нашите воини, всички отлични и сърцати мъже и младежи. Ето го и брат ми Кан със своя чирак…
Когато Лиз, поруменяла от удоволствието да бъде център на вниманието на толкова мъже, приключи със здрависването. Ритор с жест помоли за тишина.
— Приятели! Имаме последна възможност да обезвредим Убиеца. Несполука този път не трябва да има, няма да се уморя да го повтарям — провалът е изключен. Сега пришълецът от Опакото се е насочил право към нас. Плува по канала. Надали има водач, най-вероятно върви, подчинявайки се на усета си, осланяйки се на своите инстинкти. Би трябвало да чувства привличане от страна на Земята… или Огъня. Но пътят към Орос минава през владенията на Земните. Затова ние сме тук. Държа Убиеца под трасиращо заклинание. Няма да атакуваме до последния момент, тоест докато не се покаже в пряка видимост. Вълшебниците ще обезвредят защитата му — нападаме всички заедно по мой сигнал, след което ще го поемат бойците. Искам главата му, ясно ли е?
Ерик и Кевин дружно кимнаха. Останалите седмина Старши — също.
— Ще го причакаме тук, в тази долчинка. Щом слезе от кораба или с каквото там пътува, тръгваме подире му. Помнете, момчета, той е способен на много неща. Най-добре ще е да го разстреляте отдалеч… само че не вярвам да сполучим да го направим, твърде много късмет се иска… Всъщност, излишно е да ви уча какво и как да правите в бой. Ние ще ви прикрием отначало… нататък — стискаме ви палци.
— Ще се справим — полугласно каза Ерик. — Как мислиш, Кевин?
— Няма да се издъним — съгласи се другият воин. — Ние ли не знаем с кого си имаме работа?!
Лагерът на Ритор се намираше в закътано дере, по склоновете, на което се издигаше гъста гора. Всъщност, магьосникът не се тревожеше за лагера. Главната задача бе да забележат Убиеца, когато онзи стъпи на брега и се отдалечи от канала, където силата на Ритор бе многократно по-слаба. И щом неканеният пришълец тръгнеше по пътя, щеше да попадне в засадата. Деветимата Старши заедно с оръженосците си щяха да го довършат…
Зачакаха. По сметките на Ритор, Въздушните печелеха преднина от няколко часа. Убиецът нямаше резон да напуска канала преди да е стигнал до друма — нямаше как да знае, че преследвачите не са по петите му, а са разгадали откъде ще мине и вече го дебнат. Не знаеше, че този път ще му противостоят две стихии наведнъж. Той още беше неопитен — и затова нямаше шанс.
„И да оставя костите на най-добрите си воини — студено помисли Ритор, — пак няма да го пусна жив. Убиецът ще бъде унищожен. На всяка цена. Вече усещам… усещам трептенето на безплътните струни… Виждам, виждам поличбите, които само аз познавам — те предричат появата на Дракона. И ако на пътя му се окаже Убиецът — катастрофата е неизбежна. Защото този Крилат Господар ще е наистина последният. Може би Торн ще успее да отблъсне първата вълна на Природените, макар че не си представям как би се справил, ала вторият им ешелон вече със сигурност ще му дойде множко. Защото само за ликвидирането на псевдодракона ще плати с живота на две трети от магическите си воини. А за оцелялата третина ще е достатъчен и един кораб с орлова глава на носа…“
Издигащото се слънце безжалостно пъдеше и последните дрипи на нощта, упорито се катереше нагоре по небосклона и Ритор неволни си припомни един свой детски страх. Преди много-много години все се боеше, че златистото кълбо изведнъж ще се подхлъзне по кристално-синята стръмнина и ще рухне върху света като изпепеляваща буря…
Ерик и Кевин без умора гонеха своите хора напред-назад, тренирайки някакви известни само на тях хватки, момчетата-оръженосци щъкаха из храсталака, като се разтваряха сред листака като змийчета. Сандра и Асмунд си шепнеха нещо, застанали настрани. Соли и Болетус беседваха с Лиз, която им показваше някакви детайли от атакуващото си заклинание — пръстите й сновяха в сложни жестове, между тях припламваха огънчета без дим.
Всичко беше наред. Отрядът бе готов. Още малко и ще тръгнат към мястото на засадата.
