начина, по който седеше, все едно карането на сено му беше временно занимание, а всъщност му е писано да стане голям човек. Но при все това Вася беше способен да изпита и да покаже уважение към чужди таланти. — Ей, приятел, хубава сестра имаш!
Виктор мрачно кимна. Не му беше ясно защо Тиел е решила да баламосва случайния им спътник, но явно имаше някакви причини за това. Е, поне не се налагаше да маже лъжите й, не му се включваше в беседата, а да чете за Павка Корчагин16 — хич.
Полегна върху сеното. Изпъна гръб и се загледа в чистото небе. Нито облаче, нито къделка пушек. Скърцат колелата, малко друса, но почти приятно — друмът е отъпкан здраво. Тиел и Вася клюкарстват за вълшебниците, гризкат им кокалите, кикотят се. Но го правят почтително и предпазливо.
Защо пътуват за Терос?
Не е ли време да престане послушно и хрисимо да се води по акъла на Тиел? Да, разбира се, момичето много помогна, без нея досега да е десет пъти загубен. Но тя преследва свои цели. Излиза, че първо бутна във водата човек, който не може да плува, пък сега гордо му хвърля спасителни пояси. Трябваше да проведат един откровен разговор…
Внезапно Виктор почувства, че в леко ядосаните му мисли присъства Лойя Ивер, която протяга дълги стройни крака и се усмихва предизвикателно. Пфу, мамка му! Каква е тази привличаща сила у тая жена? Ако наистина е на сто и кусур лазарника, както твърди Тиел…
А самата Тиел — на колко ли може да е?
Той повдигна глава и погледна момичето. Тъкмо навреме — Вася се опитваше да я прегърне, но тя го плесна през ръката и файтонджията без капка обида прибра лапата си.
Тя успява да бъде толкова различна. И сериозна наставница, и уплашено дете, и безжалостна студена кучка. С глас на напълно възрастна жена беше изрекла за Пределника и синовете му: „Те умряха щастливи“. И някак небрежно, бегло. Това не е тийнейджърски цинизъм, както му се беше сторило отначало. А като добавим и казаното от Лойя за Неведомия клан…
В този миг Тиел извърна лице към спътника си и му се изплези, след което игриво разроши косите по тила на Вася. Виктор смутено и сърдито отклони поглед.
Не, каквито и хипотези да изгражда, рано е за изводи. Ех, да беше тук Ивер! Тя може и да си води собствена игра, но пък е по-откровена с него. Къде ли е сега вълшебницата Лойя?
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Лойя Ивер се беше проснала върху камъните, които приятно охлаждаха умореното й тяло, и лочеше вода от ручея. Отстрани навярно изглеждаше глупаво. Красива жена в окъсани дрехи е заела странна, неудобна за човек поза, брадичката се люшка над водните бързеи, мярка се розово езиче, следват припрени озъртания — и жената пак топва лице в потока…
Само че никой не виждаше Лойя отстрани. Никой не би надникнал в обраслата с млада гора падина, където магьосницата се беше скрила да почине след бягството си от отряда на Ритор. Само любопитно синигерче подскачаше от клон на клон, поглеждайки неканената гостенка. Лойя присви очи към птичката и тихо измяука. Синигерът не реагира и Котката се засмя, отърсвайки се от още врящото в кръвта й напрежение.
„Умничкият благороден Ритор! Как само те метнах, аха! Ах, колко си ми ядосан сега! Недей, вълшебнико, не ми се сърди, не трупай злоба към горкото котенце. Тепърва ще разбереш, че съм била права. Дано не си го изкараш на онзи нещастен селяк… впрочем, ти не си от злобарите по душа, Ритор. Такива като теб първо се уверяват кой е виновен, чак после удрят. Ритор не ще убие невинен. Дори ще го възнагради за изтърпения страх — с щедра ръка от съкровищницата на клана. Ама колко красиво беше всичко! Вятърът нададе вой, когато волята на мага го призова и сви в яка примка! И колко изящно извади сребристия си меч Кевин… ох, че хубав мъж! А припламналата сила на девойката от Огнените!… Тази трябва да я запомня, току-виж някой ден оглави клана си…“
— Почиваш ли си, Лойя?
