намаление“.
— Значи на мен ми се полага двойно намаление! — зарадва се Асмунд. — Още не съм навършил шестнайсет…
Касиерката-джуджанка търпеливо криеше раздразнението си:
— Не е възможно, млади господине. Намалението бива само едно.
— И кое е по-изгодно? — не миряса юношата. Ритор не го скастри. Прекрасно разбираше, че по този начин момчето се опитва да си придаде храброст, лъжейки околните, но преди всичко себе си. Защото изпитваше страх, голям страх — игрите и безгрижието бяха свършили за него.
— Детското — ухили се касиерката, косматата й брадичка се покри с трапчинки. — Само че единствено през периода на лятната ваканция!
Дори маговете предпочитаха да не се карат без сериозна причина с фактическите господари на Пътя. Джуджетата, познаващи парата и електричеството, притежаваха известна устойчивост към стихийната магия. Разбира се, ако някой — нека и хлапакът Асмунд — решеше да се заеме сериозно с тях, лошо им се пишеше, но… Ритор се досещаше, че някои от старите вълшебници съвсем не на шега се боят от парните машини, смятайки техниката за някаква неизвестна им разновидност на чародейство.
— Общо девет билета — каза Предводителят на Въздушните в прозорчето на гишето. — Отделни купета. Цял вагон. За „Колесницата на Вятъра“. До… до самите Предели.
— Не се безпокойте, ваша милост — угоднически се усмихна джуджанката и от нейното изпълнение на гримасата, наречена „усмивка“, Ритор едва не потръпна. — Ей-сегинка ще закачим вагончето, ваша милост.
Касиерката прибра парите с мъхнатата си лапка и подаде на вълшебника девет картончета с кантове от варак и с художествено изрязани ъгълчета — билети със запазени места.
— Разполагайте се и чакайте — нареди Ритор на свитата си. Нямаше смисъл да тръгват скришно, през нощта, или предрешени. Торн и шпионите му не бяха способни да ги засекат, също както и Ритор не можеше да проследи Торн. А джуджетата, както всеки знае, умееха да си държат устите заключени и не се занимаваха с търговия с чужди тайни. Нали заради това просъществуваха толкова дълго и продължават да живеят, за разлика от някои други племена и народи, които не приеха новия ред в Средния свят.
Влакът пристигна на перона точно по разписание — джуджетата не познаваха думата „закъснение“. Отредения за хората на Ритор вагон вече бе подготвен за прикачване към влака. Вълшебникът беше добре запознат с железопътните дела и знаеше, че за да не загубят и капка от скоростта, джуджетата ще впрегнат още един локомотив. И хубаво, че имаха винаги резервен под ръка, защото алтернативата би била да откачат от композицията друг вагон, някой от категорията „без запазени места“. А дори в тази класа пътуваха далеч не случайни люде — доверени лица на търговски къщи, понякога дори самите чорбаджии — за да спестят някоя и друга пара.
Едва когато потеглиха, Ритор си позволи да въздъхне и малко да се отпусне. Облегна се на мекото канапе. Скоро стюардът на вагона щеше да донесе чай.
Можеше да отдъхне поне малко. Торн надали знае къде да ги търси…
— Слизаш на първата гара — отново рече Виктор колкото можа по-строго. Синът на Пределника неистово кимаше, сякаш от всяка дума на Владетеля научаваше велика истина. — И ще изпълниш всичко, което ти наредих.
— Да, Владетелю… аз съм щастлив… че ти служихме…
— Хайде, хайде, стига — каза Виктор и добави, неволно подражавайки на майка си, когато се стягаха на гости при баба Вяра: — Провери да не забравиш нещо. Скоро спираме…
Гарата бе мъничка, овехтяла и тънеше в окапали жълти листа. Само няколко тополи упорито се съпротивляваха на есента. Те стърчаха над сграда с охлузена мазилка и килнал се настрани покрив. Единственото солидно нещо в нея бяха решетките на прозорците. Ярослав вдигна към Виктор пълни с искрена мъка очи:
— Сбогом, Владетелю…
— Ха така! — престорено се учуди Виктор. — Откъде накъде „сбогом“! Пак ще се срещнем… непременно ще се срещнем. Задушница за баща ти и братята ти ще направим.
