Човекът падна на колене. Бойното заклинание на Ритор, невидимият вятърен сърп се стовари отвесно върху беглеца, разби защитата му, превърна я в нищо.
Ритор усети начеващите белези на стъписване в сърцето си. И почти се провикна наум, едва ли не се примоли на врага си:
„Какво ти става, Убиецо! Можеш да се биеш, съпротивлявай се! Имаш още сили, не ти остана друго, освен да си отидеш като мъж!“
Ала Убиецът не искаше да се съпротивлява. Не допускаше и мисъл, че трябва с достойнство да посрещне неизбежното. Панталонът на чатала му потъмняваше. Той пълзеше на колене към обкръжилите го воини, като кършеше ръце и виеше от страх:
— Ох, аман-заман! Ох, помогнете, хораааа!… Честен кръст тургам, чорбаджи, нищо не знам! Невинен съм язе, невинен, ваше магично благородиеееее!…
Селякът плачаше с глас. Въргаляше се в прахта, ломотеше нещо несвързано. Приближилият се Ритор усети дъх на ракия, урина и кисела пот — миризмата на страха.
Воините стояха неподвижно, без да свалят прицела си. Никой не атакуваше, но и не се връзваше на тази, може би, уловка. Чакаха нареждането на предводителя си.
Но преди него се обади Огнената, като набръчка аристократичното си носле:
— Това ли е Убиецът, учителю Ритор? Според мен това е прост джебчия с насрани гащи, който е откраднал отнякъде меч!
Въздушният заобиколи ридаещия мъж. „Къде, в името на Великите ветрове, къде тук има Сила?! Къде би намерила подслон в това жалко създание?! Или все пак това е хитроумен капан, а Убиецът само чака да отпуснат гарда?“
— Да не си понечил да твориш магия или да бягаш! — предупреди го Ритор.
— Няма, няма, няма! Лежа, лежа, лежа! Ама язе никогаш… пожали ме, чорбаджи, пожали сирачето, нищо лошо не съм сторвал, аууууу!…
— Откъде си взел този меч? — строго запита Ритор.
— Меч? Амчи язе ни калъчка, ни чекийка носим, чорбаджи! Виж, че е само тояжка… — заекна нещастникът.
Ритор тръсна глава. Защо му се беше сторило, че този тип е въоръжен? Наистина, на пътя се търкаляше обикновена тояга с чворче, напомнящо на ефес…
— Бързо го претърсете! С магия! — нареди той.
Дребна, плитка и жалка душичка. Малко алчност, малко страх, порция похот и котле глупост. В момента — само страх. И повече нищо. Нищо! Абсолютно нищо!
Как така? Не може да бъде… Заклинанието посочи този тук…
— Той не е Убиецът, учителю Ритор — презрително подхвърли Лиз. — Просто ни забаламосаха.
Момичето от Огнения клан не доизрече подозренията си, ала те личаха в очите й.
„Лойя. Лойя Ивер. Същата, която ми спаси живота. Същата, която е толкова убедителна. Която толкова е бързала, за да ни помогне. Ах, ти…“
И която сега не беше сред тях.
Сякаш преди миг тичаше заедно с отряда, масажираше ръката си, готвейки се за своите подли котешки заклинания, даже срещна в движение очите на Ритор и му се усмихна пленително. А сега беше изчезнала. Дим да я няма. Бързо и незабелязано, както го умеят само котките.
„Продажна кучка! Разбира се! Отишла е при Торн, за да го моли за прошка. И е получила тази прошка. Срещу услуга. Действала е по волята на Торн. Преметнала ги е като хлапета! Тъкмо защото на нея бих повярвал… защото ме отърва на бала си от Водните. Да, Торн. Добър ход, враже мой. Нямам какво да кажа.“
Човекът лежеше и едва потрепваше, тихичко скимтейки.
