— Предпочитам чисто руси блондинки, а не рижави!
— Пфу… Колко тривиално. Мислех, че имаш по-изтънчен вкус.
— Точно ти ще ми кажеш… — измърмори той сърдито. Млъкна и озадачено погледна момичето. Сетне се засмя: — Стига де! Пас! Предавам се. Наистина ми стана неприятно как те гледа, само дето не се облиза.
— Ревнив си — въздъхна момичето. — Та значи, имам шанс? Когато порасна и се изруся.
— Ако слушаш.
— Много ще се старая да съм послушна — отвърна Тиел със съвсем неубедителен тон. Легна на сламеника и подпъхна под куртката на Виктор длани.
Насреща се движеше друг шлеп — широк, с по-голяма надстройка на самия нос. До нея стояха младеж и девойка, момичето навярно бе малко по-възрастно от Тиел. Юношата ги съзря и им помаха с ръка.
Виктор изсумтя и неуверено отвърна на жеста. Изпрати шлепа с очи. Поразителното беше как в сравнително тесния канал бяха толкова отчетливо разделени теченията. Двете корабчета се разминаха на два-три метра, а отсрещният речник и не трепна, не се притесни. Прегръщаше девойката и и сочеше небето.
Виктор също погледна нагоре. Появиха се първите звезди — едри, южни, ярки. Шмугна се метеор…
— Всъщност — каза той, — не държа да се изрусяваш. Не настоявам… Тиел, чуваш ли ме?
Тя дишаше дълбоко и спокойно, заровила лице в черното яке. Виктор въздъхна, зави я с одеялото, позагледа я. Доста е била изтощена, щом толкова бързо заспа. А аз, самодоволен кютук такъв, даже не я попитах как ме е намерила…
Прилегна до нея. Дълго лежа с отворени очи, втренчен в небето, шупнало от звезден прах, слушаше пляскащите в шлепа вълни, зяпаше дърветата по брега на канала и далечни редки огньове на жилища. Какво го теглеше напред? За какво му трябваше Орос, за какво са му кланове и магове? Нима не може и без тях да си намери място в този живот? И в края на краищата — с какво е по-лош изборът на Николай? Виктор се размърда. Утре щеше да каже на Тиел, че не възнамерява никъде повече да пътува. Ще слезе на първото пристанище. Притежава някакви сили, ще се отърве от поредна орда откачени магове, възжелали кръвта му…
С тези успокояващи разсъждения Виктор заспа…
…и най-смешното в случая се оказа, че вече е престанал да се учудва. Прозрачните планини, лилавата гора, овъглените останки на „лабораторията“.
— Писна ми — каза Виктор. — Ей, урод тлъст, писна ми от теб…
Усети се, че е глупаво да обвинява Лакомника за този сериен сън. Във всеки случай първия път дебелакът бе сто на сто изненадан от идването на госта. Ала сега Виктор не можеше да се отърве от мисълта, че всяко негово действие служи единствено за забава на безобразния стопанин на тази действителност.
— Ей! — провикна се Виктор. — Грозник! В момента хич не ми е до теб!
Гората мълчеше, посивелите развалини — дъжд ли е валяло? — също безмълвстваха, само вълните отвърнаха с шума на прибоя, сякаш се съгласяваха, а вятърът подхвана думите му и ги отнесе в далечината.
— Лека нощ — пожела Виктор на невидимите наблюдатели.
Отдалечи се от морето на по-сухо място. Легна и заспа. За втори път поред. И даже не се запита как може да се спи насън.
Ритор лично сътвори заклинанието. То не изискваше много сили — Убиецът не можеше да се е отдалечил твърде много. Изкачи се на плоския покрив на гарата и седна. Беше притворил очи, потънал в напипването на разгъващата се незрима спирала на ветровете — слаба и лека, почти незабележима за другите магове. Първо насочи вниманието си към реката и бреговата ивица, чак на втори план го интересуваха Пътят и степите.
Намери следа на двайсетина километра от градчето. Ритор скръцна със зъби от досада, когато разбра колко близко е бил Убиецът. Ама че нахалник! Даже не си е дал труда да избяга по-надалеч… измъкнал се е на брега и се проснал да спи.
