Не е време за дракони

побърза да излезе на плажа. В далечината се виждаха същите онези причудливи планини, а пред тях — същата къща, в която бе влизал предишния път. Вече не вонеше на кисело, от комина не се издигаше пушек, въздухът бе чист.

— Какво става, роднини и приятели, що за щуротия… — промърмори Виктор и се провикна към постройката: — Ей, стопанино! Хареса ми да ти идвам на гости, ела да ме посрещнеш!

Но в дупката, заместваща врата, никой не се появи. Нямаше ги отблясъците на огъня, както миналия път. Виктор заподскача на брега, напразно мъчейки се да излее водата от обувките си. Накрая се наложи да седне върху гладкия чакъл и да се събуе.

„Не, не е правилно така. Пак прекалено реално, за да бъде съновидение. Нима насън е възможно да усетиш тежестта на шепа влажен пясък, да разгледаш отделните песъчинки? Да почувстваш всеки настъпен камък, да различиш всяка заврънтулка на лилавите клони на отдалечените дървета?“

Стига бе — сън ли е това!

Осъзна, че изпитва страх. Засега лека уплаха. Като студена бучка в сърцето. Намираше се в друг свят, нали? Да не би законите в него да са толкова различни, че е допустимо да приеме материалността на тукашните сънища?…

А, не! Не биваше да се поддава на тази мисъл. Та дори и заради факта, че след предишното съновидение не намери по тялото си нито драскотини, нито синини, нито охлузвания. А такива трябваше да има за спомен от нелепата юмручна среща с якия нисък урод. С лакомника.

Е, даже дядо Фройд веднъж е казал: „Случват се и просто сънища, мойто момче. Обикновени сънища“. Ами нека се доверим на стареца. А ако подсъзнанието все пак подхвърля гатанки, те са за разгадаване.

Виктор без желание обу влажните чорапи и нахлузи обувките. Би било добре да се разходи бос, но нямаше желание да си нареже стъпалата по ливадата с острица. Изправи се и тръгна към „лабораторията“, мачкайки високата трева. И изведнъж спря поразен.

От брега към постройката, малко по-встрани, се точеше пътека. Прясно газена и прекършена острица. Правилно. Така трябваше да е. Миналия път той самият мина оттам.

Това не беше сън. Не беше и действителност. Виктор оставяше следи в този свят, а светът от своя страна не го белязваше никак.

Неволно ускори крачка и сви към старата си диря, затича се. Ненадейно му хрумна, че сигурно не му е отпуснато много време. А можеше (и трябваше!) да разбере нещо важно.

Спря пред прага и за сетен път опита да извика дебелака-алхимик:

— Стопанино!

Тишина. Зад гърба шумяха вълните — и това бе всичко.

— Ами… не ми се сърди тогава — рече Виктор и влезе в къщата. И отново зрението му мигновено се адаптира към сумрака.

Рухналата лавица както и преди продължаваше да е на пода, а по останалите като че ли липсваха някои от неразбираемите предмети. Но най биеше на очи угасналата пещ и отсъствието на големия казан. Значи, кашата е била сготвена… каша от миниатюрен Фреди Крюгер.

Виктор срамежливо се озърна — неудобно все пак — и открехна капака на сандъка. Предпазливо надникна — ами ако вътре има още някакви дребни гадорийки?

Сандъкът бе празен. На дъното имаше дебел слой прах, по ъглите — паяжинки. Това вече е интересно. Как дебелакът одеве се беше изхитрил да измъкне от тук живо човече?

Изведнъж си даде сметка, че се радва на това несъответствие. Защото инак излизаше, че сънят е по- ярък и по-последователен от реалния живот — възнеприятен извод.

Някой се изкашля. Виктор се обърна.

Червендалестата физиономия на дебелака запълваше дупката на вратата в комплект с необятното му шкембе, в което стопанинът бършеше ръцете си. Оглеждаше гостенина си смутено и леко лукаво като несполучливо пошегувал се приятел. Усмивчицата бе кривичка и неумела, но като че ли дружелюбна.

— А там няма нищо, нали тъй, драги ми господине? — заяви дебелакът. — Виж ти какви работи… А то свърши.

— Кое — свърши?

