— Зле ли си? — тихичко рече човекът. — Ела насам. Добро куче, добро…
Ала песът изведнъж заскимтя, обърна се и хукна да бяга.
— Не вярваш?… — промълви подире му Виктор. — И аз на твое място не бих вярвал…
Рухна още едно здание. Този път значително по-шумно, като плисна наоколо вълна прах, боклуци и сажди. Облакът обаче заобиколи пришълеца, обгърна го по границите на въздушната му броня.
— Е, нагледа ли се?
Лакомника стоеше зад гърба му. Дишаше тежко, бършеше пот от лъсналата си от влага физиономия. Изглежда не му е било лесно да настигне гостенина си.
— На кое? — надигна се Виктор.
— Да бе, вярно… — дебелакът подчертано се прозя. — Какво толкова има да се гледа? Май никой не е останал… ох! — Лакомника се втренчи над рамото на събеседника и поклати глава. — Ох… излъгах те.
Виктор проследи погледа му. Вече не се боеше от предателски удар, господарят на неговите сънища очевидно не целеше нещо такова, а освен това вярваше в неочаквано появилата се Сила на Вятъра.
Към тях се приближаваше човек. Юноша, точно на наборна възраст — деветнайсет-двайсет, там някъде. Кльощав, навярно късоглед. Имаше маскировъчна униформа, която беше толкова изцапана и обгоряла, че не бе възможно да се определи на коя армия принадлежи — или също бе усреднена, както градът наоколо. Да, автоматът му беше „Калашников“, но този предмет е твърде популярен в света на Опакото. На гърба си младежът мъкнеше импровизирана раница, торба с отрязани отвори, от които висяха крака. Войникът влачеше безжизненото тяло на свой другар, също толкова млад. Главата на мъртвеца безволно се люшкаше, а по униформата му бяха избили големи тъмни петна.
— Ще стигнем… — мърмореше войникът. Намираше се далеч, но услужливият вятър донесе до Виктор всяка негова дума. — На една пишка място сме, как да не стигнем, а?
Младежът сякаш не забелязваше двамата наблюдатели. Продължаваше да приказва с толкова прегракнал глас, сякаш отдавна не бе пил вода, беше си дерял гърлото в крясъци и бе казал всичко, което можеше да се каже:
— Ще им поискаме сметка… така да знаеш. И за момчетата… и за нас. Само да стигнем… то не е далеч, още малко остана…
Мина прокрай Виктор и Лакомника, като едва не се бутна в тях. Виктор даже му стори път, но в следващия миг видя, че е било излишно, защото войникът мина през ухиления Лакомник, без изобщо да реагира. В същото време момъкът не беше призрак — чуваше се как влачи крака, как подрънква автоматът, който закачаше с пълнителя токата на колана, усещаше се мирис на пърлено, на кръв и пот.
— От кого ще иска сметка? — попита Виктор през зъби.
— Ново здрасти! Откъде да знам? — порази се Лакомника. Небрежно облегнат на стената на близката сграда, дебелакът чоплеше с крив нокът куршумена рана в бетона. — Толкова ли е важно кого точно ще мразиш и от кого ще се страхуваш?
Срина се още едно парче от стената на блока, но Лакомника даже не трепна. Изчовърка сплескания куршум и почна да го мачка в пръстите си. Каза критично, загледан в гърба на отдалечаващия се войник:
— Фантазийката тук е баналничка. Градове горят, къщи се рушат. Деца плачат, жените — изнасилени, мъжете — прегазени…
— Фантазия ли?
Лакомника се замисли. Парчето олово в пръстите му придобиваше първоначалната си форма, зададена му от заводския калъп.
— Е, не е съвсем фантазия — призна без желание, — прав си сигурно… — Очите му припламнаха в алчно любопитство: — Защо, да не ти се е случвало? — и Лакомника завъртя китка в кръг, сякаш представяше (или предоставяше?) на Виктор околния пейзаж.
