ручея се изправи водна статуя — досущ като живия Торн. В тялото му се усукваха бързи въртопи, преплитаха се сгъстени бързеи на теченията. Случайно озовала се в магически оформената фигура рибка се замята в гърдите като сърце.
Двойникът на Торн бе гол. Прекрасно копие! Само един детайл противоречеше на суровата истина на живота…
— Охо… — промълви Лойя, разглеждайки слабините на двойника.
— Аха! — самодоволно потвърди Торн. Протегна полупрозрачна ръка и грубо взе да обелва от Лойя парцаливата й рокля.
— Слушай — опита се да протестира Котката, — ау… Торн, аз… мяу… много те ценя… скъпи… но, ох… в отношение на хидрофилията имаме някои разлики в предпочитанията…
Ала превъзбуденият маг не я слушаше. Той късаше дрехите й с възторга на тийнейджър, най-сетне докопал жена. Лойя престана да възразява и да се дърпа — в края на краищата можеше да стане интересно. Насили се да отвърне на студената мокра целувка и се отпусна върху тревата. Водното изваяние с неприличен по размер мъжки атрибут надвисна над нея.
— Аз съм могъщ! — извика магьосникът.
Ох!…
Сащисаната Лойя се опитваше да разбере, харесва ли й това. Може би, ако водата бе малко по-топла… защото иначе имаше чувството, че използва струя от градински маркуч…
— Развратница… — сладко и провлечено-страстно издиша магът. — Ах… Ох! Лойя!?
Водата в него кипна и се понесе, рибката-сърце се запремята, повлечена от потока.
— Лойя… — почти отчаяно застена вълшебникът. Прозрачното лице глупаво се ухили, очите-въртопи се свиха. Торн твърде късно съобрази, че в мига на наслада не би могъл да контролира силата. Успя само да избълбука: — Извиня… — и водата, избавена от магическите окови, шурна върху Котката.
Мокра, та чак подгизнала, настръхнала от студа, тя се търкаляше по тревата в пристъп на истеричен смях.
— Торн, Торн!… Ха-ха-ха! Колко пъти трябва да ти се обяснява, че размерите не са най-важното, ха- ха-ха!
Не, не би твърдяла, че и беше неприятно, не. Ако водата бе затоплена като във вана подир тежък ден… тогава приятното и полезното биха могли да се съчетаят превъзходно — хем секс, хем душ!
Добре, стига кикот. Трябва да се спаси бедната рибка…
Виктор с удоволствие би се оставил на съня. Файтонът продължаваше по пътя, топуркаха копитата на кобилата, поскръцваха дървените колела, Тиел си шушукаше с файтонджията, дори от време на време се хилеха тихичко. Когато се разминаваха с насрещни каруци и талиги, Вася учтиво и сдържано поздравяваше кочияшите. По едно време ги изпревари карета, четворката коне се носеха в галон, отпред и отзад препускаха четирима войници с униформа, напомняща за мускетарите на Дюма, още повече, че конниците бяха въоръжени не само с дълги шпаги, но и с тежки кремъклийки.
— Виж ги как пердашат Земните! — възхитено рече подир прахоляка Вася. — Като станеш магьосница, и теб така ще возят като вятър, с шум, трясък и гвардейци!
Виктор, който беше приседнал, за да види носещата се като вихър карета, сви рамене. Нищо особено. Прозорците бяха плътно затворени, а гвардейците с мускетите по нищо не приличаха на магове.
— Искаш ли мляко? — попита го файтонджията. — Трябва да се изпие, иначе ще прокисне…
Виктор допи топлото мазно мляко без никаква наслада и отново легна. Не, все пак е добре да поспи…
И да се събуди в съня си под небе, в което не грее слънце, за радост на Лакомника? Много мерси!
Вече възприемаше постоянния участник на сънищата си като жив човек. Неприятен, злобен, циничен, но и будещ известно уважение. И какво означават всичките му недомлъвки и намеци на този „готвач“ дрислив? И все пак, не е ли крайно време да заспи и да натроши канчето на дебелия урод? Тц, нищо няма да излезе, в света на Лакомника всичко следва свои собствени закони…
Светът на дебелака — да не би… да е светът на Природените?