— Ами каквото имаше, всичко свърши — достъпно обясни стопанинът. Пристъпи вътре, закачайки с рамо стената. С въздишка огледа помещението: — Да, чудно хубаво беше…

— Къде е казанът? — грубо запита Виктор.

— Казанът? А… доизкипя! Свари се нашата чорбица, да. На вашите услуги, господине, с вашата неоценима помощ… само и само да ви допадне, ваша милост…

Той подигравателно взе да се кланя, прегъвайки се на гънки като парцален палячо. Видът на този малък хълм месо и сланина, който се лигави като дърт алкохолик, предизвика у Виктор единствено погнуса. Той отрони безразлично:

— За мен значи си се стараел, казваш…

Взе от близката лавица парче смачкана ламарина. Изглеждаше странно — някога трябва да е било нещо цилиндрично, май тънкостенна тръба със стърчащи плоскости. От предмета се сипеше ситно натрошено стъкло.

— Ами това защо не си го употребил? А?

Ревизорския тон на Виктор оказа неочаквано въздействие върху дебелака. Безформеният стопанин на къщата суетливо притича, дори фамилиарно прегърна Виктор за раменете и се взря в предмета…

— А това ли? — намръщи се с пренебрежение. — Че колко може да си играем с тези? Поне две дузини хвърлихме от онези… — Той завъртя горното си джоланче над главата, — и от другите… — Изобрази „другите“, като разпери ръце встрани и направи няколко крачки. — Не, помисли само! Хвърляш ги, хвърляш ги… пък те все падат…

Внезапно, в пристъп на озарение, Виктор осъзна какво държи в ръцете си.

Беше самолет. Идеален малък макет на самолет, май „Боинг“ или друг западен модел. Смачкани криле, разкъсан фюзелаж, късчета плат — кресла? — стъклен прах от илюминаторите.

Или… това не е макет?

Очарован, той докосна с пръст по останките на лайнера. Намръщи се, когато се одраска по ръбовете на пробойните.

— Вътре и народец нямаше кой знае колко много — пренебрежително отбеляза дебелакът. Измъкна от изведнъж изтръпналите ръце на Виктор макетчето и го запрати в ъгъла. — Зарежи, голяма работа! Всичко което трябваше, се употреби. Не се съмнявай — за теб ще стигне!

И избухна в смях, сякаш бе казал някакъв шедьовър на остроумието. Но Виктор не му обърна внимание. Трескаво оглеждаше полупразните рафтове, отчаяно мъчейки се да проумее какво вижда.

Ето още един „макет“. Масленозелена консервна кутия с щръкнали блестящи бръсначи — перка на хеликоптер. А ето там… разбира се, може да каже, че обгорените вагончета са от детско влакче, но Боже Господи, не бива деца да пипат такива играчки… А ето там — буци тинеста глина, поизсъхнали, но все едно съвсем наскоро извадени от морето. Тук от калта стърчи корабен винт, другаде — или връх на мачта с парцаливи остатъци на платно, или остър вълнорез с полуизтрит надпис, навярно английски — „…ent“.

Какво значи всичко това?!

— Тях… ти ли ги… а? — попита Виктор. Попита много спокойно и с ясното съзнание, че ако отговорът се окаже „да“, ще се наложи да убива. Па макар и насън.

— Какво?! — изрева дебелакът с неподправен гняв. — Аз? Ти за какъв ме мислиш бе, умник! Ние да не сме зверове някакви?!

Виктор отстъпи към стената, стреснат от яростната реакция и смутен от собствения си гаф. Дебелият дребосък внезапно се успокои и миролюбиво рече, почесвайки търбуха си:

— За какво ни е да го правим?… Щом те самички бум или бълбук, без никаква намеса… Е, бихме могли, стига да има желание. Само че как? И кои сме ние? Да не би всичко да ни е позволено…

Той се обърна и тежка въздишка закуцука към изхода. Спря на прага и добави с ирония:

— А ти отбивай се, отбивай се. Винаги щом намериш време… Тук вече няма какво да се прави, ти вземи се разходи в гората… — и изчезна навън, но се провикна за довиждане: — Пази се, гост неканен!

Моментно объркване. После Виктор се втурна към изхода. Едва прескочи прага и покривът затрещя. Зад