безпогрешно. Заклинанието за внимание я изтощаваше, но Котката издържаше натоварването буквално на инат. После щеше да си почива. Сега бе дошло време да се раздава, без да се пести.
Покрай нея като перли на огърлица се точеха салове и шлепове. От тях й подвикваха, питаха я накъде се е запътила, канеха я на борда. Нищо чудно — млада жена, сама… И таралеж би схванал с какво си изкарва хляба тая засукана мома… Със сигурност щяха да я откарат за където и да пожелае, но срещу определени услуги…
Ако не беше цялата треска с преследването и надпреварването, вероятно Лойя би се замислила над някои предложения, и поне две от поканите би приела. Но, разбира се, не и при днешните обстоятелства.
Тя се взираше в ивицата на канала и напрегнато отсяваше преминаващите аури. Празно… празно… и тук също… Тук пият, там… аха, там се любят, при това толкова сладко… Въздишка. Така, на онзи шлеп спят, под брезента на този сал играят на вързано… не е това, не е, не!
А после… сякаш пламък опари мислите й! Обикновено, нищо и никакво корабче с надуто име „Елберет“. Ала от палубата на шлепа… лъхаше… и то как!
Лойя прати предпазливостта си по дяволите и с един скок, достоен за пантера, се озова на корабчето. Прелетя над десет метра набръчкана от вълнички вода, без даже да се засилва. Стоящият на щурвала млад мъж изумено я зяпна. Мина секунда, две, три… Високият кльощав капитан на шлепа най-сетне съобрази, че обикновен човек не е способен на подобна акробатика. Незабавно се поклони, засуети се… Магьосницата прецени, че няма смисъл да се преструва.
— Изчезни — полугласно му заповяда тя. — И не си подавай носа, докато не ти позволя.
— Вече ме няма, вече ме няма, госпожо…
За всеки случай Лойя запечата люка с простичко заклинание, та у собственика на корабчето да не надделее изкушението да подслушва. Бегло проучи шлепа, долови слаба струйка наркотик, гнусливо се намръщи, но реши да не се заяжда.
Гледаше към носа на корабчето, където върху един сламеник, под тънко одеялце спяха двама души — съвсем младичко девойче на около четиринайсет и не кой знае колко биещ на очи тъмнокос мъж, едва прехвърлил трийсетте години. Спяха един до друг, но не приличаше да са били интимни — Лойя веднага би разпознала това.
Странно момиче обаче…
Ала спътникът й беше още по-странен. Лойя едва не се опари, когато протегна към него съвсем безвредно и безобидно заклинание. Бариерата на неговата сила бе такава, че ако би имала намерение да завърже битка, би й се наложило направо да започва с тежката артилерия.
Всъщност, Лойя не желаеше да се кара с притежателя на тази Сила.
Мъжът и момичето продължаваха да спят. Дотук добре…
Ала щом Ивер пристъпи само една крачка към тях, чернокосият рязко седна. В очите му, тутакси впили се в магьосницата, нямаше и помен от сънливост, сякаш не беше спал, а дебнеше, и то тъкмо нея — Лойя.
Вълшебницата веднага спря. Усещаше, че мъжът насреща е стегнат и готов за бой.
Лошо. Много лошо. Да не остаряваш, миличка? Или — те ти булка Спасов ден, намери си гърнето похлупака? Този тук май не е мишка за котешките ти зъбки. Лойя се постара да се усмихне колкото може по-искрено и естествено:
— Здрасти. Добре ли спа?
— Коя си ти? — рязко попита той. — Откъде се взе?
— Това някакви нови правила на учтивост ли са — да се отговаря на въпроса с въпрос? — очарователно се усмихна Котката.
Но лицето на мъжа остана непроницаемо. Дори бедрото на Лойя, уж случайно блеснало в цепката на полата, не му въздейства, остави го равнодушен.
