допадна.
— Уважавам! — цъфна в усмивка капитанът. — Ама каква си сладурана! Тиел, ако Витя вземе да те обижда, идвай при мен! Ами… ние ще излезем на палубата да не ти пречим…
Той подхвана малко буренце от пода и тръгна да излиза, но Тиел го спря със заповеднически глас:
— Първо ми донесете две кофи вода, метла и парцали!
— Вода… ей-сегичка… ама парцали…
Тиел посочи купа мръсни дрехи:
— Кое от това ще носиш още?
Речникът почеса брадичка, разглеждайки една поокъсана риза, обгорена на места, безнадеждно лекьосана и сплескана с блажна боя.
— Тази надали… вземай! Чистотата иска жертви!
Откопчиха се едва след десет минути — след като донесоха вода, преместиха масата и тясната койка. Когато Тиел им позволи да излязат, капитанът боязливо се озърна към рубката и поклати глава:
— Не, аз съм с две ръце за всякаква хигиена… ама толкова безкомпромисно… Е, ще пийнем ли за срещата?
Виктор кимна. Разположиха се на носа на корабчето — по-далеч от пристройката, от която се донасяше грохот и ръмжене, сякаш не крехко момиче чистеше помещението, а пияни войници щурмуваха женски манастир и даже вече празнуваха победата.
Виктор понечи да изплакне чашата, но се отказа, когато видя, че от насрещния шлеп някакво джудже с вид на университетски преподавател се изпика право зад борда.
Бирата бе малко топла, но пък силна, гъста и вкусна. Чукнаха се и пиха.
— Може ли все пак да ти викам Николай?
— Става — съгласи се добродушно Еленелдил. — Само недей да ме наричаш Ник… мразя… — той бързо наля още бира. — Хубаво е тук, нали?
— Да, бива — предпазливо потвърди Виктор.
— Отдавна ли си дошъл от Опакото?
— От три дни.
— О! Това трябва да се полее!
Виктор реши, че ако беше казал друг срок — седмица или месец, реакцията на капитана би била същата. Пийнаха пак.
— Ами ти, Коля?
— Три години вече станаха. Почти — Николай разкопча шлифера и Виктор най-сетне съобрази защо го носи. Капитанът бе облечен само в просторни боксерки. — Ех, все не става да се поизпека на слънце. Все в каютата кисна. Искаш ли? — предложи една грубо свита цигара на госта си.
— Не, благодаря.
— Напразно, напразно… — Николай запали и жадно вдъхна дима. Сладникаво замириса на марихуана.
— И как я караш тук, Коля?
— В смисъл?
— Как живееш? Не тъгуваш ли за оттатък?
Капитанът изсумтя:
— Я, па ти! Ако искаш да знаеш, аз всичко това наоколо знаеш ли откога го мечтая, а? Онази… Опака страна, знаеш ли, че ми беше като рибешка кост в гърлото! Вярваш ли, не ли, ама за този свят бях готов да умра!
— Сериозно?
— Тъй де! Какво съм забравил оттатък! Изпотрябвало ми е! Бачках програмист, само си развалях зъркелите пред монитора. Само от едно ми почиваше душата — фентъзи да почета или с аверите да се забием в гората за ролева игра… И знаеш ли — ама хич не съм се съмнявал, че има, има такъв свят! Истински! С елфи, с джуджета, с магия!
— Значи, имал си късмет…
Николай доля чашите:
— Иска ли питане! Ти какво, да не искаш да кажеш, че не си мечтаел да се озовеш тук?
— Не. И фентъзи съм чел рядко, само ако нямаше какво друго. Не вярвах в елфи, ще прощаваш.
— Странно — поклати глава капитанът. — Обикновено тук попадат тези, които Опакото не ги кльопа. Знаеш ли, ти си искал да дойдеш тук. Само че не си го осъзнавал, не си разбирал къде ти е щастието!
Виктор сви рамене. От рубката се появи Тиел, неодобрително ги изгледа и плисна зад борда кофата — водата бе почти черна.
