възможно само по един начин — като на Крилатия Владетел бъде противопоставен неговият Убиец. Напълно допустимо е, че той вече е дошъл, минал е по Пътеката. Напълно възможно е да се намира в Средния свят.
Разбираемо защо Торн не се побоя да съобщи това на Ритор. Да убиеш Убиеца е също толкова трудно, колкото и да погубиш Дракона. О, да, по-лесно е в крайна сметка, но… И освен това, докато Убиецът не е преминал през инициацията си, той не е нещо повече от обикновен смъртен. Силата му може да избликва единствено спорадично. И Торн, естествено, си даваше сметка, че вождът на Въздушните няма да седи със скръстени ръце. Кланът на Вятъра трябва да започне лов.
„Твърде вероятно е Водните да разчитат да ни пипнат, докато сме заети с преследването, като използват Убиеца за стръв. Торн иска да ни хване неподготвени. Веднъж вече успя… Четирима наши убити — и то какви! А кланът на Водата се отърва с един леко ранен. Размяната не е в наша полза!“
Ритор удари с юмрук подлакътника на креслото. Седеше в кабинета си, пред отворения прозорец. Изостреният му слух, както винаги ставаше в минута на напрегнати размишления, долавяше разтревожения шепот на учениците в широкия коридор на долния етаж на школата. Чуваше и нечленоразделното мърморене на хората, останали на площада и след обявяването на решението на Съвета — вятърът, този надежден помощник на Главния въздушен маг, послушно подхващаше откъслечните думи и прилежно ги донасяше до вълшебника.
Ако със същата лекота би могъл да хваща разсъжденията на Торн… или помислите на Убиеца…
Полека-лека лицето на Ритор мрачнееше. За първи път от много години насам той не виждаше обичаен изход. Това, което му оставаше — да сътвори сериозна магия — не бе за предпочитане. Всеки вълшебник оставяше силните заклинания за краен случай. Няма нищо по-лесно от това да изчислиш кой стои зад сътворената сериозна магия и да проникнеш по нишката и до него. О, ако беше по-предпазлив и нащрек, докато Торн и неговите магове призоваваха Убиеца! Сега всички свидни жертви щяха да са живи. Сега нямаше да си блъска главата кого да прати на разузнаване вместо загиналите братя Клат…
Но бе късно да се поправя стореното. Което значеше, че трябва да приведе в действие целия клеясал механизъм от съгледвачи, дознайници или просто осведомители, щедро пръснати из прострялата се на стотици и стотици мили равнина, в ленните владения и сред простолюдието на другите кланове, сред собствените си подвластни хора… Човекът от Опаката страна би могъл да се появи където и да е. И също така би могъл и да загине — като се озове, да речем, в Сивите предели. Биха могли да го пречукат обикновени разбойници, полакомили се за здравите му обувки или хубавото му кожено яке. Пришълецът рискуваше да свърши на дуел с някой странстващ елф или с горделивец от клана на Пантерите, които, както е известно, започват кавга по всякакъв повод и веднага налитат на бой. Човекът от Опакото не бе застрахован от удавяне в някое от кошмарните бездънни тресавища близо до Пределите — даже Ритор така и не беше наясно що за сили свиваха гнезда в онези земи. С Убиеца можеше да се случи какво ли не… например да изгуби водача си.
Не, не биваше да се разчита на такъв късмет. Торн със сигурност бе пратил най-добрите си бойни магове да посрещнат и да съпровождат Убиеца.
„Да предположим, че първите си инициации пришълецът вече е преминал. Това няма да ми помогне да го открия, освен ако Убиецът сглупи и употреби придобитата сила веднага, но да се подценява врагът е опасно… И така, какво да правя? Да известя разузнавачите, да пратя нашир и надлъж отряди търсачи? Или — магия…“
Първото допадаше на Ритор далеч повече. Макар че… за този план можеше да не им достигне време. Когато Убиецът достигне пълната си мощ, унищожаването му ще бъде платено с толкова много кръв, че бе страшно за помисляне. Всички досегашни загуби биха били незначителни.