Водата в потока кипна, изду се като хълм. Бяла пяна обозначи коси и вежди, две малки въртопчета — очи. Карикатурно и стъкловидно, течащо лице гледаше Лойя от ручея.
— Магаре! — Лойя едва сподави писъка в гърлото си. — Изплаши ме!
Прозрачната маска избухна в смях и забълбука. Две малки вълнички, оформили устните на мага, се раздалечиха и тънка струя вода плисна в лицето на Котката.
— Кретен! Престани! — изпищя Лойя. Вече се бе овладяла, но продължи да разиграва възмущение — нека Торн усети приятен гъдел по самолюбието си. Впрочем, магът имаше повод за гордост, беше съумял да я издири и да се пресегне до тънката нишка на Силата, подхранваща поточето.
— Добре, Лойя, стига шеги — примирително каза Торн. — Не се сърди. Много забавно настръхна и се разфуча, котенце… Няма само ти да се присмиваш над клетия стар магьосник…
— Кога съм ти се присмивала? — ахна обидено Котката. Приседна до ручея и с леко движение размъти водата. През лицето на Торн преминаха вълни като бръчки. — Не е хубаво да се подиграваш с беззащитна жена…
— Трудно някой може да ти се подиграва… или да те обиди — ликът на Торн се завъртя в потока, дълъг воден език облиза глезена на Лойя и се разпръсна на кристални капки. — По-добре помисли за Ритор. Нашият любезен приятел е извън себе си и се заканва да ти одере кожичката.
Значи Торн я следи? В течение е на всички събития! Стресната, Котката едва не отскочи от ручея.
— Какво ти става, скъпа? — жлъчно запита Торн. — Не се плаши от Въздушния. Държа да изкажа възхищението си за блестящата измама! Не, наистина, благодаря ти от сърце! Ритор за малко да ми обърка плановете.
Водният говореше искрено и Лойя се успокои. Кимна, приемайки благодарността и след кратко колебание попита:
— Торн, не разбирам защо твоите Наказващи преследваха Виктор. Опитаха се да го убият в Луга…
— О, ти си добре осведомена! — забълбука доволно магът. — Винаги съм се поразявал на способността на Котките да се изхитряват да са информирани за всичко…
Лойя не му позволи да отклони въпроса:
— Това е било за маскировка? Пускал си прах в очите на Ритор?
— Не само, Лойя, не само… — отвърна Торн и се замисли. Прозрачната му маска ту се отпускаше до самото дъно, ту изплуваше на повърхността. Поточето набъбваше, магията теглеше вода от изворите като джуджешка помпа. — Така да бъде, някои неща наистина имаш право да знаеш. Убиецът овладява своята Сила само в схватка. Ненавистта е неговото оръжие, омразата и бойният гняв му дават власт над стихиите. Горкият Хотор… той знаеше какво върши. Дразнеше Убиеца. Насъскваше го. Унищожаваше всеки, който се намираше редом с него. До момента, в който Убиецът не прие посвещението си от Водата.
— Излиза, че Ритор сам си е попречил? — възкликна Лойя. — Удари Виктор и така го подтикна да осъзнае Силата на Въздуха?!
Устните-вълни на Торн изобразиха усмивка. Лойя поклати глава:
— Чисто играеш, Торн. И далеч напред гледаш…
На езика й се въртеше, че при такива способности не би било грешно понякога и да се озърта зад гърба си, но благоразумно премълча. Вече бе научила доста неща от Водния, без да споделя с него своите хитринки.
— Сега навярно ще гадаеш какви са другите подробности на инициацията на Убиеца… — Торн сви пенести вежди. — Недей се измъчва с чужди тайни, Лойя. Не си от Стихиен клан и не ти трябват излишни знания.
— Така ли? И какво ми предлагаш тогава? — ехидно отвърна Котката.
— Любов — рече Торн и избухна в бълбукащ смях.
Лойя се усмихна, мислейки си колко смел е станал от разстояние:
— О, мили… Само да знаеше как те желая! Но спомените също топлят…
— Е, не ти обещавам, че ще те стопля, но всичко останало…
Водата в потока се люшна, шупна, оголи дъното. По пясъка заподскачаха уплашени попови лъжички. От
