Не се сещаше за храна. Бе изцяло погълнат от търсене на изход. Само че толкова ли е лесно да го намериш? То беше все едно, да разчиташ, че ще спечелиш партия шах против Каспаров, след като едва преди малко си схванал разликата между пешката и царицата? Виктор продължаваше да седи, тъпо втренчил поглед пред себе си, чакайки неизвестно какво.
Внезапно му хрумна, че щом в този свят Словото не е просто въздушна вибрация, дали не би трябвало тук да има истински Бог? Мисълта бе нелепа, но… Има ли тук една висша инстанция, пред която са смешни и жалки всичките дребни разчиствания на сметки и вълшебства? Или е права Тиел, когато каза, че няма никакви паралелни вселени, че възникналият след Големия взрив свят е единствен и всичко зависи от нашата гледна точка?…
„Тъкмо сега ли му е времето за отвлечени теоретични разсъждения? — горчиво се усмихна Виктор. — Оттатък седят четирима безпощадни палачи, зад тънката дъсчена стена. Мисли за тях, мисли как да си отървеш кожата!… А какъв смисъл има от мислене? Веднага щом изляза от вагона, те ще ме пречукат. И този път няма да ги има момчета-фанатици, готови да умират като им махна с ръка. Да, Виктор, съгласи се, че наистина е много приятно някой да мре за теб, нали? Приятно е, признай! Подчинението и обожанието им, слепият страх и също толкова сляпата преданост, а от твоя страна — властване и заповядване. Това е толкова сладко, нали? Само че авантата свърши. Няма повече накъде да се отстъпва. Приеми бой и умри като мъж!“
Празни и несвързани думи. Много добре е да ги слушаш как звучат от екрана, красиво е да ги четеш в книгите, да се възхищаваш и да изпитваш трепет пред чуждо мъжество. Стига да не са обърнати непосредствено към теб.
Виктор стискаше в потната си длан дръжката на меча. „Елфическо желязо, каква полза имам от теб!? Воден бич не можеш да посечеш, от магия не пазиш.“
Хотор замлъкна — вероятно бе се уморил да мърмори. Пак бая приказлив излезе подир онзи шут в слабините…
Настъпи тишина. Само тракане на колесника и от време на време — тъжни като самотен вълчи вой ревове на парната сирена. Вятърът притискаше към прозореца рошавите къдели дим. „Гръмовната стрела“ бе като същински експрес, движеше се бързо, почти не спираше, само на възлови станции сменяше заредени с въглища и вода локомотиви.
Времето течеше. Клонеше към вечер. Виктор още седеше вцепенен, безсилен да се реши на нещо. Първоначалният план — да настигне Тиел — сега му се струваше не по-умен от трескаво бълнуване. Къде би могъл да я открие? Скоро ще се набута в ръцете на убийците и с това за него всичко ще свърши. Какво казваше Рада? Че я в Луга, я в Рянск неговият влак със сигурност ще настигне „Четирите пушека“? Колко странно познати названия…
Виктор дълго събираше капка по капка храброст, за да покаже нос от купето. За щастие стюардът се мотаеше наблизо в коридора.
— Прощавайте, уважаеми, известно ли ви е — започна Виктор, безсилен да изостави надутия тон, който се асоциираше с магове и чудеса, — кога ще стигнем до Луга?
— Ами ей-сегичка ще стигнем — измърмори джуджето. — Половин час най-много. Там ще стоим десет минути.
— А „Четирите пушека“?…
— Какво за „Четирите пушека“? Него точно в Луга ще го изпреварим, уважаеми господине. И право за Рянск, пътят ще е чист, никакви забавяния. Няма какво да се чудите, „Четирите пушека“ спира на всяка керемида. Нещо друго ще питате ли, уважаеми господине?
Виктор се прибра и пак залости вратата. Луга е някакъв шанс. Малък, но шанс. Злощастният Ярослав беше казал, че клановете живеят на Топлия бряг. Дали натам се беше насочило момичето? Може и да не е слязла досега… Обаче как да я намери, като трябваше преди това да измами Водните?
Сигурно някой Конан-кимериец, Лорд от планетата Земя или Олмер от Дейл биха с лекота намерили изход от положението. Но от Виктор, уви, приказен герой не се получаваше. Нищо свястно не му идваше на ум, сякаш нарочно. Оставаше му да се уповава на най-надеждното средство — неволята.