„Ето това няма да ти се размине, хлапако!“
— Просто дойдох — сви рамене Ивер. — Скочих от брега. Минавахте близо. Не се тревожи, капитанът ме покани. Как се казваш? Аз съм Лойя Ивер.
Веднага усети горещо-мразовития поглед на момичето, от очите й сякаш капеше ревност като отрова от жило. Аха, и ти ли се събуди, чеденце? Нищо, това лесно ще го уредим… сега ще се обърнеш на другата страна и ще продължиш да си нанкаш…
— Не си струва да го правиш, Лойя — твърдо и също без капка сънливост произнесе момичето.
Котката не сдържа късото стреснато „Ох!“, което бликна от гърлото й.
Студен гранит. Ледена стена. Стомана и кристал, които не могат да бъдат разбити с никакви чукове. Плъзга се златисто-бяла сянка, лети в бесен галоп — право срещу нея, ще я прегази! Големите очи на девойчето се втренчиха в Котката, като с лекота отхвърлиха трескаво изгражданите магически защити.
— Недей — изведнъж помоли момичето. — Да не се караме, Лойя. Няма какво да делим.
— Неведома… — устните на Ивер с мъка произнесоха тази дума, не го желаеха, получи се само след намесата на волята. — Незнайният клан…
— Какво? — мъжът се обърка. — Какъв клан, Тиел?
„Тиел? Хм. Приятно ми е да се запознаем, достойна ми съпернице…“
— Ти ли го доведе? — попита Лойя.
Тиел кимна.
— И го водиш нататък?
Пак кимване. Ивер насочи вниманието си към мъжа.
— Може би сега и ти ще ми кажеш името си?
— Виктор — без желание промърмори той.
— Какво искаш, Виктор? — изрече Лойя и мислено се похвали, когато видя стъписване и у двамата. — Да, да, ти! Не твоята спътничка… Тиел.
Представилият се като Виктор се замисли. Мислеше красиво — стегнато, съсредоточено, без показно напрежение. Мислите му бяха като мека лавина. Силата му дремеше, ала тънко — готова всеки миг да се пробуди… и да действа. Лойя леко настръхна, очаквайки отговора… или откровението.
Изводът на мъжа се оказа неочакван:
— Не знам. Тук ми харесва. Само да не бяха онези чалнати магове…
Тиел строго погледна към вълшебницата.
Лойя седна пред тях, като се постара Виктор да вижда колкото може повече от плътта й, и с невинно гласче пропя:
— А не ти ли се струва,
Ах, колко обичаше подобни изречения! Кой мъж не мечтае да научи всичко — независимо колко печално в края на краищата ще се окаже това знание!
Само че Виктор комай не я слушаше. Нито виждаше нейните пикантно разголени безупречни крака. Седеше, сякаш се готвеше за скок. Като хищник.
И Силата му също се готвеше за скок. Нещо го беше изплашило… не, по-скоро нещо очакваше. Нещо много неприятно. А на появилата се внезапно красавица не вярваше и за пукнат грош. Печален извод.
— Лойя! — намръщи се момичето. Предводителката на Котките не се разсърди за фамилиарността. Тази Тиел можеше много неща… наистина много. Навярно с нея би се справил само Ритор. И то — след сериозно препотяване.
„Незнайният клан.“ С това е казано всичко.
— Какво „Лойя“? Не ти ли се струва, че не е честно да използваш Виктор?
Хайде, момко, защо мълчиш? Намеси се, възмути се, поне покажи учудване — и работата наполовината е свършена!…
Ала Виктор само местеше поглед от Лойя към спътничката си. И никаква друга реакция. Бедрата, глезените и гърдите на Ивер изглежда не му правеха дължимото впечатление.
Тиел пък само сви рамене в отговор на явната провокация на Котката:
— Такава е съдбата му. Нищо не може да се промени. Тръгнахме заедно от Опакото…
— И ти, доколкото разбирам, вече си решила съдбата му докрай, така ли? — осмели се да премине в
