какво ще си вадиш хляба?
— При мен май всичко е предопределено — мъгляво, без подробности обясни Виктор.
— Е, щом момичето те покровителства… — речникът доволно примижа. — Това е правилно, само така, много добре даже. Обаче ако нещо не потръгне — винаги съм насреща, да знаеш. На свои да помогнеш — свято дело…
Шлепът бавно се приближаваше към висок мост. Дали отгоре минаваше железница или просто друм, от палубата не можеше да се разбере. От двете страни на моста, както бе редно, на брега стояха дървени кантони, до по-близкия стърчеше оседлал меланхолично конче стражник-джудже с арбалет на рамо. С неволна симпатия Виктор му помаха. А Николай кой знае защо не сподели топлото отношение на пътника си към джуджето. Изпроводи с мрачен поглед отминавания мост, после удари с юмрук по палубата, при което изхленчи от болка и изсъска:
— Да не ми го виждаха очите…
С какво стражниците бяха досадили на преуспяващия капитан, Виктор не знаеше и не взе да разпитва. Може би налагаха пътна такса?
По насрещното течение се точеше върволица дребни корабчета, натоварени безразборно с дървен материал и големи късове бял мрамор. Животът кипеше наоколо, животът строеше дворци и обори, животът пет пари не даваше какво вземане-даване е имал Николай с конните арбалетчици.
А капитанът междувременно се беше настроил философски — със съдействието на втората цигара:
— Няма съвършенство в света, няма… Ех… Феи прекрасни стенат под иго на железните цветя…
Виктор се стресна. Ако бирено-марихуанното вдъхновение на земляка се излее във вид на стихове, тогава щеше да се наложи спешна евакуация на друг плавателен съд… За щастие в този момент се появи Тиел:
— Ей, пияниците! Идвайте! Кочината е почистена.
— Мацето ти е на шест! — одобрително рече Николай. — Кльощавичка, младичка, ама трудолюбива. Не, на шест ти е гаджето, пълно шест!
В рубката действително блестеше. Тиел бе измила и прозорците, залязващото към хоризонта слънце огряваше излъскания под. На масата стоеше цвете в измито бурканче. Виктор с учудване разпозна възстановяващия силите бледосин твърдник. И кога ли е успяла да го откъсне?
— Уха… — капитанът само разпери ръце. Все пак очевидно обичаше чистотата, но с плахата платонична любов на мързеливец. — Съкровище, дай да те цункам!
За изненада на Виктор девойката охотно подложи свежата си бузка на далеч нецеломъдрената капитанска целувка. При което лукаво стрелна Виктор с очи. Той ядосано извърна лице.
— Край, ако за всичко това не почерпя… — заяви Николай и отвори шкафа. Подсвирна, там също бе бърсано и подреждано. Полюбува се миг и почна да вади хартиени пакети: — Сланинка… от домашната ми, между другото! Краставички, доматчета… кокошчица… вчера я купих от пристанището в Хорск, уж още не е развалена, трябва да се изяде… Ликьори и коняци, ще ме прощавате, ама не държа, обаче водчица и биричка — ще стигне…
Двамата с Тиел сервираха, а после тримата седнаха да вечерят. Виктор си позволи още една халба бира, макар да му се видя излишна — чувстваше се натежал от жегата и предишното пиене.
— Сигурно ти е интересно какво става вкъщи? — попита той капитана.
— Ами сигурно всичко е наред вкъщи. Жената си върти стопанството, а малкия навярно тъкмо храни прасетата…
— Имах предвид Опакото.
— Ааа… оттатък… — Николай гаврътна още бира. — Ами де да знам. Пък и какво ме засяга? Не съм се засилил да се връщам, даже и да можех. Как са роднините ми, ти няма откъде да знаеш. Е… война поне няма, нали?
— Няма.