През това време „Гръмовната стрела“ зарева с цялата мощ на парното си месингово гърло и започна да намалява ход. Отвън се ширнаха предградия, малко различаващи се от някое градче край Москва, типично за средата на седемдесетте: едноетажни дървени къщурки с оголени от есента градини. В различна степен поддържани, повече или по-малко украсени с дърворезба, боядисани ярко и весело. Неволно Виктор се учуди — есен, пък топло. Дали не се чувстваше толкова комфортно заради якето — дарът от мъртвия Страж на Пределите…
Мярна се каменна водонапорна кула, железничарски будки, влакът затрака по грубоватите разклонения на коловозите.
— Луга… Луга… — замърмори в коридора стюардът. — Престой десет минути…
Виктор веднага разпозна „Четирите пушека“. Чудовищния локомотив с четирите комина, който мязаше на сухопътен крайцер „Варяг“7, със строените зад него ожулени вагони биеше на очи. Ненапразно „Стрелата“ се водеше скъп влак.
С меча под мишница и плувнал в пот, Виктор се измъкна до площадката. Никой от Водните не се мяркаше наоколо.
Влаковете стояха един до друг. Между тях кипеше гъста тълпа пътници и амбулантни търговци. Някаква жена с гръмогласно квичене рекламираше стоката си: „Биле омайно, биле разомайно! Краткодействащи! За половин ден! Тъкмо колкото за едно пътуване и да не е завинаги, тъй де!“. Виктор успя да забележи, че на „противоотровата“ налитаха повече мъже, а купувачи на омайното биле бяха предимно жени, добре облечени и на любимата на Балзак възраст…
От височината на последното стъпало Виктор се огледа. Не смееше да оставя без наблюдение коридора, незащитеният му гръб сякаш крещеше от страх… От друга страна не можеше да разчита да съзре Тиел в тълпата, без поне внимателно да се вглежда.
— Позволете, уважаеми… — измърмори някой зад него и от почти незабележима вратичка се появи стюардът. В косматата си лапа държеше огромен чайник. Джуджето отстрани Виктор с лакът в бъбреците, слезе по стълбичката и като важно разбутваше тълпата, комично се заклатушка към сградата на гарата.
„Най-сгодния момент за Водните да си разчистят сметките“ — помисли си Виктор. Прихвана меча по- удобно. И… продължи просто да гледа. Нямаше кураж да предприеме нещо друго. Търсенето на Тиел в тълпата можеше да продължи дълго.
Над вагона чернееха голи клони на великански дъб, устоял въпреки екологичното бедствие в зоната на гарата.
Виктор не разбра какво го накара да вдигне поглед нагоре — точно миг преди по покрива нещо да потропа, сякаш бе паднало парче кора. Замръзна и вдигна меча, отстъпвайки към коридора. Ако са решили да трошат покрива, може би ще успее…
Тихо изскърца метал. Ламарината на тавана се отмести, от тъмната дупка провисна чифт спретнати ботушки, последвани от сини шалвари като на оперетните запорожски казаци, бяла риза и накрая — къси червеникави коси. Блесна златният лак на ноктите.
Тиел меко се приземи на пода. Държеше плетена кошничка с похлупак.
— Затвори — едва чуто прошепна тя, все едно се бяха разделили преди минута или изобщо не се бяха разделяли. — Джуджето сега ще се върне… Да не излагаме стареца…
Виктор мислено постави на място провисналата — също въображаемо — челюст и изпълни молбата й. Ламарината лесно и безшумно се върна на мястото си, сякаш се крепеше на добре смазани панти. Когато Виктор се върна в купето, момичето вече бе там. Седеше по турски на канапето и разтоварваше кошницата върху масата. Храна. И то толкова апетитно изглеждаща, че стомахът му взе да стърже. И недостойното за един истински мъж желание да напляска калпазанката по задника изчезна като дим.
— В Рянск трябва да слезем — полушепнешком каза тя и впи белоснежни зъбки в някакъв зелен плод. — „Гръмовната стрела“ вече се следи от твърде много очи.
— А… ъъъ… — измуча дълбокомислено Виктор, но Тиел достави в протегнатата му в патетичен жест ръка грамаден сандвич с шунка и салата.
— Така трябваше — рече тя. — Не се сърди. Ако искаш… можеш да ме набиеш. Като цигански тъпан, до сто и едно и обратно. Да си свалям ли панталона?