„Не бива повече да се чака. Драконът ще дойде всеки момент… Не напразно нощем ме боли сърцето и мъгляви огнени образи се мяркат пред очите… Миналото се съживява…“
Ритор, някогашният Убиец на последния Дракон, с цялото си същество усещаше — знаеше, — че времето на Възраждането на Крилатия Владетел настъпва. Би могло да му се помогне — напразно ли Ритор търсеше среща с Огнените, та според надеждите и упованията си да омекоти кръвожадния нрав на Дракона… но съдбата отреди друго.
Тъй да бъде — ще приеме и това.
„Как го каза брат ми?
Същата стара аритметика. Един човешки живот или множество, безброй много жертви, заедно с които и споменатият единствен. Гнусно, но няма какво да се прави. Съвестта отдавна е свикнала с подобни сделки. Защото иначе придошлите на Топлия бряг кланове не ще оцелеят. Дори тук, в Средния свят.
Ритор решително напусна кабинета. Каквото и да става оттук насетне, той вече знаеше какво да прави. Договорите са скъсани, мечовете и кинжалите — наточени. Пистолетите са заредени, из селищата вече обикалят вербувачи, които засега са щедри и честни, не напиват и не подвеждат, те засега само примамват младите буйни глави със звън на монети и със сияние на парадни военни униформи… Път за отстъпление вече няма.
Ритор затвори вратата след себе си. Коридорът бе празен — никой не се беше осмелил да го доближи, докато е размишлявал толкова напрегнато, колкото никога досега… Впрочем, не. Някой все пак е дръзнал. Предводителят на ордена усети слаби трепкания на вълшебния вятър, докосващи слепоочията му, и неволно се усмихна. Брей че пакостник! Изглежда, от момчето ще стане нещо — след време…
Хлапакът с неотслабващо старание търкаше пода, който вече приличаше на огледало. Ритор пристъпи към момъка и срещна очите му — отново прекалено невинни:
— Ти наистина ли възнамеряваш да посветиш на това си занимание цялото време до Изпитанието? — сурово запита Ритор.
— Така ми заповядахте, Учителю — момчето се поклони, но дълбоко в очите му светеше дяволита искрица. Мъждукаше въпреки всичко. Въпреки, че за подслушване го чакаше далеч по-сериозно наказание от миене на подове и тоалетни.
— Така ти наредих… — повтори магът. — Я се изправи… Асмунд. Нали така ти е името? Асмунд, син на…
— Син на Клод-чизмаря, Учителю — почтително отвърна момъкът, като бързо и неуспешно се опита да придаде на непокорните си къдрици подобаващ за момента вид.
— Да — кимна Ритор. — А сега, Асмунд, син на Клод и Брунхилде, отговори ми, като ще казваш само истината. Какво чу, момче?
Защитата на вълшебника бе непроницаема. Интересно, колко от слоевете и хлапакът бе смогнал да преодолее?
Асмунд се изчерви до ушите. Бялата му кожа, наследена от майката-севернячка, пламна от гъстата норвежка кръв, разтворила в себе си южната, френска.
— И-извинете ме, Учителю… — лицето на юношата придоби вече съвсем неподправено виновен израз. — Аз… ч-чух… че Вие искате… д-да намерите чрез вълшебство Убиеца на Дракона.
Ритор не се олюля и не трепна, но му се стори, че подът под нозете му се заклати. А хлапето през това време, гледайки мага с обожание, продължаваше да говори:
— А-аз… толкова съм Ви благодарен, Учителю… Не съм смеел да мечтая за такава чест… Разбрах, че това е било моето Изпитание — да покажа как мога да разбивам магическа защита. Неудобно ми е, че си въобразих, но си казах, че навярно желаете да ме вземете със себе си… нали винаги трябва да има в отряда момче, а аз с нищо не съм по-лош от Таниел… Аз много се постарах да издържа на проверката, Учителю… Благодаря Ви за начина… за възможността… Нали се справих, кажете ми, нали?
Задъханата реч на ученика завърши със сияещ поглед на преклонение пред любимия учител.
„О, да — помисли си Ритор. — Хлапето дори не е предположило, че е по силите му да пробие щита ми.
