градски гарнизон. Войниците знаеха работата си и щом алебардите им лъснаха на перона, даже последните зяпачи се усетиха, че е най-разумно да се разкарат.
Трапезата в специалната чакалня за магове се оказа над всякакви хвалби. Закуската включваше задушен с вино заек, картофени кюфтета, скариди с варени яйца и печен шаран с кисело зеле. Скромно, но изискано.
— Той пътува в първия вагон — полугласно каза Ритор, след като приключиха с трапезата и поставиха плътна защита около залата. — Кевин, Ерик, от вас искам да го стреснете. Накарайте го да се покаже навън. Нищо повече. Веднага се оттеглете и се оглеждайте за Водни бойци. Ако забележите такива — удряте веднага на месо. Така. За Убиеца. Главният удар ще е наш — аз, Сандра, Асмунд. Ако поради някаква причина не сполучим, останалите трябва да направят всичко, за да унищожат пришълеца. На всяка цена. Даже да загинем всички до един.
— Разбрахме те, Ритор — сдържано отвърна Кевин. Преди сражението се беше облякъл в хералдичните си цветове — черно и сребристо. — Нашите момчета няма да пропуснат целта.
Ерик кимна, но попита:
— Но, почитаеми Ритор, защо да не довършим всичко отначало докрай сами с Кевин? Не сме на Олимпиада. Ще влезем от двете страни във вагона…
— Точно така ще постъпите — спокойно рече Ритор. — Момчета, пред нас е Убиец на Дракони. Преминал едно от посвещенията си. Повярвайте ми — знам какво може да направи. Аз не съм Торн. Не пращам хората си на смърт, когато има друго решение. Разбрахте ли ме?
Оръженосецът на Ерик мълчаливо прокара длан по левия си ръкав. Ритор мигновено усети зареденото оръжие.
— Не си го и помисляй! — строго нареди магът. — Ще те надуши. И ще ти отвърне така, че няма да поискаш допълнително. Никаква самодейност. Само го подплашете. Нужно ми е да излезе навън.
— Ами ако това направя аз? — предложи Сандра. — Защото ако се заеме с момчетата…
Кевин и Ерик оскърбено разкършиха рамене, а след половин секунда същият жест беше повторен и от оръженосците им.
— Не, не — Ритор с досада поклати глава. — Не си струва, Сандра. Няма как да пожънеш лаврите на Лойя Ивер, както и да се стараеш. Силата на Убиеца е в гнева му. Той засега не умее да се контролира напълно. Ще действаме по следния начин…
…Слънцето се издигаше все по-високо, сякаш като извинение за сумрачния предишен ден. Пристигаха и заминаваха влакове, по пероните пъплеше каква ли не публика. Търговките и търговците престанаха да хвърлят наежени погледи към Кевин и Ерик — техните помощници, разбира се, оставаха невидими.
„Белият орел“ се приближаваше тежко. Въпреки гръмкото си име той беше една от най-амортизираните и стари композиции. Раздрънкани вагончета, древни цилиндри с разбити уплътнения, олющени метални и особено дървени стени… Даже джуджетата нямаха достатъчно средства.
С уморена старческа въздишка локомотивът спря и Ритор въздъхна заедно с него — мишената им не беше изчезнала по пътя. Чувстваше го.
Без да бързат, Ерик и Кевин тръгнаха към отварящите се врати на първия вагон, хората сепнато се отдръпваха от пътя им. Подир своите старши се шмугнаха и момчетата-оръженосци.
Оставаше само да се чака.
Ритор късо погледна Сандра, която хапеше устните си, и пребледнелия Асмунд. Тримата държаха каишката на могъщ вятърен звяр, по-точно — стихия, свита в невъобразимо тънко копие, дълго от хоризонт до хоризонт. То не само щеше да прониже гърдите, да изтръгне сърцето и вътрешностите на жертвата си, то бе способно да разбие на прах самата същност на Убиеца, така че дълго след това духът му да не може да се върне в Средния свят.
Напрежението на очакването растеше. Ритор си представи как Ерик и Кевин с възможно най-нагли физиономии си пробиват път по тесните, задръстени с пътници и багаж коридори, като ритат и събарят всичко попаднало им под краката, и гръмогласно се провикват: „Проверка! Вадете пътните си документи, паплач такава! Проверка! Какво? Нямаш?! Я излизай, селяндур смрадлив, в килията бързо ще те отучим да забравяш!“
Ако сметките на Ритор за манталитета на хора от Опакото бяха верни, особено по отношение на държавата откъм Друга-страна-на-света, пришълецът не би трябвало да остане спокоен. Непременно ще почне да нервничи. А прозорците са отворени и по перона има доста народ… Убиецът ще се опита да се скрие в тълпата.
