страх, отчаяние… и чак на последно място — ненавистта. Мъжът крещи и за миг отклонява поглед към падналата си спътничка…
Ти вече няма да тъпчеш земята, Драконе!
Удар — и белият метал на сабята подсича нозете на черния рицар.
Ти вече няма да разпериш криле, Драконе!
Удар — и кръв ври и кипи по острието, а мечът на противника пада в лепкавата кал.
Отнемам живота ти, Драконе!
Удар — черните доспехи се пукат, лющят се като черупка от тялото, окапват като листа.
Светлината залязва за теб, Драконе!
Удар — светлите коси потъмняват. Вижда очите на Дракона. Съвсем млади очи.
Убиецът сведе сабята. Последният от Крилатите Господари стоеше пред него на колене, нямаше сили да се изправи. Животът го напускаше с всеки удар на сърцето, с всеки дъх. И въпреки това Драконът още можеше да говори:
— Радваш ли се, Убиецо? Смъртта ми ще стопли ли душата ти?
Убиецът не помръдваше. Драконите са коварни.
— Нима си въобразяваш… че Драконът може да бъде убит? Убит завинаги?
Колко дълго умира. Колко е издръжлив, дори след като се е превърнал в човек. Думите му са ясни и не издават страданието, което изпитва:
— Ще настъпи ден, Ритор. Ще настъпи час, Убиецо на Дракони!
Пламъците в очите му са като златни слънчеви зайчета, бляскав път към небитието, в нищото, тунел, по който лети душата на Дракона. Лети — далеч, много далеч, не може да бъде настигната, не може да бъде прекъснат този полет. И не ще помогне нито бялото острие, нито четирите стихии. Драконът заговори:
— Ще настъпи миг, в който ще проклинаш стореното днес. Ще търсиш Дракона, за да го защитиш, Ритор. Ще убиваш себе си, Ритор. Ще убиваш, без да осъзнаваш какво вършиш. Ти отново ще твориш зло в името на доброто, Ритор…
Замах — сребристо-бялата стомана пронизва въздуха — как смееш да пророкуваш, ти, жалка умираща твар?! — не слушай словата на убиван Дракон!
Но Въздухът — послушният Въздух — е станал предател. Забавя устрема на острието. И Драконът успява да се усмихне през кръвта.
През алената, алена, алена кръв…
Последният Крилат Владетел напуска Средния свят.
Ритор, преминалият посвещение, събралият мощта на четирите стихии, сведе меча си. И бялата стомана, която бе изпила живота на Драконите, се превърна в прах. Така бе предначертано, така бе решено.
Убиецът губи силата си, когато издъхне последната му жертва.
Остава му само омразата.
Жената, която бе с Дракона, се съвзе. Стана, пристъпи, падна. И запълзя към последния повален Владетел. Тя още беше жива. Защото не бе Дракон.
Няма жени-Дракони!
Ритор закрещя, разбирайки, че все пак е сгрешил. Трябваше да я убие първа! Какво можеше да предприеме сега?! Нямаше оръжие, губеше мощта си на Убиец, за него дъждът отново бе станал студен, а пламъкът — парещ. Какво можеше да стори на жената, застинала в скръб над убития Дракон?
Той сви пръсти върху тънкия й врат. Притисна я с цялата си тежест към земята. Тя даже не понечи да се съпротивлява. Само трепваше от ридания, задъхваше се, гълташе въздух и гледаше бившия Убиец право в очите.
Сам не разбра какво се случи след това. Омразата разигра кръвта му — ти, ти, кучко, си виновна! Облада я до трупа на мъртвия Господар.
…Когато Ритор намери кураж да я погледне в лицето, дъжд плющеше по телата им, кълба бял дим пълзяха откъм опожарената гора. Срещна очите й — жълт пламък, толкова приличащ на драконов огън.
„Убий ме“ — мълчаливо го молеха те.
