— Оставих жената да си върви. Пуснах я. Тя не беше Дракон… можех да я пощадя. Но преди това… — лицето му се изкриви.
— Говори! — нареди Тиел.
— Изнасилих я. Не от похот… Омразата търсеше отдушник.
Гледаха се в очите. Тиел поклати глава:
— Не упреквай себе си. Не си бил ти.
— Да. Беше Ритор. Магът на Въздушните. Избран и посветен. Ритор, Убиецът на Дракони… Само че… — Виктор въздъхна на пресекулки, — аз съм… същият като него. Душата ми е душа на Убиец.
Тиел мълчеше.
— Ти… ти хвалеше Драконите… — заекна той.
— Не! Само разказах какви са били. Няма значение. Човек няма право да убива Дракон.
— Има. Когато му стане равен. Ритор стана. Предизвика Дракона. И го победи. Лъжа ще е да го наречем подлец. Не е бил прав в друго — че пусна жената да си върви.
— Защо?
— Помня… помня мислите му. Тя не е била Дракон. Но не беше милосърдно да я оставя да се мъчи от скръб.
— Но е била жената на Дракона. И е могла да стане… майка на Дракон.
Виктор притвори очи:
— Не, Тиел. Не. Не е могла. Не е имала тази възможност. Разбираш ли… тя не е лягала с мъж… преди Ритор.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Тиел и младият файтонджия не продължиха веселите си разговори. Младежът може би се чувстваше обиден от упреците на момичето, а може би беше уплашен от случилото се с Виктор. На свечеряване, когато отпред на пътя се показаха ниски крепостни стени от сив камък, Вася взе енергично да разхожда камшика по гърба на кобилата, но тя и по своя инициатива се разбърза, усещайки предстоящата почивка.
Градчето се делеше на две части. По-малката бе опасана със стена, по-обширната, в която къщите навярно бяха по-бедни, се простираше до веригата близки хълмове. Друмът завиваше, заобикаляйки крепостта на почтително разстояние.
— Ще минете през портата, там е княжеският замък — подхвърли Вася през рамо. — Аз не съм чалнат да се пъхам там без работа… засега. Отивам до ханчето, там ще нощувам.
— Значи и ние сме с теб — предложи Виктор.
— Тъкмо вие двамата трябва да се представите на княза! — възрази файтонджията и се обърна. — Аз съм верен на Земния орден и знам кое е редно! Щом отивате при маговете в Терос, значи пътьом сте задължени да се поклоните на всичките си бъдещи васали! Може да ударите кьоравото… да ви помогнат с превоз или дар някакъв ще получите…
Виктор се озърна към Тиел — тя кимна.
— Ами, благодаря ти, Василий, приятелю — каза той. — Задето ни докара, за млякото.
— От Земята сме твърди в устоите… — промърмори Вася. — Да накарам ли крантата да спре за по- лесно?
Пътниците слязоха от файтона. Вася тутакси викна „дий!“ на кобилата и разгърна на коленете си книгата с „фентъзито“.
— Уплаши момчето с тези твои Дракони, Тиел.
— Много важно — презрително и гнусливо сбърчи носле момичето. — Нека не плюе Господарите, след като не умее да лети. Хайде, преди мръкнало ще е добре да стигнем до крепостта.
Напуснаха друма и тръгваха направо през ливадите. Оградената със стена част на града се оказа доста голяма, но сякаш бе сплескана. Тя се притискаше към земята — стелеше се по нея. Даже стърчащите бойни кули сякаш се срамуваха от височината си и затова бяха безобразно дебели, подпухнали. Затова пък пейзажът вън от грозноватия град бе пасторален и скромно красив. Тревата беше гъста, изглеждаше като нарочно сеяна и грижливо поддържана, редките дървета бяха като подбрани — яки, здрави, нито едно изсъхнало или криво. Даже хълмовете бяха заоблени.
— Защо ме представи за свой брат? Хич не си приличаме.
