— Срещал ли си ги вече?
— Не.
Не почна да обяснява, че беше усетил в джуджето същата чуждост, подобна на тази, която го лъхна от елфа. Ако би продължил с метафорите, според които хората са омесени от глина, а елфите от вода, то джуджетата трябваше да са били създадени от камък.
— Забавен народец — каза Рада и след кратко колебание добави: — И опасен. Поназнайват електричество, парата са овладяли…
— Ти не използваш ли ток?
— Ползвам. Но това не значи, че го разбирам!
— Какво има да му се разбира, само някакви си… — Виктор замлъкна, теглейки от паметта си откъслеци на училищни спомени. Електрони тичат по жиците? Или не тичат? Имаше още някакви позитрони… ама те май нямат нищо общо в случая.
А и какво всъщност бе за него науката? Нима не нещо подобно на магия? С какво биха се променили нещата, ако кардиограмите се пишеха не от съответните апарати, а от духа на Наполеон Бонапарт по време на спиритичен сеанс, ако кръвните проби се обработваха не от лаборантка в бяла престилка, а ги анализира вампирка, облечена в черни дрипи, ако вместо хапчета в аптеките продаваха успешно проявили качествата си сушени крилца от прилеп и омагьосана паяжина? Е, кое би било по-различното за Виктор? За човек, който проучва купища епикризи и опипва пациента, а сетне се осланя единствено на собствените си ръце и скалпела в тях?
— Мамка му — прочувствено произнесе той. — Мамка му.
— Ето! — възтържествува Рада. — Почваш да разбираш! Така е с всички.
От кухнята излезе старица с чиста престилка и мълчаливо постави пред Виктор табла с храна.
— Аз сама… — Рада отпрати готвачката и се зае да сервира. — Ще опиташ прясна пъстърва, тази заран е уловена. Хапни и кажи — ял и си някога такова нещо у вас!
— Хм, срещу десет грама злато бих могъл да си поръчам такава…
— Ти, пък! Тук няма за повече от… два сребърника най много — успокои го девойката. — Момичето поне остави ли ти пари?
Виктор машинално се потупа по джоба.
— Да, у мен са.
— Значи всичко е наред. С този кемер, от който снощи плащахте, можеш половин година да си живееш. Стига да не се храниш всеки ден при мен… — и Рада гордо се усмихна.
— Аз имам и една кесия с камъни, почти толкова голяма…
Красавицата леко го плесна през устните:
— Ти откачил ли си, лечителю! — Очите й мигновено станаха сериозни и твърди. — Какви ги плещиш? Люта гибел ли си просиш?! Нашето градче е мирно, не като горските чифлици… но зли люде навсякъде има!
Виктор засрамено мълчеше.
— Добре. Свиквай — поизстина Рада. — Поживей у нас. Дерси може да е сакат, но пази реда в страноприемницата. Залагам си дясната ръка, че ще ти хареса тук. Щом вече си дошъл… значи те е теглило от Опакото към Средния свят!
— Рада, как да настигна Тиел?
— Пак за своето! Ама за какво ти е тази пикла?
В думите й нямаше ревност, надали красавицата изпитваше към Виктор нещо повече от лека симпатия. Обикновена „женска солидарност“. Девойката продължи:
— Знаеш ли какви момичета имаме в градчето? Привечер ела в ресторанта да ги видиш. Пък ако предпочиташ младички, и такива ще се намерят. Понявга и елфки, дето са по-отворени, идват от катуна, пък господ те знае, току-виж те харесала някоя?
Очевидно моралните принципи на барманката не страдаха от сложности. Напълно сигурна, че е накарала пришълеца здраво да се замисли над предложените перспективи, девойката се изправи и покровителствено положи длан на рамото му:
— И ето какво още… вземи този меч. Че да го гледам такъв, само ще се ядосвам. А за новак е тъкмо на място, лек е, в ръката ти ще е като жив. Един сребърник ще ти взема за него, без пари просто не бива да се дава.
— И какво ще го правя?
— Ще си наемеш учител, само че добър, с грамота от гилдията, инак със същия този меч ще те заколят. Подир две седмици ще можеш да се оправиш с някой заблуден бандит. На повече не разчитай, няма как — възрастта ти не е за това… Вземай меча, лечителю, да не взема аз да размисля!
— Благодаря — Виктор сложи на масата три сребърни монетки. Поколеба се и добави две златни. — Как да настигна Тиел?
— Пфу! — Рада плесна с ръце. — Да ми беше казал, че я обичаш, ама нали виждам, че не е тъй! Личи ти. Прибери си жълтиците! Щом искаш да настигнеш момичето, качи се по пладне на „Гръмовната стрела“, тъкмо спира на гарата вода да налее. Или в Луга, или в Рянск ще настигнеш „Четирите пушека“. Ако тази твоя Тиел не е слязла по пътя, ще я намериш. А ако е слязла… светът е голям. Не ти е орисия, значи.
— Колко е часът сега?
Рада вдигна ръка, изпод ръкава на роклята й се подаде тъничък златен браслет с миниатюрен циферблат.
— Десет и четвърт. Имаш два часа, лечителю.
— Благодаря! — подвикна й подире Виктор. Неговият часовник показваше същото време. Мрачно се втренчи в чинията с изстиналата пъстърва.
Наистина ли иска да настигне Тиел? Не за да се върне в своя свят… надали момичето може да му помогне. Вероятно единственото, което не му даваше мира, бе въпросът — кой е той самият, какво представлява? Кое у него е толкова важно, че Тиел е преминала в Опакото, за да го доведе? И кой се мъчеше да им попречи на Прехода?
В ресторанта нахълта някаква компания, постояха на прага и тихо заеха съседната маса. Виктор ровеше рибата с вилица, опитвайки се да събуди апетита си, или поне да придаде на блюдото вид на наченато. Беше му неудобно да зареже недокоснатото угощение след толкова реклами. После погледна през рамо към съседите.
Бяха петима.
Четирима — млади момци, най-малкият едва на тринайсет, най-големият изглеждаше на двайсет и пет. Облечени бяха като за път, препасани с оръжие — мечове и кинжали, даже и хлапакът. Лицата им си приличаха, явно бяха братя.
А петият извън всякакво съмнение бе татенцето. Носеше ризлична куртка, в колана си вместо честен меч беше затъкнал разбойнически топуз.
Защото си беше разбойник. Това бе същият мъж, комуто Виктор така прибързано и необмислено бе пощадил живота в нощната гора.
Съветът свърши и Ритор незнайно от какво се чувстваше напълно обезсилен. И уж нямаше откъде да дойде тази умора, защото всички се съгласиха с доводите му. Вярно, не веднага, но все пак достатъчно бързо. Опитните магове и воини умееха да налагат разума над чувствата.
Кървава вендета нямаше да има. Кланът на Въздуха нямаше да се поддаде на толкова елементарна провокация. Сметките щяха да бъдат предявени и разчистени по-късно, когато цветето на отмъщението порасне и разцъфти. А засега следваше да намерят къде е Убиецът на Дракони.
Никой от Съвета не повярва, че Торн би дръзнал да скалъпи толкова сериозна лъжа. Предводителят на Водния орден нямаше причина да забърква подобна каша, без наистина да е призовал Убиец — това е далеч по-просто, отколкото да се чака пристигането на Дракона. Защото Драконите идват, когато настъпва тяхното време, а Убиецът може да бъде и създаден.
„Торн е постъпил правилно“ — помисли си Ритор. Да се предотврати пристигането на Дракона е