„Иди си…“
„Нямам къде да ида. И нямам за какво да живея, Ритор, Убиецо на Дракони“
Нямаха нужда да говорят, думите бяха излишни — омразата ги бе сближила повече от обичта.
„Вече не мога да те убия. Махай се. Пускам те да си вървиш. Ти не си опасна за Средния свят. Не си опасна и не си нужна. Иди си. Опаката страна ще те приеме — и ще довърши започнатото от мен“
Огънят в очите й присветна.
„Тъй ли ще е, Ритор? Сигурен ли си, Убиецо?“
„Тукашните ни кавги се отразяват като ехо в света на лишените от силата. Огън и смърт ще те посрещнат оттатък, в края на Пътеката. Там няма да оцелееш. Иди!“
„Не знам добро или зло вършиш сега. Но допускаш грешка, Убиецо…“
Жената стана и Пътеката към Опакото се появи, легна под нозете й. Ритор, Убиецът на Дракони, също се изправи над земята, която бе осквернил с кръв и насилие. Средният свят, лишен от Крилатите Господари, се простираше пред него.
Силата бе напуснала Убиеца. Сега си отиваше и омразата. Той даже се обърна, мъчейки се да види през дъждовната завеса жената на Последния Дракон. Но само златото на косите й блесна в тъмнината.
В алената, алена, алена тъмнина…
Тя завинаги ще се загнезди в очите ти, Ритор…
— Удряй по главата! По главата! — викаше Вася уплашено и възбудено. — С тояга по тиквата, та да изхвърчи припадъка! Като се свести, пръв ще ни благодари! Само ще му помогне!
— Да не си посмял, тъпак… — Виктор се насили да отвори очи.
Погледът му още бе замъглен, но това вече не се дължеше на омразата, която изгаряше душата на Убиеца. От тази ненавист не бе останало нищо.
Видя люлеещите се над него стреснати лица на Тиел и файтонджията.
— Че какво лошо? — учуди се Вася. — Мен знаеш ли колко пъти така са ме лекували, за да не бълнувам глупости! Ясна работа… Освести ли се? Нали няма да крещиш и да махаш с ръце? Няма да риташ и да налиташ на бой, нали? Обещаваш?
В дланите си усещаше умора, пръстите трепереха, помнейки тежестта на сабята от бяла стомана, тресяха се от страх и погнуса, изтръпваха от спомена за двубоя на края на света. Виктор отблъсна Тиел, провеси се от файтона и повърна върху прашния друм.
— От млякото е било — реши Вася. — Баш от това е. От жегата. И от твоите приказчици!
Тиел не му отговори. Виктор избърса устата си със стиска слама и изнемощял полегна отново. Вася не мирясваше:
— Казваха ми да не споменавам Драконите на всеослушание, че лошо ставало, пък аз не вярвах! Ще ви изгоня от файтона, само беля ще ми докарате!
Но понеже не последва реакция, Вася, продължавайки да дудне, седна на капрата, хвана юздите и шибна кобилата да върви по-живо.
— Какво видя — прошепна Тиел. — Какво?
Виктор се обливаше в лепкава пот. Тялото му още не можеше да се окопити, тялото му още не вярваше, че наоколо е слънчев хубав ден, а не сивата мъгла, сред която той, Убиецът на Дракони, завинаги прекъсна владичеството на Крилатите Господари над Средния свят.
— Бях Убиецът…
— Отново?
— Аз… аз погубих последния Дракон. Беше лесно. Той се късаше на парчета… жадуваше бой, но се страхуваше за приятелката си, искаше да отмъсти, но искаше и да оживее, защото бе последен… Твърде много емоции, твърде много желания. А аз имах само едно — да го унищожа.
— И се справи.
Тиел не се присмиваше, нито одобряваше — просто сухо констатираше факт.
— Да — в тон й отвърна Виктор. — Почти…
— Защо „почти“?
