равнозначен на самоубийство. И то при още необявена, но вече реална война с Водните.
Ритор издържа няколко секунди мълчание. Даваше си сметка, че Сивард не можеше да отстъпи, без да подрони авторитета си. Затова каза:
— Ако Съветът настои, готов съм да поднеса извиненията си. Съжалявам за това, че беседата ни се изроди в кавга. Няма да пея вдъхновени оди за свободата…
— Която се изля в кръв и безчинства! — възкликна съвсем млад глас. Обаждаше се момиче — може би осемнайсетгодишно. Маг трета степен — много добро постижение за възрастта й.
— Давам думата си, че след… след като всичко свърши, ще дойда при вас и ще дам удовлетворение на всеки, който има претенции към мен. На думи, със заклинания — който каквото пожелае. Но сега се нуждая от подкрепата ви. Трябва да спра Убиеца. Нима Огненият клан не иска същото?
Докато Сивард обмисляше какво да отговори, неочаквано се обади старшият на Наказващите, як мъж около четирийсетте с бръсната глава:
— Ние бяхме верни на Крилатите Господари, защото смятахме, че клетва или не се нарушава, или не се дава изобщо. Колкото до молбата ти, Ритор… ние не сме сигурни, че човекът, когото искаш да унищожиш, е именно Убиецът.
— Готов съм да предоставя доказателства…
— Почакай, почакай, почитаеми. Аз не се съмнявам в думите ти. Изглеждаш убеден, спор няма, че тъкмо този мъж е Убиецът. Но от друга страна… не е изключено да се преструваш. Кой знае, навярно Крилатият Владетел наистина се завръща и тъй като не ти е по силите да го надвиеш, се опитваш с измама да получиш помощта ни, за да го погубиш. Съгласи се, трудно ни е да ти повярваме, след като веднъж вече ни излъга — когато твои привърженици от нашия клан скришом те посветиха в Силата на Огъня…
Ритор не трепна, не сведе поглед, макар че словата на воина биеха право в целта.
— Готов съм да отворя паметта си — каза той. Да пречупи спора и съмненията бе възможно само със силнодействащи средства. — Така сами ще видите какво ни разкриха Крилете на вятъра. Но ако кажете, че Крилете също лъжат… тогава, почитаеми Сивард, аз сам ще те предизвикам на двубой.
Младият вълшебник се изправи и учудено рече:
— Комай наистина си готов да го сториш, Ритор… Готов си, като си даваш сметка колко рискуваш, отваряйки съзнанието си пред нас… Съветници! Мисля, че уважаемият ни гост не ни лъже.
— Нещо повече — неочаквано се намеси млада девойка с дълги до пода коси с цвят на танцуващ пламък, — преди време Ритор беше готов да даде живота си за принципи, които считаше за достойни за тази висока цена. Той стана Убиец на Дракони, защото така му повеляваше неговата съвест. Точно както нашата съвест изискваше от нас да запазим верността си към Крилатите Господари. И няма смисъл да се препираме, чии принципи са били по-добри, още по-малко — да леем кръв заради това, да предизвикваме Ритор на дуел, потъпквайки законите на гостоприемството. Аз вярвам на Въздушния предводител и доброволно приемам да го последвам. Защото за Убиеца няма място в нашия свят… след като Владетелят е на път да се завърне.
— Добра реч, Лиз — промълви Сивард и по бузата му пробяга тик. — Ти наистина ли ще тръгнеш с Ритор? Ами ако почитаемият Клеарх е прав… и онзи мъж, когото Ритор посочи за Убиец, всъщност не е такъв?…
Въздушният потули усмивката си и поклати глава. Някои от Огнения клан толкова жадуват завръщането на Дракона, че са готови да обявят всеки пристигащ от Опакото за възродения си Господар. Вече се е случвало да приемат желаемото за действително.
Затова им разказа за обезумелия вагон в Хорск.
Отговор му бе гробовна тишина. Против такъв аргумент нямаше какво да се възрази. Драконите не вършеха подобни неща, те никога не се унижаваха да манипулират съзнанието на поданиците си. Предпочитаха да ги мразят, отколкото да използват магия, с която да поддържат любов и преклонение към себе си.
Ритор довърши разказа си и огледа напрегнатите лица на Огнените.
— Е, какво ще кажете на това, господа?
— Струва ми се, че трябва да разрешим на Лиз да се включи в отряда на Въздушните — не кой знае колко уверено каза Сивард.
Огненокосата значи се казва Лиз… Елисавета? Елизабет? Дали е дошла от Опаката страна?
— Но ако онзи човек е Убиецът, защо да не мобилизираме целия клан? — попита момичето.
— Защото воюваме с Торн, ето защо! — сопна се Сивард. Огненият изпускаше парата, реваншираше се с демонстрация на авторитет подир объркаността си и нелепата свада с Ритор. — Изпепелихме три крепости на Водните, редно е да очакваме ответен удар! Не мога да оставя клана. И без това ако те пуснем, ще трябва да свикам под оръжие всички момчета и момичета от горните отделения на магическата ни школа! И пак не съм убеден, че ще запушим дупката…
Този път устните на Ритор трепнаха. Даже десет вълшебника от пета и шеста степен не могат да заместят един маг от втора. Лошо, ако Сивард не го разбира…
— Ще се погрижа да върна Лиз час по-скоро — обеща той. — И гарантирам безопасността й.
Съветниците се спогледаха, но преди някой да отвори уста, девойката неочаквано попита:
— Ще летим ли?
Във въпроса й, уж делови, Ритор почувства стаено детско предвкушение — очакване на удоволствие от чужда и неподвластна й магия.
Въздушният вълшебник се усмихна:
— Разбира се. Само трябва да изчакаме часът на Силата.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
— Абе, ти какво си намислил, а?
Виктор усещаше, че го дърпат за рамото. Ала сънят му беше толкова сладък…
— Ставай! Ставай веднага!
Накрая се предаде и отвори очи. Лакомника надвисваше над него, като суетливо припляскваше с пухкави ръце. По лицето му се четеше направо истинско страдание.
— Какво правиш, какво правиш! — забърбори, щом видя, че Виктор се е събудил.
— Какво има?
— Амчи, ти така и така спиш!
Виктор въздъхна и седна. Потърка очи.
— И какво като спя? Писна ми от теб. Майтапите ти са селски и тъпи, развлечения — никакви. Майната ти. По добре ще си остана на брега.
Лакомника отваряше уста като риба на сухо. Накрая се окопити и даде и словесен израз на възмущението си, като заразмахва ръце:
— Как така — никакви развлечения?! Мисли какво приказваш! Никакви!
— Мисля, брато, мисля — мрачно отвърна Виктор. — Говори ми в пари, пич.
Лакомника обаче вместо да се обезкуражи от иронията, се зарадва и в тон му отвърна:
— Без ташак?
Нещо във Виктор се пречупи. С удоволствие би изтърсил нещо такова, от което в нормално настроение сам би се изчервил.
Лакомника разцъфтя:
— Ха така! Такъв вече те обичам!
И преди събеседникът му да се опомни, дебелакът го удостои със снизходително потупване по рамото.
— Такъв те хваля, такъв те харесвам!
Виктор се изправи. Заплашително погледна отгоре-надолу:
— Какво ти трябва от мен?
— От теб? За мен? Нищо… — Лакомника сведе очи. — Просто ми допадаш… и разбирам, че не е гот да ти се натрапвам… ама харесваш ми и това е! Нищо не мога да направя със себе си! Искам да ти покажа туй-онуй, съвет да ти дам, на живот да те открехна…
