призованата към Зъба сила…“
Ала Соли вече не можеше да издържи. Беше дал всичко, с което разполагаше. Цялото му лице беше станало на кървава маска. С особена жестокост стихията смъкна скалпа му. За миг Ритор се учуди как така Соли още успява да е жив, след което с точно премерено побутване му подсече коленете и с това го накара да падне.
Изтъняха и се разрушиха силите, насочващи ураганния поток, който, усетил свободен изход, с дива радост затанцува като млад опърничав бик, заскача наляво и надясно, помитайки всичко, което можеше да достигне. И навярно би направил доста пакости, ако градът на Въздушните не беше построен достатъчно предвидливо — тъкмо за подобни беди в резултат от буйството на стихията. Вихърът бе използвал максималната си мощ, това, че щеше да събори огради и стобори, да избие прозорците и да изтръгне с корени по-млади дървета — можеше да не се брои.
…Воят на разгневения вятър утихна най-сетне. От върха на Зъба се виждаше, че веднага щом бурята утихна, по улиците шурна народ. Тичаха към подножието. Ритор си отдъхна — нито Сандра, нито Асмунд щяха да останат без помощ.
Отдъхна си, но не напълно. Защото пред очите му продължаваше да стои лицето на младия мъж с черна куртка и нелеп в ръцете му елфически меч.
Виктор бе подгизнал до кости. Съблече се и простря дрехите си по стените на купето. След това се уви в грубо дебело одеяло и седна до прозореца.
Май бе прекалил с това „отделно купе“. Оказа се цяла стая на колела. По стените — розова коприна вместо тапети, а от тавана висяха две лампи с цветни стъклени абажури. Масивен креват, по-уместен за музеен експонат, отколкото за инвентар в пътнически вагон, кръгла маса с две кресла, дори барче от резбовано червено дърво, пълно с бутилки и канички.
Стига бе — след безумието на схватката в гарата комфортът идваше като шок.
Ярослав също гледаше през прозореца. Виктор му стана чоглаво от мълчаливата сдържаност на хлапето. Не, състоянието на хлапака не беше равнодушие, нито, естествено, цинизъм. Но от момче, което преди броени минути беше загубило тримата си братя и баща си, всеки би очаквал по-различна реакция.
— Виждал ли си някога този медальон? — Виктор кимна към лежащия на масата амулет.
— Да.
— Къде?
— Висеше вкъщи на стената. Понякога татко го вземаше със себе си… когато излизаше за по-дълго.
Направо изчерпваща информация.
— Слави… Ярослав, аз засега много малко неща разбирам във вашия свят. Трябва…
Момчето се размърда едва-едва без да се откъсва от прозореца. Влакът минаваше покрай хълмове и горички — мирен, пасторален пейзаж. Колкото по-далеч, от железницата, толкова по-гъста ставаше гората, а към хоризонта навярно се сливаше в непроходими дебри.
— Баща ми казваше, че вие няма веднага да осъзнаете кой сте — каза Ярослав. — Аз… разбирам това. Медальонът е знакът на Стражите на Предела.
— Баща ти е бил Страж. Значи е следял мъртвите да не правят… злини?
Момчето учудено се обърна. Виктор веднага разбра, защо досега хлапакът упорито гледаше навън — очите му бяха червени от сълзи.
— Да надзирава мъртвите? Че защо? Какво има да се надзирава… Стражите пазят да не би живите да обидят мъртвите.
Виктор не намери какво да каже. Отново бе попаднал в нелепа ситуация.
— Те не са виновни — с лек укор каза момчето, — че са били върнати в света и заставени да се движат и да мислят, след като вече са били умрели. А като не им е било писано да намерят вечен покой, нека поне имат обикновено спокойствие. Пък живите… на тях всичко им е позволено. Шматкат се зад Предела, доубиват неживите, ограбват телата им. Вземат ризници, украшения, оръжие. Крадат всичко… А мъртвите отвъд Предела имат свои си села и всякакви странни неща, дето на нас, живите, никаква работа не ни вършат, ама… Пък на север, където Пределът минава през един град, монасите са основали някакъв институт. Пращат експедиции… изучават…
В гласа на хлапето се чуваше обида.
— А там са наши! Всичките са наши. Хора, елфи, джуджета. Какво са виновни, че е имало битка, в която са ги съживили-недосъживили. Там някъде е и моят прадядо… Там е последният елфически княз и последният тинг на джуджетата в пълен състав… Стражите колкото могат плашат народа, да не ходи, да не краде, абе просто да не осквернява… Ние — изрече Ярослав, и в устата му това „ние“ прозвуча така, сякаш момчето беше навършило поне триста години, — нарочно останахме след като свърши Войната. Положихме клетва, че щом веднъж вече сме предали събратята си, ще изкупим вината си, ще ги браним. И ги браним.
— А защо баща ти беше разбойник? — не се сдържа Виктор. — За да плаши хората, да не ходят зад Пределите?
Момчето се оклюма. Рече тихо:
— Не… не само. Заради това също, но… У нас се живее тежко. Дивеч почти няма за ловуване, пък земята не ражда, защото Пределите са близо. А трябва да се живее…
— Разбирам — каза Виктор. Не бе докрай искрен, но се напъна, постара се. И въпреки това не можа да оправдае бандитизма. Въпреки всичко. По същия начин не му достигаше добрината да извини в своя свят уличната престъпност или благообразните корумпирани чиновници, които съсипаха страната.
— Вие сте ни сърдит — промълви момчето. — Зная, сърдите ни се. Добре, сърдете се… но само простете на татко.
— Аз… му простих. Честна дума — и отговорът този път бе по-лек, по-честен. Ярослав благодарно кимна.
Виктор се изправи, разходи се из купето, отвори барчето и разгледа напитките. Избра една стомничка, която изглеждаше по-семпло — да не вземат да му искат пари накрая? — и чаша. Върна се към масата.
Питието бе божествено. Отначало го помисли за бренди, но после му заприлича на много силен ликьор с дъх на множество разнообразни треви. Върху стомната имаше напечатани руни. Сигурно нещо елфическо…
— На първата гара ще слезеш — нареди той преди да отпие пак. Момчето мълчаливо кимна. Виктор продължи сурово: — Ще проследиш да погребат Пределника както се полага. После ще се върнеш у дома. Имаш ли други роднини?
— Никакви.
— Ще се оправиш ли сам? — след кратко мълчание запита Виктор. Не биваше да се поддава на жалостта си и да позволи на хлапето да го последва.
— Ще се оправя.
— Добре. Аз ще поспя. Като наближим гара, ще ме събудиш.
Момчето пак кимна:
— Няма да е скоро. Тъкмо заобикаляме Пределите.
Виктор надзърна навън, сякаш се надяваше, че в гората ще успее да различи границата, отделяща света на живите от това странно отвъдно.
И наистина — успя!
Беше почти неусетно, неявно — и все пак несъмнено присъствие на Сила. Все едно през дърветата някога е преминал бурен поток и дънерите са се килнали настрани. Сякаш профучал ураган бе изпочупил и усукал клоните им. Или се е стрелнал мимолетен пожар, засегнал и опърлил върхарите, а подире му изригнал облак от прах и пепел, които завинаги са полепнали по листата. Проточилата се през гората ивица беше тънка, почти незабележима, но и след стотиците изминали години оставаше жива. Това бе бариера, граница.
