— Благодаря,
— Сигурен ли си? — хитро намигна Лакомника.
— Сигурен съм.
— Ама не си убеден! — тържествуващо го засече грозният досадник. — Знанията никога не са излишни. Вместо да се валяш тук, що не се разходиш из гората, а?
— И какво като се разходя? Пак нищо няма да успея да видя и да разбера! Знам ти номерата.
— А ти защо пеш се мъчиш, само си хабиш обущата? — порази се Лакомника. — Да, наистина, разбирам те. С кракомобил и за седмица няма да стигнеш…
— Транспорт ли ми предлагаш?
— На теб? — престори се на изплашен дебелакът. — Как бих се осмелил, недей така! На теб — транспорт! Та ти вече си… — и грозният тлъст палячо разпери ръце, тромаво затропа с крака, като при това бучеше с уста.
След няколко секунди Виктор съобрази, че Лакомника се опитва да имитира претоварен самолет, който все пак е решил да излети на всяка цена. Отвори уста да каже нещо, но дебелакът го изпревари, като рече, намигвайки:
— Хайде… хвръквай. Над гората, над гората, докато не видиш бял пушек. Там кацай… и гледай.
— Вече не съм момче, за да летя насън.
— Е, опитай де! — ободри го Лакомника. — Уж издържа Въздушните, пък те е страх криле да размахаш, бива ли такова нещо?
Сега дебелакът беше влязъл в ролята на американски филмов сержант. Уж лош и зъл, а всъщност — душа човек! Хем знае кога да похвали, хем винаги наказва новобранеца за негово собствено добро, само и само от киртака човек да стане. И затова го кара да мие по цели нощи казармата и да прави лицеви опори на припек слънце — за добро, естествено…
Виктор изпитателно изгледа Лакомника и изведнъж почувства, че е готов да се поддаде на изкушението. Да полети? Защо не? Нали е насън… Вече си припомняше усещането за полет — в безумието на чуждите спомени, в раните от изгоряло на чуждата памет. Почти вълшебни усещания — пък били те и съпроводени със страха, че го преследва огнедишащо чудовище…
Виктор бавно вдигна ръце и зърна присмехулно извитите устни на Лакомника.
Не така! Не като изобразява надрусан летец или като се преструва на самолет!
Просто ще излети.
Протегна се с цялата си душа нагоре, към ниското мъждукащо небе. Към мътната мараня, захлупила света.
И позволи на въздуха да го издигне нагоре.
Лакомника изруга. Вече далеч долу, на земята. Отдалечаващата му се муцуна погрозня още повече от ярост.
Виктор летеше.
Лежеше върху невидима опора, безкрайна лента над брега, гората, планините и морето. Сякаш се плъзгаше по въздушен мост, възнесъл се над света, сякаш яздеше сляпата мощ на стихията.
Усещаше всяко движение на въздуха: урагана, вилнеещ над морската шир, който късаше платна и огъваше мачтите на заблудена корвета… торнадото, което като ненаситен хобот раздробяваше крехки къщички… самума, който хвърляше нажежен саван върху нещастен керван…
Въздухът го люлееше като нежни майчини ръце, докато го носеше над гората. Послушен въздух, окован, готов да се подчини на всяка заповед.
Виктор се засмя — толкова лек и приказен беше този полет. Чувстваше се, че е станал едно с въздушния океан. И нека е само насън. Нека е за миг.
Лакомника продължаваше да беснее долу. Отначало тропаше с крака — досущ като капризно дете, а сетне в изблик на яд грабна полузаровена в пясъка канара и я запрати в морето. Уха, силен бил изродът…
Виктор дори не успя да се замисли. Протегна нещо безплътно от себе си, докосна морето, поемащо във водите си канарата. Напипа пулса на устремилата се към плажа вълна — стегната, потръпваща на място сила. И посрещна грамадния камък с удар.
Канарата тъкмо се гмуркаше, но трепна — и изхвърча обратно.