— Не е той, да — полугласно произнесе Ритор. — Приятели, предадоха ни! Предаде ни Лойя Ивер. Тя помогна на Убиеца да ни се изплъзне. Сигурно сама му е показала как да се избави от трасиращото заклинание. Не е много трудно, стига да те подкрепя опитен наставник, а тя е маг от първо ниво. Нищо, че от тотемен клан. Да, така е. Разбира се. Да…
Ритор говореше като на лекция. Магове и воини се втренчиха в него с нарастващо безпокойство. Какво прави Първият чародей на клана? Защо се размотава? Трябва да се бърза, не бива да спират, веднага следва да започнат ново претърсване, все още е възможно да успеят…
Ала Ритор говореше и говореше. Бавно, обстоятелствено. Разнищвайки всеки детайл. И като виждаха станалите му празни и стъклени очи, никой не се решаваше да го прекъсне.
— Има такава хватка, приятели. Убиецът капсулира Силата си, свива я в кълбо, така че тя е забележима единствено в непосредствена близост. А на подставено лице, както този тук, все едно се връчва Наметалото на Силата, нейния призрак. Камуфлаж, така му викат в Опаката страна. А ние се хванахме, подлъгахме се от този фокус. Защото предполагахме, че Убиецът е от броени дни в нашия свят и не би могъл сам, без водач, без наставник, да се научи на такива номера. Но се оказа, че има кой да го научи — Лойя Ивер! Ах, Торн, браво на теб, Торн. Моите уважения. Силен си, Торн, умен си, враже мой…
— Ритор! — осмели се да се обади Сандра. — Ритор! Спри се, моля те! Трябва да помислим как да заловим Убиеца. Трябва да претърсим…
— Няма смисъл — махна с ръка магът. — Оттук нататък към териториите на Земните водят много пътища. Освен това, след като се е затворил… Не разбираш ли каква кал ни направи тази Котка? Научила го е да се спотайва. Сега ще го разпознаем само ако се сблъскаме лице в лице.
— Къде е тази дърта развратница! — ревна вълшебницата. — Ще я одера за зимна шапка!
— Късно е, Сандра. Котките с това са знаменити. Само ще гоним вятъра…
— Ритор! — възкликна Болетус. — Ти си се отчаял, приятелю, предводителю мой! Не бива! Ти нямаш право да се отчайваш! — той хвана колегата си за раменете и го разтърси. — Ела на себе си! Недей се пречупва! Длъжни сме да ги заловим! И Убиеца, и предателката! Имаме достатъчно сили и хора за това!
Първият маг на Въздушния клан бавно вдигна глава. Очите му се проясниха. Сандра подхвана да приглася на Болетус, сякаш окуражаваше малко дете:
— Всичко ще се оправи, Ритор. Ще обединим усилията си, а ти вече познаваш лицето му. Ще го търсим така…
Тя изведнъж се усети, че крои несбъдваеми планове. Ех, да беше толкова просто — издирването по този начин…
Намеси се Лиз:
— Той не ще успее дълго да се спотайва. Силата не се държи скатана като пътна раница. Рано или късно ще си покаже рогата. Да вървим към близката крепост на Земните! Там ще чакаме…
Ритор с мъка вдигна взор към спътниците си.
— Добре — промълви насетне. — Да вървим…
Резенът диня течеше, ръсейки в прахта захарни капки сок. Виктор изтръска черните гирлянди семки и излапа резена като хала. Вкусно. И никаква химия… е, може би малко магия? Дали заклинанията могат да се третират като екологично вредни фактори? „Налитай, народе, дините ми са без всякакви чародейства, сам ги отгледах!“ Не, наистина е вкусно. Безумно. Даже му стана жал да зареже послужилата им за маскировка количка. Имаше ли изобщо нужда от нея? Според Лойя — да. А в действителност? Може би напразно се мъкнеха по припек, бутайки близо стотина кила дини? Ето, Тиел е на мнение, че е било нахалост.
Виктор избърса брадичката си, извади меча и разсече следващата диня. Тиел незабавно грабна сърцевината. Като дете той викаше на тази част, където нямаше семки, „петленце“.
Е, би ли му хрумнало само преди няколко дни, че ще кълца дини с автентичен елфически меч… със същия меч, с който уби човек! И ще мляска с доволна физиономия като прасе… Виктор се опита да почувства някакво отвращение, погнуса или поне презрение към себе си. Как може да бъде такъв?
Оказа се, че лесно.
— Хайде стига — рече той, като запрати в храсталака оглозганата тъмно-зелена кора. — Ако изям още едно парче, нощес ще се… подмокря.
