— Значи, Орос… Орос. Там ще… ще видим.
Тиел седна, оправи косата си и погледна към Виктор с едва доловима печална усмивка:
— Радвам се, че те срещнах. Дори Опаката страна не те е покварила. Дължиш благодарности на баба си, но и ти самият си юнак.
— Тиел… когато баба ми ме караше да скачам… да се гмуркам във водата… какво е било това?
— Изпитание.
— Защо не ми го е казала? Щом се е досещала къде мога да се озова?
— Защото съдбата ти е твоя съдба. И изборът е само твой. Можеха да те възпитат другояче. Да те пообучат на това-онова. Но какъв смисъл би имало такова обучение, след като никой не е знаел как ще потръгне животът ти? Съществуваше вероятност и да не попаднеш тук. Аз можех и да не стигна до теб. Ти можеше да бъдеш друг… една малка стъпка — и Опакото би те погълнало. Достатъчно е било да имаш нещо скъпо оттатък, нишка, коренче, котва — и нямаше да си в състояние да напуснеш онзи си свят.
— Може би щях да съм щастлив — прошепна замислено той. — Да, разбира се. Но тук ми харесва. Да, наистина. Въпреки всичко.
Вървяха към канала дълго. Слънцето се издигна доста високо, когато пристигнаха на брега.
Каналът бе красив. Широк, скосените му брегове — укрепени с греди. По коритото плуваха големи салове и издути шлепове. Без платна и весла — носени от течението. Виктор не успя да се въздържи и попита:
— Как така — и в двете посоки… от само себе си?
Момичето изобщо не гледаше към канала:
— Прокопали са го Земните и Водните заедно, Виктор! Водните направиха да има две течения — напред и назад. И то така, че натоварен и празен шлеп да се движат с еднаква скорост. Мощта на тази магия е голяма, каквото и да се приказва.
— И сега какво ще правим?
— Как какво? Ще слезем до водата и ще стопираме. Речниците с желание вземат пътници.
Момичето решително пое към ръба на високия бряг, където имаше нещо като дървен кей. Застана до самата вода и вдигна ръка — юмручето свито, палецът нагоре — жест, известен и в Опакото.
— Все някой ще спре — каза тя.
Не чакаха дълго. Пропълзя дълъг сал, вероятно на юг пращаха дървен материал за строежи и първият шлеп след него сви към кея. Беше по-дребен от останалите, изглеждаше здрав, прясно боядисан в кафяво, а на носа с алени букви се кипреше надпис: „Елберет“.
Елберет, Елберет… Звучеше познато…
— Ей, на брега! — провикнаха се от корабчето. — Рипайте! Нямам дълбочина да акостирам, не виждате ли?
Тиел грациозно скочи на борда. Виктор я последва — и остана поразен от услужливия въздух, който го подхвана под мишниците, сякаш се страхуваше човекът да не падне в междината от метър и половина.
Откъм невисоката дъсчена рубка по палубата към стопаджиите крачеше речникът. Бе висок, с тесни рамене, леко се прегърбваше. Имаше дълга коса, стегната през челото с бисерна лента. Лицето бе тъмно от слънчев тен, на раменете си човекът кой знае защо бе наметнал дълъг черен шлифер.
— Здрасти — рече той и протегна ръка. — Закъде сте?
— Докрай, капитане — очарователно се усмихна Тиел. — Ще ни откарате ли?
— Ясна работа. Кльопачка носите ли си? Щото зебло за постелки имам…
— Нямаме храна — въздъхна Тиел.
— Тогава — реши проблема капитанът, — по три гроша на калпак за всеки ден. Да се запознаем — Еленелдил.
— От кой род си, почтени Еленелдил? — учуди се Тиел. — Та това не е човешко име.
Странното име на речника предизвика у Виктор асоциации с някой знатен труженик на социалистическия труд в сферата на еленовъдството на Чукотка и той се усмихна лекичко.
— Е — засмя се капитанът, — преди да дойда тук се казвах Николай.
— Чакай — намеси се Виктор, — „Тук“?
— Да бе. Аз съм от Опакото на света. Чувал ли си за такова? Ама ти май… — Николай-Еленелдил присви очи, — като те гледам, също си от там… Познах ли?
— Позна — Виктор протегна ръка и се представи.
— Откъде си?
— От Москва.
— Стига бе! — оживи се капитанът. — И аз съм московчанин! Къде си живял в Белокаменната?
— На „Електрозаводска“.
— А аз на „ВДНХ“10. Слушай, Витя, чини ми се че те познавам. Да си се весвал при нас?
— Къде? — не разбра Виктор.
— Как къде бе, човек! При нас, на Нескучника. Ние там всеки четвъртък купонясвахме. Ролеваците, сещаш ли се?
Виктор отрицателно и все още неразбиращо поклати глава.
— Няма значение. Каквото било — било, със забрава е обрасло — смути се леко капитанът. — Ама щом си земляк, че и градски, хайде идвайте в рубката — днеска ще ви черпя!
Освен Еленелдил на шлепа нямаше друг персонал. Впрочем, омагьосаните водни течения улесняваха плаването по канала и от по-голям екипаж нямаше нужда. Шлепът сам кривна към фарватера и се включи в бързеите.
— Малко скучна служба — честно призна капитанът, — но пък няма да се изгърбиш от бачкане, доходна… това ако прекараш нещо контрабандно де… — той намигна на Виктор. — В трюма возя цяла бала тревица! Ти как, падаш ли си?
Усещайки се като случаен свидетел на пиеса в театър на абсурда, Виктор отрече.
— Тю, мама му стара, що си такъв праволинеен бе, мъжки!? Ей, гадже, ти как се казваш?
— Тиел.
— От местните?
— Напълно.
— Само така. Ти тоз приятел не го зарязвай преди да е свикнал с тукашното…
Влязоха след капитана в пристройката. Личеше, че е обитавана от един човек, при това — доста небрежен. Върху масата се трупаха огризки от ябълки, тесте омазнени карти, празни мръсни чинии, инструменти, недопушени джойнтчета, щипки памук, неизвестно с каква цел употребявани, чудати по форма дървени чуканчета, останки сушена риба и лепкави чаши с влажни бирени утайки по дъната. Пред прозореца, който гледаше към носа на шлепа, бавно се въртеше сам-самичък малък скръцлив щурвал. По ръкохватките, някога полирани, имаше следи от загасени цигари. В ъгъла се търкаляше купчина дрехи — употребяваните смачкани, чистите приблизително сгънати. Върху ризите и чорапите лежеше самотен сутиен.
— Онзи ден карах една тайфа стопаджии — без капка смущение рече Еленелдил, — такава мацка забих, чак съжалих, че съм женен!
Присъствието на Тиел никак не го притесняваше да се похвали с любовните си подвизи и приключения:
— Ама вчера не стана работата… Качих едно девойче, викам си, гот ще си изкараме. Рада се казваше… Бирата не й хареса, познавач с пола… Нито сага за древни битки й се слушаше… дева-воин, хмък! — капитанът мрачно потърка тила си и се нацупи.
— Рада ли? — възкликна Виктор.
— Ъхъ, така се представи… Абе защо красивите момичета не си седят по къщите, а? Изровила отнякъде един ми ти меч като от Мамаев курган11 и тръгнала да обикаля… Авантюристка.
„Не си издържала, значи, дъще на Конам! Тесен ти се е видял татковият ресторант… Може пък и аз да съм те предизвикал, досърбяла те е душата за геройства…“
— Хайде да почистя малко, бива ли? — предложи Тиел. Като че ли споменаването на Рада хич не й