— Ами, такова… — капитанът се замисли. — Нещо така интересно да се е случило? Да са хванали летяща чиния или… хъм… да лекуват СПИН? Или… — Николай се замисли още по-тежко и дълбоко. Сетне махна с ръка. — Не искам нищо да знам, Витя. Даже не ща да си го спомням Опакото! И тебе същото те съветвам — плюй и забрави. Ето — тук е животът ни! Да карам зърно и месо към Топлия бряг, а обратно — риба и вино. Природата — благоухае, Витя! А момичетата — той намигна на Тиел, която му се усмихна, — са палави и прекрасни! Бирата струва грошове! Ако се разболееш — дай малко пари на вълшебник, ще те оправи по-добре от кой да е лекар-професор. Ако ти се иска цивилизация — настанявай се край железницата, от джуджетата можеш си прокараш и топла вода, и даже ток. Аз мисля нужника да го направя с отопление. Това не е ли раят, Витя!
— Доколкото знам, тук избухват войни — отбеляза Виктор.
— Ха, войни! Много по-рядко, отколкото у нас! И данъците, ако се помисли малко, са съвсем човешки. А такива неща като ченге да те млати с палката за щяло и нещяло — Николай въздъхна, — никога! Даже елфите… абе нищо, че се оказаха такива говеда, голяма работа. Сега, откак се замогнах, често ги наемам да ми посвирят и попеят. Съберат се в градината и като почнат, леле! Пък аз си седна на терасата, пийвам си биричка, мезя си сланинка — наслада!
Трапезата продължи още към половин час. Николай не забравяше да си долива в халбата и неуморно описваше на Виктор предимствата на Средния свят. Тиел се усмихваше леко подигравателно, а спътникът й предпочиташе да мълчи.
Нещо тъжно имаше в този млад мъж, землякът.
Навярно, ако наистина беше привикнал към елфите, или се бе присъединил към джуджетата- железничари, или беше опитал да стане вълшебник — може би Виктор щеше да изпита радост за него. Но осъществената мечта на Николай — да плаща за елфически песни и да ги слуша на по бира… Нима всички, идващи от Опаката страна на света, в действителност се оказват не чак толкова запалени поклонници на чародействата, колкото би било редно да се мисли? Едно е да си въобразяваш свят с жива магия, а съвсем друго — да се опиташ да живееш в подобна реалност.
— Хубаво — рече Виктор. — Мисля, че ни е време за почивка. Трябва ли да се стои на нощна вахта? Или…?
— Не, разбира се! — Николай потупа буренцето. — Заклинвам щурвала и водата сама ме носи. Целият майсторлък е да гледаш да няма течове. Хайде по още едно?
Виктор поклати глава.
— Е, почивайте тогава. Сега ще ви дам зебло… — с колеблива крачка Николай се помъкна към шкафа, откъдето извлече стегнато навит тънък сламеник, поколеба се и добави прашно вълнено одеяло. — Каквото Бог дал, дет’ се вика… палубата е ваша.
— Благодаря — рече Виктор. Опасяваше се, че капитанът току-виж предложил на Тиел да спи в каютата. — Ще се разположим на носа, става ли?
— Само да не цопнете във водата. Аз ще си поседя още… — и когато вече излизаха додаде: — Ако не ви се спи, ела пак…
Виктор не разбра точно към кого е адресирана поканата.
Постла сламеника сред гъстеещия сумрак. „Зеблото“ не обещаваше меко спане, но пък без него… Той свали куртката, сгъна я и обясни:
— Вместо възглавница.
— Ъхъ — Тиел седна на края на сламеника и протегна крака. Въздъхна. — Аз наистина много съм изморена. Благодаря. Боях се, че ще седиш с този Николай до заранта…
Виктор се подсмихна:
— Не го ли хареса?
— Мърльо — презрително рече тя. — И пияница.
— Тогава защо му даде да те целува? — не се сдържа той.
Тиел тънко се усмихна и ехидно подхвърли:
— Ревнуваш ли?
Виктор се задъха от възмущение:
— Какво? Глупости! Ти… ти изобщо не си мой тип, това е първо, и второ — малка си…
— А кои са твой тип?
