— Да… скоро. Половин-един час.
— Ще слезеш — повтори Виктор. — Вземи!
Бръкна в джобовете на съхнещите дънки и извади кесията със скъпоценните камъни. Мълком отдели три кървавочервени рубина.
— Не ти служим за пари, Владетелю!
— Знам. Но ви възнаграждавам за предаността.
Веднага след сблъсъка на Лойя Ивер и Торн осведомителите на Котешкия клан запретнаха ръкави. Къде бяха изчезнали Огнените? Защо освен Ритор, нямаше други гости от неговия орден?
И защо двамата най-могъщи магьосника бяха на косъм от ръкопашен бой? Кое беше накарало Торн да погази всички писани и неписани традиции, като забърка кавга право на бала?
Какво означаваше всичко това?
Когато почваше на намирисва на „пърлени опашки“ според жаргона на клана й, Лойя предпочиташе пред грубата сила, ласкателството и хитростта. И, разбира се, добрия съвет. Но такъв, че съветникът да не разбере, че с нещо е помогнал на предводителката на ордена.
Тя събра тесен кръг приятелки — доколкото изобщо подобно определение можеше да бъде употребено за взаимоотношенията в клана на Котките — само три, ала от повече нямаше нужда. Лойя добре помнеше наставленията на баба си, Ивер Първа: „Вероятността за провал е правопропорционална на броя посветени в тайната.“ Бяха детски спомени, но полезни. Още от онова време пак баба й бе подбирала другарките за наследничката си… Доста по-късно Лойя разбра, че преданата й до самоотричане, винаги възхитена и възторжена Кери всъщност далеч не случайно е станала нейна най-добра приятелка. Старата Ивер умееше да надникне в хората, все едно бяха прозрачни. Затова още от детинството си Лойя се намираше в обкръжението само на онези, които най-сполучливо подчертаваха силните й страни, подпомагаха най- изгодните решения. Така й пристана умничката, но на драго сърце оставаща в сянката на приятелката си Кери.
Дори юношите, започнали да ухажват бъдещата Глава на клана, когато бе настъпило точното време, се оказваха най-добри от най-добрите — всички те станаха прочути воини и управници в ордена… доколкото един мъж от Котешкия клан може да бъде „управник“. Мълвата за безумствата на младите котараци добавиха доста блясък към славата на Лойя. Да, умна беше баба Ивер Първа и затова внучката й, често поглеждайки към залеза, където според традициите отиваха да умират старците на тотемните ордени, тя я споменаваше с благодарна дума — единствената искреност, на която бяха способни Котките — само към мъртвите…
— Изпратих вестоносци при Огъня — говореше в момента Лойя. — Очаквам отговор вдругиден…