И тежко се заби в брега пред Лакомника, който нелепо и смешно отрипна настрани. А така, не се надувай, урод нещастен…
А въздухът го понесе нататък. Мерна се полянката с изоставената къща. За секунда го зачовърка идеята да се приземи и да провери дали стопаните не са се върнали. И самото желание го накара тутакси да загуби височина.
Не. Само напред. Лакомника разправяше за някакъв бял пушек.
Наистина, в далечината край подножието на планините нещо димеше. Само че не беше бяло. Точеха се сиви, черни и лилавеещи къдели, сякаш догаряше бунище.
Виктор ускори полета си. Оказа се неочаквано лесно и без особени усилия. Даже не чувстваше насрещния вятър. Въздухът се разтваряше пред него като завеса. Виктор стремително се приближаваше към източника на пушека, който се издигаше на стълбове… а долу трепкаше пламък…
Усети болка. Рязко пронизващо убождане. Така реагира сърцето, обхванато от ужас и отвращение, когато очите са съзряли нещо… нещо непоносимо…
Димната пелена се клатушкаше и диплеше съвсем близо. Виждаше се какво гори.
Град!
Покрити със сажди, някак изкълчени сгради. Не като постройките в Средния свят, по-скоро типичните за Опаката страна. Бетонни игли, които биха били уместни за американски мегаполис. Вилни зони, квартали с ниски кооперации — всичко излизано от огъня до фундамента. Геометрично разчертан жилищен комплекс със съвсем руски облик, разплул се не вертикално, а хоризонтално. Намачкан и нацепен асфалт. Езерце от нещо стопено, което сигурно е било бензиностанция. Градът не предизвикваше някакви конкретни асоциации, но в същото време изглеждаше познато. Един такъв усреднен, космополитичен град…
Виктор пикира надолу и кацна по средата на широк булевард. Асфалтът бе мек и лепкав, белязан с дълбоки следи като от тракове на танкови вериги. Дирята опираше в слегнала се настрани къща, в стъклените останки на витрина.
Господи, какво става тук?
Виктор пристъпи напред. Въздушният пашкул около него се напрегна — невидимите му доспехи, предпазващи го от огъня и пушеците… В околните сгради умираха пожари, изяли всичко горливо. От стените на съвсем разрушен пететажен блок стърчеше усукана тръба. Немощен венец син пламък агонизираше над нея, газопроводът вече се беше изтощил.
Виктор като омагьосан тръгна по улицата.
В развалините на блока нещо изхрущя — звукът беше безобиден и не стряскаше, така се чупят под нозете на възрастен човек детски играчки, така пукат сухите съчки в гората. Обърнатата към Виктор стена потрепери и се срина навътре, като оголи празно пространство вместо килийките на апартаментите, вероятно унищожени от взрив или превърнати в прах от огъня. Само на едно място, на височината на третия етаж се виждаше увиснала върху останките на носещите железобетонни греди стая. Беше като одрана, задръстена с прегоряли трески и някакви отпадъци. От тавана бяха се провесили бетонни сталактити. Като подигравка към разума, в помещението беше оцеляло леглото — древно метално съоръжение с мрежа от сегменти, почерняло от бушувалите пламъци.
В някакъв неосъзнат изблик Виктор рязко изпъна ръка — нещо гавраджийско, нещо предизвикателно имаше в тази запазена в изпепеления блок стая. Вятърен пестник халоса кревата и той избухна като метални стружки в колба с кислород, превърна се в огнена локва.
Някакъв звук накара Виктор да се обърне назад.
Посред улицата стоеше куче. Беше едро — я доберман, я ротвайлер. Озъбено, с окървавен гръб. Някога добре храненото и яко псе, в момента се намираше в окаяно състояние. Дори озъбената паст не беше знак за заплаха, а вик за помощ.
Виктор приклекна. Протегна ръка, гледайки кучето в очите.
Песът неуверено пристъпи напред. Опита да помаха с чуканчето от опашката си.