И ще попадне под копието на тройката магове.
В този миг във вагона отекна неистов писък.
Ритор се сепна… и чак се олюля — корава вълна омраза удари откъм влака! И то каква омраза! Изгаряща и непоносима, тя можеше да бъде утолена само с кръв. На никой — дори и на Убиец — не му беше отредено да мрази толкова концентрирано!
И незабавно към женските писъци от вагона се присъедини хор разярени мъжки гласове. Звънна разбито стъкло… и във вагона настъпи нещо невъобразимо.
Все едно десетки побеснели животни се сплетоха в безпощадна схватка. През тъмните отвори на прозорците се виждаше сякаш едно същество — многоръко и многокрако чудовище, наричано тълпа. Втората вълна ненавист премина — все едно във варел бензин нечия зла ръка запрати горяща факла. Ритор не гадаеше, а знаеше, че в същия миг Ерик и Кевин вървят в тесния и задушен ад през трупове, като убиват всеки, за да не бъдат разкъсани живи, а оръженосците им, тези спретнати и чисти момчета, безстрастно довършват по петите им ранените, защото същите тези ранени, дори умирайки, се мъчат да докопат с натрошените си крайници и избити зъби своите убийци… Стъклата на прозорците избухваха едно подир друго. Мяркаха се дръжки на лопати и обикновени тояги. На перона изпадна окървавен потрепващ труп — право в нозете на вкаменените търговци. След тялото някой изхвърли право в кошницата с ябълки крещящо вързопче — бебе. Във вагона виеха и ревяха така, че цялата гара се смрази на място от ужас.
През шокираната тълпа към влака тичаха началникът на гарата Кирби, следван от трима стражници, мундирът на железничаря бе разкопчан, лицето беше станало безобразно от страх.
От вагона изхвръкна едър селянин с размазана глава. Мъртвата ръка стискаше билетче.
Въпреки цялата си воля Ритор изохка и притисна длани към слепоочията си. Вече беше разбрал какво се е случило, но се боеше да повярва в това.
А хората се изтърсваха от прозорците на вагона като дъждовни капки. Мъже, жени, деца. Едни се изправяха, други оставаха неподвижни, някой викаше от болка, стенеше, друг вече бе мъртъв или агонизираше. Отчаяно пищяха деца. Капеше или направо бликаше кръв. Всеки момент нечий живот се прекъсваше. Тънко момиче се сви и тупна до релсите, а от слепоочието й стърчеше къса черна стрела. Значи и момчетата-оръженосци вече се биеха за живота си. Въздушният магьосник се беше сблъсквал с подобно нещо. И то именно защото някога и той бе Убиец на Дракони, затова проумяваше какво е става. Бойна лудост, кръвожадно безумие. Необичайно рядко явление. Рядко, но не и невъзможно.
А пришълецът все още не се беше показал от вагона.
— Асмунд! Сандра! — заповяда Ритор. — Планът се променя. Отнесете на майна си райна покрива на вагона! Само двамата. Веднага!
Изпълнението на заповедта показа, че старата развратница ненапразно беше изчукала хлапака. Удариха толкова съгласувано, все едно бяха тренирали това от месеци.
Луд вихър се стовари върху обзетия от още по-голяма лудост вагон. Жално затрещяха дъски, избръмчаха ламарини. Надеждните джуджешки болтове се късаха като прогнили шевове. Покривът се отдели като капак на консервна кутия. А вятърът продължи да я дърпа както насилник надига полата на съпротивляваща се жена. В ушите остро и режещо нахлу дивият вой на обезумелите хора.
И тогава от прозореца изскочи Той.
Крилете бяха предали образа му съвсем точно. Висок млад мъж с черно яке на Страж на Пределите. Беше объркан, шашнат, потресен, шокиран от рухналата върху него чужда омраза и болка.
„И аз изпих тази чаша — мислено рече Ритор на врага си. — Познато ми е това, което изпитваш. Колко хора погуби днес, Убиецо?“
Мъжът се държеше за лявата ръка, малко над лакътя. Очевидно засега не усещаше болката, засега му се струваше, че просто някой силно го е дръпнал. Олюля се. И побегна, прескачайки релсите. Далеч, далеч,