— Не. Не…
Лакомника разбиращо закима.
— Той… ще стигне ли? — кимна към войника Виктор.
Момъкът тъкмо се беше спънал и паднал. Бавно се размърда, мъчейки се да се изправи. Мъртвият товар му пречеше…
— Абе какво значение има!? — избухна дебелакът. — Засягат ли те приключенията на това тяло? А? Мислиш, че е от „добрите“?
— Не знам.
— Видя ли! Стърчиш тук… зяпаш… Ех!… Нали ти казах да летиш към белия пушек?
— И тук ми е интересно — отсече Виктор. Каза го и сам почувства колко неуместни са тези думи. Интересно ли? Наистина, какви ги плещиш, Витя…
Ала Лакомника веднага омекна:
— Е, щом е така… гледай тогава, изучавай. Няма да те принуждавам…
Обърна се и тромаво закрета право към димящите вътрешности на сградата.
— Ей, да не изгориш? — провикна се Виктор.
Лакомника само се захили, като се потапяше в дима:
— Не се коркай… Гледай себе си…
Виктор плю от досада, проклинайки се за неуместната си загриженост. Кой е той, че да дава съвети на грозния обитател на страшните сънища какво да прави!
Замисли се. Да хвръкне да потърси „белия дим“? Не, нямаше повече желание да обикаля из този откачен свят. Може би последните думи на Лакомника бяха предупреждение? Разтревожи се. И може би защото нямаше основателна причина да се безпокои, чувството бе още по-неприятно.
Огледа се — и улови чужд поглед. На поръсенния със стъкла асфалт под някогашна витрина седеше рижа котка с пронизващо-сини очи. Тя го наблюдаваше замислено и изучаващо, както могат да гледат само хората… и котките…
— Пст! Махай се! — рече Виктор, леко стъписан от собствената си реакция. Бездомното куче беше далеч по-непредсказуем съсед, отколкото една безобидна котка, но пък не беше предизвикало страх…
А котката вдигна лапка — все едно понечи да тръгне… или да му помаха за здрасти. Ама че работа! Вече почнаха да му се привиждат съвсем неприкрити щуротии! Стига!
Разбра, че е време да се събужда.
Навярно му помогна страхът. Помогна му вгадяващото чувство, навявано в душата му от мъртвия град.
Изплува от съня така, както гмуркач изскача от ледена вода. Усети, че лежи върху твърдата палуба, завит с бодливо одеяло, а до него спи и излъчва топлина Тиел. Рязко седна, пробуден напълно.
На около пет метра в посока към кърмата на шлепа стоеше млада жена. Много привлекателна, грациозна дори в неподвижността си. Златисти коси, много нежна матова кожа, очите — големи, сини, внимателни и изпитателни. Направо котката от сънищата преди малко!
Неочакваното сравнение не го развесели.
Виктор беше убеден — в тази жена имаше нещо от маговете-убийци. Може би не толкова кръвожадно, но не по-малко могъщо. Сила! Именно — Сила. Превъзхождаща онази, която е дадена на обикновения човек.
Лойя чакаше на брега на канала. Беше уморена, на края на силите си, но пък за сметка на това уверена, че е изпреварила всички Стихийни. Ритор не би устроил засада някъде наблизо. Не, този изключително опитен и умен маг най-вероятно щеше да причака жертвата си по пътя към твърдината на Земния клан. Разумно решение — пътят е един-единствен, Убиецът нямаше къде да се дене.
Само че Ритор не беше включил Котката в сметките си и това приятно гъделичкаше самолюбието й. Като чевръсто гущерче тя се шмугна през опасната бодлива гора от чужди планове и кроежи, остана незабелязана (или подценена) от всички — за да започне от един момент нататък своя собствена игра.
Лойя не се страхуваше, че ще изтърве нужния й човек. Неговата Сила, макар и дремеща, тя би усетила
