Стоп! Кой е това?!
По друма бързо крачеше Лойя Ивер. Облечена в обикновена, покрита с прах рокля, боса и с разрешени коси — самата тя, Първата Котка на своя орден…
Ритор не би се учудил, ако вместо нея видеше Торн. Но тя? Какво прави тук? Белята ли си търси? Жената спря. Проницателно се вгледа в гъсталака.
— Позволи ми да се приближа, почитаеми Ритор — предпазливо подвикна тя. — Нося важни вести. Става дума за Убиеца. Струва ми се, че го изпускаш.
Магът съумя да прозвучи достатъчно спокойно:
— Заповядай, ела насам, почитаема Лойя. Обясни ни какво се е случило, ако обичаш.
Разказът на Лойя не отне много време. Тя бе изящно лаконична:
— Бях при Торн — направо заяви Котката. — Настоях и получих истината.
— Била си при Торн? — изуми се Ритор. — И той не те е убил на място?
Лойя отвърна с презрителна усмивка:
— Мен? Не! Ние… постигнахме споразумение. Платих му откуп за нанесената обида… — лукавата й усмивка предизвика прилив на кръв към лицето на Ритор. Ясно що за „откуп“… Ох, Лойя, ах, котко разгонена… Всъщност, ти ми спаси живота, затова не е редно да те съдя.
— …а после проследих Убиеца. Не беше лесно, Ритор. Зад гърба си има две посвещения, станал е много опасен. Не се доверява никому, даже на собствената си сянка. Сега се е запътил към Земните, обаче май е заподозрял, че го чака засада.
— Как така „заподозрял“? — намръщи се Ритор.
— Не е глупав, а даже и глупак, който не е пълен идиот, би се досетил, че след едно неуспяло покушение следва да се озърта за второ — с известно пренебрежение каза Лойя. — И ми се струва… не съм напълно убедена, но… Като че ли се е отървал от твоята проследяваща каишка.
— Как?! — порази се магът.
— Ох, уважаеми колега, даже аз я усетих върху него… А понеже е посветен в твоята стихия, значи също е разпознал заклинанието… и е съумял да го прехвърли на друг.
— Не може да бъде! — изръмжа Ритор. — Ивер, аз… за мен… не! Не може да бъде!
— Аз толкова бързах, за да ти кажа всичко това — Лойя обидено се обърна. — Подбих си петите… тичах като смахната… и какво срещам в отговор?
— Лойя… недей… моля те… — разкая се магът.
Наистина, защо Котката ще го лъже? Особено когато преди това му е спасила живота, поемайки значителен риск.
— Ти да не мислиш, че Торн ме е придумал да застана на неговата страна? — разбиращо прошепна тя. — Я помисли, каква ми е ползата от него? Да, бях в Стополие… отдадох му се… Котките искат мир, не война. Още по-малко — със Стихийните кланове. А и знаеш как си живеехме под властта на Драконите…
„Наистина — помисли си Ритор. — Крилатите Владетели пренебрегваха Котките, но пък не им пречеха да плетат своите интриги. Като че ли по времето на Драконите кланът на Лойя Ивер заемаше далеч по-високо място сред останалите тотемни, не както сега!“
— Освен това — продължаваше да шепне Лойя, — думите ми лесно могат да се проверят. Направи нова магия за трасиране и ще се убедиш сам. Пък, ако лъжа — убий ме… или ме хвърли на поругание на войниците си. На всички наведнъж. Ще им хареса! Пада ми се, сама съм си виновна, ха-ха!
— Неуморна си на шегички, Лойя — с укор рече Ритор. — Няма да те пусна на момчетата, жал ми е за тях. Нали те знам, цял полк можеш да умориш… Добре, наистина не е време за майтапи. Ще проверя думите ти.
— И ще видиш, че съм права! — нацупено се фръцна Котката.
