Не е време за дракони

— Тиел — запита той, като се постара да излезе шеговито, — нали няма да скачаме от онези скали?

— Никой и нищо не те карат да вършиш каквото и да е — отвърна тя.

— Тогава какво правя тук? — помрачня Виктор.

— Това, което пожелаеш.

— Бих желал да хапна — честно си призна той. — Даже и недоядения омлет да е. С все черупките, разбира се.

— И аз бих хапнала.

Внезапно той се засрами. В края на краищата — здрав и прав мъж. Върви с момиче, с тийнейджърка, и при това мрънка…

— Е, значи не би било зле да потърсим най-близкия ресторант — рече той. — Бели покривки, сребърни прибори, свещи по масите, топли чинии от тънък порцелан…

— А в чиниите? — полюбопитства Тиел.

Кой знае защо в главата му се въртяха кюфтета и пелмени. Ергенска вечеря. Отдавна не беше вечерял в ресторант — със затопления им порцелан, с дискретното осветление, с бутилка вино в плетена кошничка. И до него да седи красива млада девойка във вечерна рокля.

Виктор косо стрелна Тиел с очи. Не, не изглеждаше подходяща. Нито по възраст, нито по поведение. Пък и, да си кажем честно, той също беше далеч даже от собствените си представи за светски лъв.

— В чиниите има каша. Грис — отсече той. — Студена и на бучки.

— Не става — реши Тиел. — Щом ти се яде грис и настояваш да е студена с бучки, ще спим гладни и в гората.

Той се обърка.

— Ами ако не настоявам?

— Тогава — под покрив. След вечеря.

Гората наоколо продължаваше да е все така девствена и безлюдна. Но пък думите на девойката звучаха абсолютно сериозно.

— Нали не се шегуваш? — все пак запита Виктор.

— Отвъд Хълмоземлище има градче. Мъничко. Но през него минава Пътят и има къде да се подслоним.

Какво представлява този „Път“, той реши да не разпитва. Навярно за последно беше вземал такова решение в детските си години — да не задава въпроси. За по-интересно. Щом е Път, нека си е Път. Хълмоземлище — добре, нека е Хълмоземлище. Не го напускаше странното усещане, че прекрасно разбира всичко, някъде дълбоко в себе си знае какво представляват и Пределите, и Пътят, да не споменаваме Хълмоземлището.

Отново вървяха, без да говорят. Тиел наистина се оказа мълчаливка. Явно предполагаше, че Виктор е наясно с всичко.

Оставиха зад себе си Бялата могила. Момичето от време на време подозрително и угрижено поглеждаше към слънцето. Дори като че ли нервничеше. Колкото и отскоро да я познаваше — не й отиваше такова поведение. Виктор вече бе успял да свикне с мисълта, че и бесен усурийски тигър3 да им връхлети, или изкопаемо чудовище като мамут, Тиел, без да мигне, просто би…

Зад неразбираемата увереност в това „просто би“ се криеше тъмнина. Тъмнина, която подобно на наметало обгръща Сила.

— Лошо вървим — загрижено рече Тиел. — Бавно. Имаме пред себе си Гороломното дере, пък виж го слънцето къде е вече!

По мнението на Виктор вече бяха проявили чудеса на издръжливост, достойни за печен турист. Да прекосиш стара гора, задръстена с нападали от години дървета, че и нанагорнище, не е лека работа. Докато не знаеш колко още остава — бива, но колко може да се поддържа такова темпо…

— Малко да се стегнеш, а? — умолително каза Тиел.

— Ха! А ти няма ли да изостанеш?

— Няма.

Сега вече нямаше друг изход. Виктор ускори крачка, мъчейки се да не мисли за утрешната мускулна треска. Малко по-късно Тиел се опита да го ободри:

— Сега е добре, но щом мръкне, ще почнат истинските неприятности.

„Чудесно девойче, нали?“

Той отново реши да не уточнява какво тя има предвид. Този път може би поради вродената човешка слабост да се затварят очи пред бъдещи неприятности. Слънцето вече пълзеше към хоризонта, а когато преодоляха поредната Бяла — или някоя другоцветна — могила, то съвсем се скри. И наистина, излязоха към началото на дерето. Тясно, плитко и сумрачно. Стръмните склонове бяха обрасли с непознат храсталак, по дъното се точеше камениста пътечка — навярно пресъхнало русло на поточе.

— Я постой малко така както си… — помоли Тиел.

Виктор кимна, без да се обръща. Каквото и да върши, нейна си работа… След минутка момичето се приближи, застана редом и напрегнато се взря напред.

Дере като дере. Нищо страшно. И обещаните Предели никак не личат.

— Трябва да продължим — въздъхна и се реши Тиел. — Не искаш ли да се въоръжиш?

— С какво? — без особено въодушевление реагира Виктор. — С тояга?

— Поне!

След кратко издирване, той откърши къс дебел клон от повалено от буря ли, от друго ли, дърво, което приличаше на ясен. Тоягата бе суха и ставаше да респектира някой върл пудел, но Тиел само вдигна раменца и тръгна.

— Пусни ме пръв… — поде Виктор, но тя не му отговори.

А така. Ето я цялата му охранителна функция — да се тътри подир момичето, стиснал нелепата полуизгнила тояга. Лекотата, с която я отчупи, не вдъхваше никакво доверие. Ала след като се бе озовал незнайно как и къде, не намираше нищо по-умно от това да се подчинява, без да задава въпроси…

— Знаеш ли да се биеш? Добър ли си в сражения?

— Да — небрежно изрече Виктор, като извърши малко прегрешение към истината. Каквото и да се каже, но всичките му занимания с източни бойни изкуства не бяха нещо повече от напъните на един миролюбив интелигент да се самоутвърди. Е, физически би могъл туй-онуй… но неведнъж се питаше, дали при нужда ще успее да приеме истински бой. По принцип си отговаряше положително. Ама кой знае…

— Това е добре. Тук трябва да можеш да се сражаваш.

— Тук! Къде е това „тук“? — не сдържа досадата си и изръмжа Виктор. Навярно, прекалено силно, защото Тиел се обърна и се намръщи:

— Тук, в Средния свят.

— Това ли е Средният свят?

— Да.

— Е, мерси! — Виктор дори не забеляза, че е ядът го е захапал. — Мерси боку! Най-сетне всичко стана ясно! Съществуват всякакви светове — Медиален, Латерален, а пък този тук е Среден…

Медицинските термини, употребени в тази обстановка, направиха думите му още по-саркастични.

— Не.

Той млъкна насред дума. Тя продължи търпеливо:

— Има Среден свят, Светът на Природените и Опакото. Ти си живял в Опаката страна на света.

Всичко прозвуча не толкова обидно, колкото скучно и делнично.

— И как се озовахме тук? Между световете да няма… ъъъ… порти?

— Пътеки — равнодушно поясни Тиел. — Къде видя порти?

Виктор премълча, колкото да се овладее. Ако гласът на момичето беше по-емоционален, той тутакси би почнал да спори и въпреки фактите, да настоява, че наоколо е обикновена московска гора. Или би почнал да я тормози за повече обяснения. Той промърмори: