далеч оттук… но уж сляпо, пък избра най-изгодния път за спасение — към реката. Нямаше грешка този Убиец, нямаше…
„Да, точно така се прави. Само че не знаеш с кого си имаш работа. А работа имаш със самия Ритор. Никога няма да научиш това…“
— Стига! — изкомандва магът към Сандра.
Убиецът се оказа доста чевръст. Дали си даваше сметка, дали неволно, ала се стараеше да се изгуби в тълпата, макар че хората с вопли и скимтене се разбягваха настрани — край него кипваше вълна от злоба и ужас, която ги пъдеше.
Ритор мислено свали въображаемия мерник. Помисли си, че това заклинание с нещо напомня на пушка. Помисли го и натисна спусъка.
Старателно натрупаните и здраво опънати нишки вятър се хвърлиха напред както змия връхлита жертвата си. Оглушително скърцане сякаш от светкавично плъзнало се по стъкло желязо. Беглецът се обърна. С неосъзнат рефлекс вдигна ръце — напразен, наивен опит да защити лицето си.
Около него се издигна стобор от фонтани, бликнали от земята.
Водата и Въздухът се сблъскаха. Убиецът се катурна по гръб, търкулна се по перона, а водните му доспехи се пръснаха на милиарди зли пръски.
Гарата вече беше почти опустяла — хората се покриваха кой където свари.
— Няма да успееш, Ритор! — провикна се някой.
Така. Очакваше го. Хотор, маг трето ниво. С един наказващ. Ясно. Довтасали са, за да поемат удара и да опазят Убиеца.
— Нека аз, Ритор! — заврещя Сандра и преди още магът да каже „да“ или „не“, атакува. Имаше стари сметки за уреждане с приближените на Торн.
Беше великолепна в атака. Навярно колкото бе добра и в леглото. Наказващият не успя дори да шавне водния си бич, а бесният вятър го повали и завъртя като пумпал върху твърдата земя. Мерна се поморавялото лице на нещастника, а после гърлото му се спука. Кръв пръсна като мигновено засъхващо ветрило.
Водните просто нямаха шанс. Беше часът на Вятъра.
Ала Хотор не се уплаши. Той отвърна на нападението — острият воден сърп мина на един пръст покрай гърлото на Асмунд — магът безпогрешно беше определил слабото звено в противостоящата му бойна тройка.
Момчето трепна и отстъпи, с което разкъса единната верига, но другояче нямаше как да отрази заплахата. И тогава Ритор пое боя сам. С цялата си неизползвана сила, пазена за Убиеца, който явно щеше да се измъкне, Въздушният удари водача на Наказващите на Водния орден.
Хотор понечи да се защити, но водния му вихър се разлетя като облак тополов пух. Невидимото копие на Ритор набучи на острието си Водния, издигна го почти до покрива на сградата и гнусливо го изтърси на земята. Гръдният кош на трупа беше изтърбушен, аленееше кърваво месо, смесено с парчета ребра. Хотор издъхна бързо и безболезнено.
Откъм разпрания вагон на бегом се приближаваха Кевин и Ерик, оръженосците ги следваха. Кевин притискаше едното си око с длан, дясната китка на Ерик кървеше. Но и те бяха закъснели, непоправимо закъснели.
Ритор се хвърли подир главната цел с измамната надежда, че може би ще успее да го настигне.
Ала Убиецът явно знаеше къде е спасението. Носеше се като стрела право към реката. Изпратеното да го настигне заклинание, макар че го препъна, само го улесни, защото след като го повлече по уличния паваж, той се озова още по-близо до стръмния речен бряг.
Този мъж се оказа невероятно костелив орех. Бранеше се като лъв, защитата му бе изградена почти идеално. Навярно точно тук трябваше да се намесят Ерик и Кевин, но всички сметки и планове вече бяха излезли криви…
Преследваният прескочи перилата на тротоара и като камък рухна в спокойните води. Край.
Измъкна се. Измъкна се!
Старият маг стисна юмруци.