— Наистина?! — момчето се задави от възторг.
— Наистина, наистина — побърза да го увери Виктор. — Сега върви. Не се бави.
Излезе от купето заедно с Ярослав.
— Слизате? — равнодушно се поинтересува джуджето-стюард, зает с някакви ръчки и кранове, стърчащи от стената.
— Само той — посочи Виктор. — Аз оставам.
— Ааа… Само внимавайте да не се возите над платеното — много строго държим на това. Билети можете да закупите само по гарите. Аз не продавам. Ако ще искате да продължите, ще трябва да се отбиете на касата в Рянск — със същото равнодушие съобщи джуджето.
— Благодаря, ще го имам предвид.
Стоеше в тамбура6 и изпращаше с поглед бавно отдалечаващия се Ярослав. Добре че се съгласи да слезе. Стига невинни жертви. Изглежда, че да се намира човек до Виктор не е най-безопасното занимание…
Те изникнаха иззад тополите, по двама от двете страни на сградата, бързи и безшумни. И като гърмящ водопад в съзнанието на Виктор нахлу сдържаната досега злоба и желание за отмъщение. Противникът бе понесъл загуби, бяха останали само четирима — четирима Наказващи от клана на Водата начело с мага Хотор. Идваха да убиват. И нямаше значение как са успели да настигнат влака — вероятно вълшебниците имаха в този свят своите секретни преки пътеки.
— Бягай! — закрещя Виктор към вдървения гръб на момчето.
— Сега ли ще благоволите да слезете? — подкупващо любезно се обади зад него стюардът.
Виктор не отговори. Вече се виждаше как се втурва в купето за меча, кракът му се откъсна от железния под… и внезапно разбра — оръжието нямаше да му помогне. Бе безполезно. Нуждаеше се от нещо друго… нещо отвътре.
— Спрете! — извиси глас към враговете си, преди да е съобразил какво да предприеме. — Оставете на мира верния ми слуга!
Момчето даже не бе помислило да бяга. То меко приклекна, оголи ножа и се озъби като вълче. Знаеше, че е обречено, но това нямаше значение — Владетелят трябваше да оцелее.
Касапите продължаваха да се приближават към Ярослав. Хотор спря и предизвикателно погледна към Виктор.
— Какво стоиш?! Излез!
Но зад заканата се криеше страх и несигурност.
— Отново заставаш на пътя ми, Хотор — хладно каза Виктор, а в гърдите му вече набъбваше буца ледена ярост. — Този път няма да се измъкнеш. Какво ти бях обещал,
Все още не знаеше какво да направи. Да удари?… С какво? Нямаше меч.
Хотор продължи да върви. Късото му светло-синьо наметало бе загубило предишната си чистота, по него зееха дупки — комай по тайните пътеки вирееха доста тръни. И заедно с жалкото състояние на дрехите, в лицето, въпреки самоуверената стъпка, се беше появило нещо ново.
Обреченост.
Водният маг вдигна ръка.
Зад гарата, изтръгвайки дърветата с корените им, презирайки земното привличане, се издигна исполинска вълна. Бе черна като смола, едва-едва синкава, само кипящата пяна по гребена й — бяла. Трясъкът на прекършените дънери заглуши всичко друго. Сянката на невероятното цунами, незнайно как пропълзяло в сърцето на сушата, помрачи деня. Целият удар на многотонната грамада бе прицелен право във Виктор, точно в него и в никой друг. Всеки миг вълната щеше да се стовари и да превърне жертвата си в нищо. Хотор не искаше да рискува, сътворявайки несполучилия при миналата схватка воден дух, демон или
