настъпление Лойя. — Помислила си вместо него, браво. Естествено, без да го попиташ какво желае. Какво самомнение, Неведома! Колко характерно за вас! Вземате — и не давате нищо в замяна…
— Не всички споделят мнението ти — невъзмутимо парира атаката Тиел. Типично женско възражение… — Даже там, където нямате равни на себе си… ние пак можем някои неща по-добре!
— О, почнахме да се хвалим с креватни изкуства? — иронично подхвърли Ивер, за да прикрие, че ударът на Неведомата улучи десетката. Права беше, да. Но намекът за това, че веднъж вече Котките са били изпреварени от Неведомия клан, беше болезнен за Лойя. Ах ти, кучка малолетна! Какво си вириш носа? Поне да беше усладила нощите на Виктор!
Котката едва се сдържа да не изтърси нещо бодливо от рода на: „Какви са тези «някои неща», пикло? Да ти преподам ли един урок за
Сдържа се на магия — даже най-добрата от клана има граници на търпението!
— Ами, прекрасно — с ангелски глас каза тя. — Просто чудесно, да сте ми живи и здрави. Та какво за Виктор?
— Да не си се писала за моя настойничка, Лойя? Бдиш над моята непорочност? Станала си моята ходеща съвест? Или, както винаги, търсиш изгода за своите котенца? — жлъчно се присмя Тиел.
Но Ивер с удоволствие си отбеляза, че момичето е объркано. Изглежда беше много заложила на обидата за несъвършенния секс на Котешкия орден. Лойя обаче не се беше хванала на тази евтина стръв — умът й можеше да работи извън чувствената ненаситност, а каквото и да говореха злите езици, Котките не бяха вманиачени нимфоманки. Тя измърка благо:
— Днес имаме Утро-на-въпросите-без-отговор. Всеки пита, никой не отговаря. А някои… — последва бърз поглед към Виктор, — някои съвсем си траят, мълчат като риби. Навярно са си глътнали езика?
— Няма полза от дрънканици — намръщи се Тиел. — Лойя Ивер, Първа вълшебнице на Котешкия орден, имаш ли намерение да застанеш на пътя ни?
Това бе първата фраза от ритуалното предизвикателство за двубой. Очите на момичето нетърпеливо блеснаха.
„Е, какво? Ще се бием ли с една от Незнайния клан?“
— Нима ви преча? — изуми се Лойя. — Шлепът си плува по течението, никой не ни спира… Аз съм самичка. Макар че, ако бях довела насам неколцина от моите котарачковци…
— Да, тогава навярно би ме надвила — съгласи се Тиел. — Но да се справиш с него… — кимна към все още безмълвния Виктор, — …абсурд!
А мъжът отново нищо не каза. И това бе най-добрият избор. Вярно, такова поведение можеше да е печелившо до един момент. Защото ако двете с Тиел се вкопчат в схватка… Не е ясно коя ще победи. Момичето като че ли не е съвсем сигурно в себе си. Това е добре… но е странно. Неведомите са пратили на акция дете? Не са намерили по-силен и достоен боец? Въпреки че — кой ги знае тези Незнайни…
— Нямам нужда да надвивам Виктор — нехайно възрази Лойя. — Той не е враг за мен и за моя орден.
— Сигурна ли си? — иронично вдигна вежда Тиел и изведнъж престана да изглежда като момиченце, а се превърна в помъдряла с годините, преминала множество премеждия наставница, пред която Котката, даже след всичките си преживелици и натрупан опит, се намираше в позицията на ученичка.
Обаче Лойя не прекъсна играта. Изобщо. Тъкмо наопаки.
— Да, напълно. Убиецът на Дракони е благо за Средния свят. Никога не съм обичала Владетелите… за разлика от твоя клан, сладурче.
— И ние не сме ги обожавали — сухо отсече Тиел. — Но не ти ще съдиш за това…
Лойя отчаяно се опитваше да разръчка Виктор. Нуждаеше се от поне някакъв отклик. Ако не едно, тогава друго, ако ще — нека и най-примитивния, плътския. Тогава би могла да разчете поне малко от аурата му… Ала вместо това — стена! Сляпа! Непробиваема! Виктор не реагира дори на думата „Убиец“, макар че Ивер възлагаше на това сериозни надежди.