„Ще е необходима цялата сила на клана, Ритор. Или още някой от Стихийните…“
— Избяга ни, така ли, рифове под кила!? — изпъшка дотичалата Сандра, като прекъсна мислите на предводителя на Въздушния орден.
— Избяга — печално се съгласи Ритор.
Никъде по повърхността на реката не се виждаше плуващ човек. Но магът по-добре от всеки друг знаеше, че Убиецът няма да се удави. Поне не в близките часове.
— Какво ще правим, Учителю? — обади се Асмунд.
Гласът на момчето трепереше, готов да избухне в плач. Ритор се озърна. Кан и ученикът му се суетяха около зверски пострадалия вагон, от който джуджетата изнасяха убити и ранени.
— Не се отчайвай, Асмунд — тихо рече вълшебникът. — Нямаме вина за това. Убиецът е отговорен. Той порази с лудостта си тълпата… насочи я против нас… Никой не би посмял да се опълчи против Ерик и Кевин, не и на наша земя… А този Убиец… аз знам. Помня.
— Насам идат джуджетата — изкриви устни Сандра.
— Да… добре. Ще ги обезщетим. Не е кой знае колко много — един стар вагон!
— А семействата на убитите? — полугласно напомни Сандра.
Ритор притвори очи. Нервен тик сгърчи за секунда бузата му. Да, няма как да избегнат това. Кланът на Въздуха се славеше като добър стопанин и грижовен господар на териториите си. Поддържането на тази слава струваше много пари.
Но пък спестяваше бунтове.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Само веднъж Лойя бе имала възможност да стъпи на територията на Водния орден. Тогава беше съвсем малко момиче и я бяха взели със себе си на гости. По онова време, веднага подир войната, клановете демонстрираха голямо благоразположение един към друг. Дружелюбието стигна до модата да се обменят визити, посолства, случваха се преминавания от един клан в друг, дори се сключваха бракове… Но от онези отминали години тя си спомняше само звънтенето на шадраваните, блестящи в слънчеви лъчи, и мрачното момче, на което беше наредено да пази и да забавлява младата Котка. Лойя тогава откровено скучаеше — тъкмо навлизаше в критичния си период на съзряване, когато всичките й бъдещи възможности вземаха да се събуждат. С отмъстително удоволствие тя тормозеше горкото момче с порой от капризи, жалби и малко кокетство. Накрая поиска от него като доказателство за преданост да извърши магия, която не му беше по силите. Ако се замислим, тъкмо така се пораждаше неприязънта между клановете.
Сега тя нямаше нужда да демонстрира възможностите си. Нито ламтеше да се сблъска с чуждата магия. Напълно й стигаше онази, която буквално преливаше от Торн.
Тук имаше предостатъчно шадравани; водни подове, течащи живи огледала, увиснали под таваните ярки дъги — задължителният букет ефекти, предназначени да поразяват въображението на обикновените хора. Но къде-къде по-важна бе истинската Сила. Даже слабите в тази насока дарби на Лойя стигнаха, за да открие цял комплект плашещи обстоятелства… които вероятно й се натрапваха, може би някой й помагаше да ги почувства по-отчетливо. Например факта, че Стополие лежеше съвсем без преувеличения върху вода — на двайсетина метра под земята се намираше огромно сладководно езеро, изтеглено от маговете. Какъв сюрприз за евентуални агресори — почвата ще се разтвори под нозете им и отдолу ще кипне бушуваща водна стихия…
Лойя забеляза и вълна̀та. На около километър навътре в морето, свито до самото дъно, дремеше неактивирано цунами. Хитроумни нишки водеха от чудовището към двореца и всеки миг можеха да съживят кошмарната водна стена, а сетне да я хвърлят, накъдето пожелаят — върху брега или срещу приближаваща флота.
Водните бяха силни. Много силни.
Най-после шествието през коридори и анфилади от зали свърши. Бойците-магове спряха, спря и вълшебникът от трето ниво. Лойя се озова пред арка, от която падаше завеса-водопад. Зад искрящия дъжд