С леко усилие на волята Ритор съживи заклинанието. Енергийната нишка завибрира, слаб вятър се понесе към целта… отрази се от разголената човешка душа, върна се като ехо и отново се дезактивира…
Ритор едва се сдържа да не извика. Потисна и мимиката, която би го издала колко е шокиран. Оттатък НЯМАШЕ Убиец. Обикновен момък, който буташе количка с дини, а до него припкаше младо момиче в сиромашка рокличка, като придържаше раираните черно-зелени дарове на бостана, за да не се изсипят, защото отстрани дъските на количката бяха се отковали. Младият мъж беше сърдит, момичето — хем нехайно, хем потиснато, вероятно той й се беше карал, вместо да спре и да поправи калпавотията…
И нищо подозрително! Никаква Сила! Само на външен вид малко приличаше, вероятно заради намусената си физиономия. Нищо повече.
— Хитър е мръсникът! — изсъска Ритор, стискайки юмруци от яд. — Чакай, чакай, няма да ми се изплъзнеш! Сандра! Асмунд, Соли, Болетус! Всички насам! Помогнете ми!
А когато Ритор иска помощ…
Особено се стараеше Асмунд. И както обикновено ставаше с новаците, тъкмо момчето откри Убиеца.
Ама естествено! Как можа Ритор така да подцени врага! Беглецът си беше извадил поуки от случилото се в Хорск. И беше кривнал от друма, вървеше по обраслите странични пътечки, от чифлик към чифлик, през изоставени ниви, през празни градини… Разбира се!
Вярно, все пак беше сбъркал. Не познаваше местността и пътеките го бяха върнали опасно близо до друма.
— След мен! — изкомандва Ритор. Като че ли нямаше да е трудно да го настигнат.
— Е, какво ще кажеш сега, Ритор? — чу се гласът на Лойя Ивер.
— За втори път ми помагаш, Лойя — магът взе жената за ръцете. — Няма да го забравя. Когато всичко свърши… ще ти се отплатя за добрината. Длъжник съм ти, но няма дълго да остана такъв.
— Ще почакам — усмихна се тя.
— Сега бързаме… Идваш ли с нас?
— Разбира се, уважаеми Ритор — сви идеалните си рамене жената. — Нима бих могла да остана встрани?
…Шеметен бяг през гората. Дълъг, труден, неспирен зиг-заг, който топеше силите им. Струваше им се, че клоните нарочно се стремят да ги ударят през лицето или да се закачат за дрехите, пътеките предателски водеха все не натам, накъдето трябваше, а корените и редките камъни гледаха да препънат бързите нозе на маговете и воините…
Ритор вече не криеше проследяващото заклинание. И с всеки миг усещаше приближаващата се Сила. Убиецът също сякаш се беше отказал да се маскира. Самоуверен, решил, че се е отървал от каишката — и край, няма грижи? Не, драги, след малко ще се убедиш, че два пъти никой не може да измами Въздушния клан.
Между дърветата от време на време се мяркаха воините, а оръженосците им все едно наистина бяха станали невидими — даже Ритор не можеше да ги забележи, без да се напряга. И още — ту отляво, ту отдясно блесваше златото на косите на Лойя.
Гората свърши изведнъж като отсечена с великански меч. Към хоризонта се точеха ниви, редувани от градини. Пълзеше тънката лента на някакъв междуселски път. И по него с бърза крачка подтичваше млад мъж с черно яке и къса сабя на пояса.
Силата на Убиеца бликна право в лицето на Ритор като отровна пяна.
— Атака! — закрещя магьосникът. И запрати първото заклинание.
Отстрани започна да вие вятър, по разораната земя се плъзна прашно торнадо, над главата на Лиз се завъртя огнено ласо…
Човекът на пътя изтърва меча си. Приклекна, плесна се по бедрата. Лицето му се разкриви в маска на смъртен животински страх.
„Ти… трепериш, гадино?! Помниш ли онези, които погуби на гарата? Моли душите им за прошка докато още имаш време за това! Или се изправи и се сражавай, както се полага на един Убиец! Аз зная, аз не съм забравил това гордо опиянение, което клокочи в гърлото от излишъка Сила, познато ми е осъзнаването, че съм обречен, че губя. И това е полет на духа! Би трябвало да чувстваш същото, защо тогава трепериш, ти!?“