Ритор си позволи минута отпускане. Приседна на стар изсъхнал пън, като се наслаждаваше на кратките мигове спокойствие. Напоследък прекалено рядко му се падаше да изпита това удоволствие. „Боят ще е утре, а сега…“14 Преди няколко месеца в кланът дойде човек от Опакото, който нямаше нито капка чародейски талант, но пък помнеше множество песни и стихотворения…
Вълшебникът предпазливо провери проследяващото заклинание. Напрегнато опипа нишките на магията… целта не бе изпусната, трасирането продължаваше… Аха! Изчезна мъждукащият компонент на външна Вода — Убиецът бе стъпил на брега. И като че ли оставаше в неведение за преследващите го.
Ритор вдигна ръка. Лагерът тутакси замря.
Още няколко секунди отидоха, за да определят посоката на движение на Убиеца. Както Въздушният предводител се беше досетил, пришълецът вървеше пеш от пристанището по търговския път — право във владенията на Земния клан. Точно това се искаше от него!
Оставаше последното — да го обкръжат… и да довършат започнатото.
— Тръгваме — тихо заповяда Въздушният магьосник. Забеляза прехапаните устни на Асмунд, свъсените вежди на Сандра, побелелите сплетени пръсти на Лиз. Единствено Соли и Болетус оставаха спокойни.
Предстоеше им двучасов преход до друма. Есенното слънце не жареше, вървеше се леко. Отрядът крачеше, разтеглен в индианска нишка. Ерик и Кевин бяха поставили начело Блейд, а Жером и Бен прикриваха фланговете за всеки случай. Никой не очакваше външно нападение, но… знае ли човек какви номера да чака от Торн?
Между дърветата забеля ивицата утъпкана пръст и Ритор нареди кратка почивка, преди да заемат позиции. За бой му трябваха бодри хора с пълни сили. Изпреварваха Убиеца и имаха време да се подготвят — внимателно и както трябва.
…Друмът незабавно опустя, когато излязоха от гората. Подплашените селяни, запътили се на пазар, еснафи, тръгнали за същото място, но като купувачи, кираджии, превозващи търговски стоки от пристанището, просто странници — всички, които обикновено се движеха по такива пътища, бързаха да се махнат надалеч от бойния отряд на Стихийните. Даже и групи от тотемните кланове, включая гордите Пантери, след кратко двоумене предпочетоха да не се набиват излишно на очи, особено пък на Ритор. Впрочем, магьосникът нямаше желание да протака спектакъла. Там, където друмът правеше завой, заобикаляйки полегат залесен хълм, Въздушният вълшебник даде команда да спрат.
— Тук.
Мястото беше почти идеално. Пътят минаваше през долчинка със сравнително стръмни склонове, храстите в гората наоколо бяха гъсти — на две крачки навътре човек вече се губеше от поглед. Убиецът нямаше да се измъкне.
Ерик и Кевин енергично разполагаха подчинените си. Бойците и оръженосците потъваха в шумите един след друг. След няколко минути на друма останаха самотните магове.
— Лиз — обърна се с последни наставления Ритор, — ние със Соли мачкаме първия му защитен слой. Очаквам да е нещо Водно. Следващият му пояс е задължение на Сандра и Асмунд — трябва да се справят с нещо от собствения ни арсенал. Сетне си ти. Болетус ще те прикрива от евентуален контраудар. Предполагам, че той ще отбие и твоята атака, моето момиче… но ти не се разстройвай. Помни — задачата ни е да го накараме да се открие. Нека изтощи силите си, докато отрази нашия натиск. И щом вържем Убиеца в магически бой, Ерик и Кевин… те си знаят. Ала ще е необходимо да го обезсилим докрай, разбираш ли? И затова те моля — не пести от себе си. Давам ти честната си дума, думата на Ритор, че никой няма да се мъчи да разгадава тайните на твоите бойни заклинания.
Лиз поруменя и кимна.
— Заемете местата си, приятели — изрече магът. — Той вече е наблизо.
Полека-лека друмът се запълваше отново. Заскърцаха каруци и фургони, засноваха пътници — пеши и яхнали коне, мулета, магарета… Мина стадо овце, огласи въздуха с блеене и подвиквания на пастирите, насити го с миризма. Пътят придоби съвсем обичайния си и мирен вид.
Ритор лежеше под гъстите клони на вечнозелена магнолия, напълно скрит от любопитен взор. Дървото над него тихо шумолеше. Маговете на Земята доста са се потрудили, докато тази нежна южна гостенка от отвъд Горещото море се аклиматизира и благоволи да пусне корени и на варовиковите почви на Топлия бряг. Вълшебникът чакаше. Хайде, Убиецо, хайде, къде се бавиш? Ритор в момента не смееше да проверява трасиращото заклинание по-обстойно, за да не стресне жертвата си. По чисто логична преценка пришълецът трябваше всеки момент да пристигне.
