както и да се наричаше кошмарното същество.
Виктор скочи. Скочи, молейки тялото си бързо да си спомни на какво го бяха учили на тренировките.
Магьосникът направи с ръцете си движение, сякаш извиваше шията на гъска. Виктор вече летеше срещу него. За изпълнено по този начин майи-гери кой да е инструктор по карате би наказал Виктор с петдесет лицеви опори. Върху свити юмруци, за да запомни как не трябва да се рита. Но пред Хотор нескопосаната хватка мина, вълшебникът не понечи да се защити.
Беше възможно най-подлият и мръснишки удар — с върха на обувката в слабините. Водният се преви на четири… и изтърва юздите на силата, която формираше убийствения воден вал. Цунамито се разпадна, стопи се, сякаш никога не бе съществувало.
Кратък вик. Виктор вдигна глава.
Кръв. Безсилно разперените ръце на Ярослав, под който се уголемяваше тъмноалена локва. И неочаквано хвръкнали в разгара на есента валма пух от тополите, мръсно-бели фъндъци, които пиеха детската кръв. Двама стояха над трупа. С мечове. Разбрали са, че със Стражниците на Сивите предели следва да се сражават с обикновено оръжие. Третият клечеше, затиснал дълбоката рана на рамото, между пръстите му — тънки червени струйки.
В ръцете на убийците бавно се заизвиваха водни бичове, бойците се обръщаха към Виктор.
Отзад се размърда Хотор и изрева сирената на локомотива. Ако тези типове и този път са пропуснали да се снабдят с билети…
Виктор хукна към влака. Тичаше и всеки миг очакваше късащата съзнанието болка от магическите камшици. Навярно усещането щеше да е като падане върху виещ банциг. Тъкмо навреме в спомена се появи сцена от някакъв екшън и Виктор според възможностите си направи бърз зиг-заг, наведе се в движение. Едва не се спъна, беше по-зле от май-герито, но бичът мина над главата му, като само го поръси с твърди мразовити капки.
Стълбичката на вагона бе на няколко крачки.
Влетя във влака и се озърна, прииска му се не просто да кресне нещо подигравателно и злорадо, а с все сили да удари шапка в земята, нехайно и отчаяно да изрази презрението си към изтървалата го смърт.
Двама Наказващи помагаха на Хотор да се изправи. Раненият ги следваше, олюлявайки се. И държеше няколко квадратчета картон така, както се държат игрални карти. Бяха се погрижили да си осигурят достъп до вагоните.
Виктор изстина. Вече нищо не можеше да го спаси.
Влакът потегли. Прекалено бавно набираше скорост. А Водният вече показваше на кондуктора билетите, кривейки устни от болка.
— Само без побои в моя вагон, почитаеми господа — гнусливо заяви джуджето и Виктор, вече готов да отпечата подметката си върху челото на качващия се убиец, неволно отстъпи.
За щастие, предупреждението повлия и върху противниците му.
— Ние… знаем… подземни майсторе — изсъска Хотор задавено. Погледът му се забиваше във Виктор като свредел, но нищо повече магьосникът не се решаваше да стори. — Имаме… билети. Покажи ни… купето…
— Последвайте ме, моля — безстрастно изрече джуджето.
Виктор отстъпваше заднишком. Да обърне гръб на Водните бе свръх силите му.
Но нито Хотор, нито подчинените му така и не понечиха да предприемат атака. Режеха жертвата си с очи и толкоз.
— Вашето купе — изскърца стюардът. Беше съседното с това на Виктор. Джуджето повиши глас: — Настоятелно моля почитаемите господа да се въздържат от разчистване на сметки!
Хотор дари железничаря с презрителен поглед. Бойците му затвориха след себе си вратата.
— Ще желаете ли да се върнете в купето си или ще стърчите в коридора? — осведоми се джуджето.
Виктор като в унес нахълта в купето, тръшна вратата и дори я заключи. С едно мижаво резе, което бе повече декоративно. Ръцете му трепереха като на съвсем пропаднал пияница.
Край. Проследиха го. Обкръжиха го. В ръцете им е, като зазидан. Демони! Къде да се дене сега, освен да скочи през прозореца?!