Мисълта не бе чак толкова чудата. Щом като — ако — виденията не са случайни, а в случайността им Виктор вече не вярваше, значи източникът на сънищата му спокойно би могъл да бъде сред Природените. Същите тези Природени, от които толкова се бояха могъщите вълшебници на Средния свят…
— Абе, изроди са и това е! — изведнъж повиши глас Вася.
Изглежда с Тиел спореха, дори направо се караха. И то отдавна.
— Ти самият виждал ли Драконите? — също повиши тон Тиел и Виктор подскочи от думите й. Но момичето даже не се обърна. Гласът й звънтеше от ярост. — Ти, момченце!…
Вася потръпна от яд:
— Ти да не си ги виждала, а? Откачалка!
— Аз — зная!
— Откъде ма? — файтонджията нервно се засмя. — Точно ти откъде можеш да знаеш? Абе, Витя, сестра ти какво й става…
Тиел почти завика, гласът и изтъня:
— Аз — знам! Земята още помни онези стъпки, които мачкаха скали като пясък! Тя трудно задържеше Драконите, защото сърцата им са по-тежки от планините! Въздухът виеше от болка, когато Драконите разперваха крилете си! Ураганите променяха пътя си, само и само да не се изпречат на Господарите! Моретата кипваха от дъха им! Реките пресъхваха, когато някой Дракон утоляваше жаждата си! Във вулканичните кратери Господарите се топлеха! Люспите им грееха по-ярко от слънцето!
Увисна тишина. Кобилата изцвили и премина в тръс. Вася като ударен с мокър парцал бавничко се отместваше по капрата далеч от Тиел. После възкликна:
— Ами нали това и аз казвам — гадове бяха! И слава на маговете, че ни отърваха!
Тиел зловещо се засмя.
— Момче — каза тя ласкаво, но гласът й бе остър като бръснач, — ти да не си помисли, че хуля Драконите? О, не, грешиш. Изобщо не си прав. Те бяха плътта на земята и диханието на небесата. Душата им течеше във всеки извор, а светлината им пъдеше мрака на нощта. Врагът не смееше да се доближи до Средния свят, докато Драконите ни бранеха. И ти, ако някога бе видял летящ Дракон в нощното небе, би паднал на колене, би се вкаменил, безсилен да отместиш очи! А когато следата на Дракона се стопеше в небосвода, ти вече нямаше да си предишният. Да бяха само стигнали сили… и да беше стигнала воля… — тя се засмя.
Ако бяха стигнали сили?
Алена мъгла покри очите на Виктор. В нея чезнеха и Тиел, и шашнатият файтонджия, изчезна пътят и приближаващата се насреща каруца. Само гласът на момичето цепеше въздуха:
— Да, момче, страшна беше тяхната ярост! Но пред обичта им помръкваха светкавиците! Обичта ги погуби. Драконите не можаха да станат по-силни от Убиеца, чиято мощ е в омразата!
Алена, алена, алена мъгла…
Светът бе под ваша власт. И горяха градовете, забравили страха си пред Крилатите Господари. Горяха — с ален, ален, ален пламък…
Хората бяха под ваша власт. И кръвта на онези, излезли против вас с меч в ръка, изтичаше. Изтичаше — алена, алена, алена кръв…
Дойде часът на възмездието.
Не е кръв, не е огън — просто притъмнява в очите. От тъмните доспехи, от блясъка на меча. Силен е последният Дракон. Драконът, който наистина ще е последен от рода си. Силен е, всеки негов удар е смърт. Ала Убиецът не чувства рани. Кое е в състояние да нарани оногова, чиято плът е от камък, чиято душа е ледена виелица, чиито движения са по-бързи от течаща вода, чиято сила е изгарящ пламък!
Някой се промъква в гръб? Приятелката ти, Последни Драконе? Колко смешно — тя рискува да се намеси в двубоя ни! Удар — с плоското на сабята, колкото да не пречи — и девойката пада в несвяст. Мъжът в черната броня крещи от ярост, но е безсилен, защото твърде много чувства кипят в душата му — любов,