— Не, аз наистина съм с късмет — продължи Николай. — И много се радвам, че така стана. Ние тогава с моя приятел Стьопка намерихме качествена трева… — намигна на Виктор, сякаш му предлагаше да се опомни, да размисли и да се присъедини към марихуанното тайнство. — Та свихме си по едно джойнтче… помня, че Стьопа пееше от онези езо… екзотерични песнички, пфу все ги бъркам тези умни думички без разгрявка… А после още по едно изпушихме, мен ме отнесе, помня, че приказвах на Стьопа колко ми се ще да попадна в един такъв по-добър свят, в Истински свят! После си тръгнах… по пътя едва се откопчих от ченгетата… проснах се под една ограда, нали разбираш, като се напушиш отгоре, какво ли не ти се случва — зяпаш например някакъв стълб, хилиш му се и ти е гот, все едно ти е най добрият приятел този стълб глупав… Изгубих се. Вървях, вървях и пристигнах в някакво село. Охо, викам си, понесе ме хептен, множко ми е дошла тревицата… Ами помисли сам — в центъра на Москва — и някакво си село! На всичко отгоре налетях на джудже…
Капитанът помълча, засмука цигарата и решително завърши изповедта си:
— Ама не, наистина ми провървя! Друга дума просто няма! Отначало си викам, че ми се привижда. Чаках джуджето да се превърне в лекар със спринцовка и да вземе да ми разказва как са ме реанимирали. Та чакам — и нищо. И почнах да се вживявам, нали разбираш… А после — бам! — и разбрах, че всичко е истина. Знаеш ли колко се радвах!
— И какво направи? — полюбопитства Виктор.
— Ами отначало пристанах на един елфически катун. Те не приемат хора ей така, ама много им се примолих. Казах колко съм мечтаел да намеря такъв свят и все такива… Два месеца изкарах при тях… — в гласа на Николай се появи раздразнение. — Обаче се оказаха големи говеда! Изроди първородни, само мръсна и тежка работа ми трупаха! Дърва да им цепя, шатрите да им чистя, билките им да връзвам, да им пера… Не, аз дълго търпях, да не си помислиш нещо. Всяка вечер елфите вземаха тия си мандолини и лаути12, па като почваха едни ми ти песни за планини, за морета, как вятърът звъни и звездите си шушукат… Лягах отстрани, до огъня не ме пускаха, викаха — вониш, не може, па като си мечтаех, ех… А после… ами взех да се свалям на една елфида, рутих я, рутих… и тия ме изгониха. Говеда!
Виктор закима, стараейки се да изрази съчувствие.
— Седнах тогава да мисля какво да правя нататък. Навих се я военен да стана, я маг… Пък то взе, че се пръкна този шлеп… аз и някакъв там капитал си имах де… Сигурен ли си, че не ти се пуши?
— Не, не искам.
— Както речеш, аз ще свия още една малка… Та имах някакъв капитал… онези нерези елфически си платиха за грубостта. Та станах съдружник, а после откупих дяловете на другите. Познавам този занаят, служил съм във флота, а то тук и бачкане много не се иска. Преди година се уредих напълно. Знаеш ли каква къща си вдигнах? Петостенна, с железен покрив! И печката ми е джуджешка, мазут гори. Крава имам — ще паднеш! Пет прасета, кокошки, коза. Ожених се. Много квалитетна съпруга, да знаеш. Е, вдовичка, с хлапе беше, ама аз обичам децата. Затова пък е грижовна и къщовница — винаги всичко й е наред и на място! Бирата тази… тя я вари. Добра е, нали?
— Бирата? Да, супер — съгласи се Виктор. От изпитото, смесило се с одевешното вино, главата му шумеше, пък и другото си просеше… Той се приближи до борда и последва примера на ученообразното джудже.
— Те така живея и си пея! — резюмира Николай. — Вече се чудя дали да не купя още един шлеп. Искаш ли да станеш капитан? Ще те взема с предимство, като връзкарче — земляк си. Навит ли си? Решил ли си с