Влакът подозрително чевръсто ускоряваше ход.
Виктор седеше и като очарован зяпаше стената. Струваше му се, че всеки момент ще я пронижат водни струи, режещи не по-лошо от лазерни лъчи. Зад прозореца преминаваше есенният пейзаж.
Клетка. Истинска клетка. Капан.
Нима Наказващите не ще посмеят да го нападнат? Нима за тях, могъщите и властните, действително имат значение думите на някакъв си стюард-кондуктор? Или… нещо чакат? Но какво?…
Да. Всичко започна от проклетия повреден бушон. И завършва с неуспешно бягство от неприятно реални зли магове.
А Тиел — как можа да изчезне в такъв момент!…
„И сега какво? Кротко да си седя и да чакам, докато аналогичното занимание не писне на Хотор и магът не ме довърши?“
— Защо не защити верния си слуга?
Гласът, подгизнал от жлъч, идеше иззад междинната стена между купетата. Разкошната обстановка не се връзваше с паянтови паравани, навярно Водният използваше магия.
— Само онзи жалък удар — на това ли си способен? — продължаваше вълшебникът. — А се заканваше да ни изпепелиш… Защо не ми отговаряш?
Евтини провокации. Не бива да се хваща на тази въдица. Избърса предателски изпотените си длани в дънките и си помисли, че Хотор с всички сили се опитва да го извади от равновесие. „Защо…?“ — това е въпросът. Да не би защото не могат да го надвият докато е спокоен и се владее?
„По дяволите — рече си внезапно хладно и жестоко. — Трябваше да разпитам момчето, да науча истината. Хлапакът така и така загина. Загина безсмислено и безполезно, без да накара враговете да платят сериозно. А тукашните магове едва ли отстъпват на Тиел — след няколко часа от раните им няма да има и следа. Щях поне да знам повече. Вероятно сам по себе си съм някакво оръжие… което не умея да използвам. А трябва да се науча, да разбера! И не бива повече да се отпускам. Най-малката слабост, едно трепване, проява на жал — и почвам да губя. По дяволите!“
Хотор продължаваше нещо да дудне от съседното купе, Виктор не го слушаше. Инструкторът по карате учеше — запазвай ума си спокоен. Жалко, че времето през което тренираше се оказа само едно модно увлечение. Малко неща запомни. И едно от тях беше нещо в смисъл, че адреналинът е мощно средство, което следва да се употребява нито по-рано, нито по-късно, а точно в подходящия момент…
„Спокойно — каза си Виктор. — Още си жив, нали? Радвай се и на това. Ако Водният вълшебник можеше да те убие сега, би го сторил или поне би опитал. Онези няма смисъл да чакат нощта или преминаването на влака през глуха пустиня. Тук няма милиция, полиция, няма следователи и прокуратура. Няма адвокати. Съществуват Наказващите от клановете. Те са следствието и съдът, те са и екзекуторите. Решенията им не минават за обжалване. Нищо не ги спира.“
И въпреки това изчакват. Дали защото се боят от джуджетата? Но тогава нямаше смисъл да се качват във влака. Щом са способни да го изпреварят, достатъчно е да следят жертвата си отдалеч, а когато тя се окаже извън „закрилата на Пътя“, спокойно да я довършат.
От какво се страхуват? Или… нещо искат от него? Искат сам да ги нападне в пристъп на яростно безумие? Глупости. Виктор не се чувстваше нито Шварценегер, нито Ван Дам. Още по-малко Майк Тайсън. Нужно им е нещо друго… Но какво?
Отговор нямаше.
Дълго не се осмеляваше да излезе в коридора. Но накрая имаше такъв зор, че още малко и щеше да го свърши в гащите.
Пред тоалетната почти се сблъска с един от бойците на Хотор и незнайно как се сдържа да не отскочи назад. Но Водният само го изгледа равнодушно. Имаше нещо почти трогателно, че убиецът тъкмо излизаше от там, закъдето Виктор се беше запътил…
Облекчи се и се върна обратно. И отново очакване.