Ритор опипваше земята, водата и небето с безтегловната нишка на покорния вятър и чакаше. Убиецът трябваше да усети наблюдението… За съжаление, той вече беше издържал схватката с Въздушната магия, това посвещение беше завършено за него. Точно половината път е зад гърба му. Остават Земята и Огънят. Е, земната стихия надали ще затрудни Убиеца, но с Огъня ще му се наложи да се поразмотава. Огнените едва ли ще го изпуснат толкова лесно. Само да усетят присъствието на Вода — кости ще положат, но ще се постараят да го убият. Макар че в Орос морето е под ръка, затова кой го знае — току-виж пак се изплъзне.
„Велики сили, колко ми е нужна подкрепата на Огнения орден! — мислеше Ритор. — Ако имахме поне още двама души… поне един Огнен магьосник, който да изпари водната защита… щях да се докопам до негодника!“
Именно негодник. Не нещастник, попаднал в мелничните камъни на съдбата, а тъкмо негодник! Ритор не се съмняваше в това. Торнадото от лудост, поразило вагона… злощастните хора, подгонени от безумния бяс с голи ръце против най-добрите бойци на клана — такова нещо бе по силите само на истински Убиец, роден такъв, може би дори извършил подобни престъпления в своя свят, в Опакото.
Но със закъснели съжаления не можеш си помогнеш.
Планът на Убиеца е прост и ефективен — остават му само две посвещения, в клановете на Земята и Огъня. Затова върви на юг, към Топлия бряг. По джуджешкия Път би достигнал целта си за един-два дни. Сега ще тръгне по канала — движението там е интензивно, а салджиите и капитаните на товарните шлепове винаги вземат пътници. За три дни Убиецът ще е там, където планира. Как да му попречи?
Да прати вест на Земните? Едва ли ще помогне, те ненавиждаха Крилатите Господари. Кланът на Огъня е ослабен от неотдавнашния разгром. Значи преследването трябва да продължи със собствените си сили. Ще гонят Убиеца, надявайки се да го настигнат преди да се е добрал до владенията на Земните. Но как?
Да излетят, без да се щадят? Може… само трябва да дочакат часа на пълната си Сила и тримата — Ритор, Сандра и Асмунд — ще ударят жертвата си. Но ако Убиецът просто се гмурне в канала? Властта на Ритор секва на границата между Въздуха и Водата. Не, това не е изход. По-сполучливо ще е да изпреварят врага си. Да го пресрещнат на подстъпите на териториите на Земния клан. При това може да повикат подкрепление от собствения орден, а даже — кой ли знае — да получат съдействието на Огнените. Да, така е по-добре.
Имат резерв от време. „Гръмовната стрела“ ще стигне до Топлия бряг за едно денонощие. В най-лошия случай ще имат два часа да се подготвят за срещата. Повече от достатъчно.
„Отхвърли съмненията си, Ритор! Твоят път е единствено възможният, единствено правилният. Имаш най-важното — опит. Изпреварваш Убиеца с два хода. Втори провал няма да има. Така както не може ей така от само себе си, без магия, ябълката от дървото да полети нагоре.“
Време е. Сандра ще вземе нещастните дечица, останали сирачета по вина на Убиеца. Въздействието на ужаса и избликът на омраза напълно ще промени хлапетата… особено младенеца, бебетата са по- възприемчиви. Може да порасне силен маг — заченато е и е родено в земите на Въздушния клан.
Ритор слезе от покрива.
Гарата вече бе разчистена на бърза ръка, осакатеният вагон — изтеглен в глуха линия, мъртвите бяха прибрани, ранените — настанени в лечебници, кръвта по перона — засипана с пясък. Отрядът на Ритор седеше в забранената за простосмъртни зала за магове. Лицата на бойците бяха по-мрачни от оплаквачки на погребение.
Сандра държеше примляскващото насън бебе. Асмунд вече бе успял да разсее момиченцата, вероятно им показваше фокуси, които бяха предизвикали бледи усмивки. Смъртно умореният Кан седеше безсилно отпуснат на пейката, тънките му ръце не спираха нервно да шават — днес бяха имали доста работа. Даже Ерик и Кевин изглеждаха потресени, без вечните си равнодушни маски, изразяващи презрение към целия