— Е, обичали, не обичали — минали неща… Само че сега имаме своя герой — Убиец, който ще срази Дракона, ако онзи дръзне да се промъкне в света ни. Но не мога да проумея — защо тъкмо ти водиш Убиеца, Тиел? Каква ти е ползата?
— И без това нищо няма да разбереш, Ивер — свадливо отвърна момичето.
— Дори и така да е?
— На разпит ли съм, Лойя Ивер, магьоснице първа степен?
— О! Детенце, недей губи самообладание. Когато се изчервяваш, уважаема, лицето ти погрознява.
— Лойя рече „уважаема“, значи нещата вървят на зле — изведнъж се засмя Тиел. — Котката е решила да драска. Гледай да не си изпочупиш ноктите,
— Какво искаш… Лойя Ивер? — неочаквано се обади пришълецът от Опакото. — Какво искаш да знаеш? Да, аз съм Убиец… може би. Това ли ти трябваше? Или да научиш пределите на дадената ми Сила? За какво ти е това, Лойя Ивер?
Хубаво говореше. Полугласно. Уверено. За съвсем наскоро пристигнал от задреалния свят, той се държеше просто превъзходно.
— Искам да знам — максимално искрено каза Котката, като го гледаше право в очите и преднамерено пренебрегна напрегналата се Тиел, — какво следва да прави моят клан. Мой дълг е да се грижа за ордена. Не да го превръщам в пушечно месо. Или в играчка, в маша на интригите на Стихийните кланове… знаеш за тях, нали? Знаеш ли, Виктор, че те преследват Въздушните? Че маговете на този клан ще направят всичко, за да те убият? А Водният орден те защитава…
С периферното си зрение забеляза, че Тиел леко се подсмихва. Какво?… Защо?
— Та какво искаш да знаеш? — отново запита Виктор.
Лойя се позабави с отговора. Беше леко стъписана. Да, този човек беше Убиец. Усещаше го. Вече бе получил две посвещения, но придобитата Сила не го беше накарала да се главозамае, да се възгордее. Рядко явление за обитател на Опаката страна.
Котката усети сладка топлина в слабините. Желаеше този мъж? Ох, като че ли да…
— Искам да знам — бавно произнесе тя, — против кого възнамеряваш да насочиш Силата си.
— Той още не знае това, Лойя! — рязко се намеси момичето, очите му потъмняха от гняв. — Не го тикай в дълбокото тресавище, котко!
Ивер обърна лице към Неведомата. Видя гнева й, почувства готовото за удар заклинание…
Неведомият клан от древни времена умееше да довежда хора от Опакото. Всякакви хора, върху които падаше изборът на загадъчния орден. Би ли могла тази девойка да доведе Убиец? Би могла… Дали това има връзка с приказките на Торн за Сътворен Дракон? Но тогава… защо Ритор иска да го убие? Това бе неясно…
Лойя демонстративно се отпусна, показвайки с вида си нежелание да се бие. Не му беше времето за кавги с тази горделивка. По-добре ще е да разбере — бои ли се съперницата или наистина пренебрегва заплахите…
— Махай се! — сви юмручета Тиел. — Пст!
Е, това беше прекалено…
Кръвта на Лойя кипна. Обидата не беше само лично към нея, оскърбен бе целият клан. Малката мърла се беше подиграла над тотемния знак на ордена! Все едно пред Огнени да загасиш свещ, или да се замъкнеш на прием в клана на Вълците с палто от вълчи кожи. И нека вълшебниците от Котешкия орден да не умееха физически да приемат облика на тотемния си покровител — единствено поради дребните му размери, все пак връзката тук не бе толкова директна, както в другите животински кланове — но да търпят гаври…
— Самозабравяш се, момиченце… — изсъска Лойя.
— Чупка! Марш в дивата си гора, ти, диво животно! Тичай да ловиш мишки…
Това бе последната капка.
Лойя скочи, както допреди миг бе отпусната и мирна, сега — на бойна нога, преливаща от безумна енергия и жажда — да издраска очите, да разкъса гърлото, да оплиска с кръв палубата!
Още в скока си тя нанесе знамения удар на клана си — Незримият нокът! Даже Торн не беше успял да го избегне — при все че Лойя биеше само колкото да маркира удара!
А момичето… момичето опита! Ала нещо й попречи, заклинанието й, което висеше на върха на пръстите