— Нима? Ако си пребоядисам косата, ще си мязаме като едното нищо… Пък и така е по-убедително. Ето, аз съм открила в себе си Силата, често се случва. Пък ти ме придружаваш, също нормално нещо. Че пътят до маговете е дълъг, опасен, а аз нали съм момиче… а и ти си правиш сметки, че покрай мен би могъл да се уредиш в града на вълшебниците… Никой няма да се чуди, да пита, да подозира.
— Ами ако поискат да им покажеш Силата?
— Ами ще им я покажа — засмя се Тиел. — Да не мислиш, че не мога да намеря в земята рудна жила или водоносен слой? Нищо по-просто. Всичко, което може да направи една доморасла заклинателка, го мога и аз, без никакви особени усилия.
— А което на една самоука заклинателка не е дадено, това как?
— Ако се постарая — уклони се от отговор момичето. — Ти сега внимавай да не изпуснеш своята Сила. Дръж я. Ритор навярно вече откача от яд, опипва наоколо…
— Защо той ме преследва така… настървено?
— Той преследва себе си, Виктор. Той е проклел деня, в който е станал Убиец. Сега мисли, че светът ни може да бъде спасен само от Дракон.
— А ти, какво мислиш? Съгласна ли си с него?
— Всичко става.
— Но прав ли е, че Драконът наистина пристига?
— Да. И ти трябва да си готов за появата му.
Стигнаха до града. Тръгнаха покрай яките зидове към портата, която поемаше последните окъснели каруци и странници. Десетина войници с прашни тъмни наметала, въоръжени със шпаги, а неколцина дори с пушки на рамо, изпровождаха всеки влизащ с хапливи забележки.
Така беловласо и белобрадо старче получи щедра порция насмешки, задето кара пълна араба с дини — „абе, дърт пън мухлясал, ти не знаеш ли, че верните васали на Земния орден никога не страдат от липса на реколта, къде си ги помъкнал тези шикалки?“ Подиграха се със добродушен селски мързеливец, който с провиснало чене зяпаше могъщите крепостни стени и здравата порта — „ехо, цървул, стига лапа мухите, това да не ти е гнилия плет на баща ти бе?“ Към ято младички девойчета освен забележки часовите отправиха доста неприлични и пиперливи предложения. Всъщност, само от гледна точка на Виктор предложенията бяха неприлични, защото момичетата се разкикотиха без грам притеснение. Ала безобразната суха старица, която придружаваше девойките, така контрира гвардейците, че бузите на повечето юначаги пламнаха. Войниците тутакси се реваншираха за сметка на самотен ездач, млад момък, яхнал стара жълтеникава кобила. Острите езици на гвардейците разчлениха юношата на парчета като махленски клюкарки. Започнаха от нелепата му шапка и свършиха с древната му шпага. Добре че младежът се опитваше да разглежда кулите, подаващи се над крепостните зъбци и не чу обидите.
Дойде ред на Виктор и Тиел.
— Накъде си се разбързала, сладурче? — подвикна един от войниците, очевидно мислите на бездействащите войскари клоняха само към простотии. — Ние сме по-таковести от твоя мухльо!
Виктор неволно сложи ръка на дръжката на меча, с което предизвика див смях. Очевидно гвардейците нямаха нищо напротив да остояват подигравките, като ги заменят с юмруци.
— Да не сте посмели да обиждате сестра ми! — възкликна Виктор, приемайки легендата на Тиел. — Изпращам я при маговете в Терос, за да учи и постига Силата!
Върху лицата на войниците се изписа известно уважение. Старшият им, който имаше златни бродерии по униформата, кимна към другарите си:
— Аха. Ей, Рамес, изпрати гостите до княжеския палат!
— Както кажете, сержант — отвърна висок гвардеец, който приличаше я на грък, я на българин. Той се поклони леко на Тиел. — Госпожицата е усетила в себе си Силата?
— Амчи да, усетих я! — звънко отвърна Тиел, при това толкова добре изигра селянче-глупаче, станало
