Така, в леко заяждане, те изкараха около трийсет минути отстрани на пътя. Сетне още половин час седяха на тревата пет-шест крачки още по-встрани. През това време покрай тях премина повече от дузина различни превозни средства — всичките впрягове, разбира се, автомобили тук още не произвеждаха и слава Богу. Но Тиел все не ги намираше за подходящи, а когато той й посочваше някоя каруца, момичето направо презрително вирваше носле. Е, и Виктор не се вдъхновяваше от перспективата да пътува заедно с пет дебели, дружелюбно хрюкащи прасета, нито намираше за светло изживяване да се вози заедно с компания весели и пияни джуджета, които пееха песни, възседнали волска кола, огромна като железопътен вагон. За разлика от земите край Сивите предели, тук изобщо нямаше елфи. Може би те не обичаха да се заселват далеч от големите гори, а може би бяха прокудени преди време от тези земи и след това не бяха пожелали да се върнат.

— Знаеш ли кое най-много ме порази тук? — каза той на Тиел. — Това как всички се погаждате.

— Кои „всички“? Клановете ли?

— Изпотрябвали са ми клановете! По колко вълшебника може да има във всеки от тях? Стотина? Хиляда? Няма друг изход, освен да се погаждате.

— Не бих казала.

— Ояли сте се, затова — отхвърли Виктор възраженията й, в това число и неизказаните. — Много ви е широко около врата, не сте живяли у нас. Ама за друго говоря. Как не са се сръфали елфи, джуджета, хора…

— Някои се сръфаха — небрежно подхвърли Тиел. — До смърт. Множество народи вече не съществуват. В планините, например, тук-там уж имало тролове, но те били доста малко. Всички, които не са били способни да се „погаждат“, са измрели.

Виктор си спомни за капитана на шлепа.

— А хобити има ли някъде?

— Какви?

Той обясни колкото можа.

Тиел поклати глава и за първи път гласът и прозвуча крайно несигурно:

— Никога не съм чувала за такива. Нито съм срещала подобни. Това май си е ваша измислица, от Опакото.

Най-сетне по друма се зададе каруцата, която получи одобрението на Тиел. Даже по-точно не каруца, а файтон, чийто гюрук не беше вдигнат. Впрегнатата в колата кранта получаваше наставления от момък, който хем чоплеше семки, хем държеше повода, наглеждаше кобилата и четеше книга. Последният предмет предизвика у Виктор също толкова непреодолим пристъп на жажда за четене, колкото одевешната мания да си купи вестник. Ох, колко му тежеше невъзможността да прелисти нещо, пък нека и да е с омазнени корици и зацапани страници!

— Ехей — приятелски им махна файтонджията. — Да ви откарам?

— Да, да! — Тиел повлече спътника си за ръка. — Хайде, Виктор, побързай…

Момъкът и не понечи да спре крантата, но пък тя и без това крачеше толкова флегматично, че качването не ги затрудни ни най-малко. При все това Тиел ловко скочи на капрата, от което файтонджията изсумтя възхитено. Виктор обаче позорно последва колата в тръс и се качи отзад. Вътре имаше две пейки с купа сено между тях.

— Надалече ли пътувате? — дари ги с щърбава усмивка момъкът. Изглеждаше като най-обикновен младеж от провинцията. Ако колата му изведнъж се превърнеше в камион „ГАЗ“, нямаше да има никаква разлика, момъкът щеше да си е същият. Имаше къси черни коси, потъмняло грубовато лице, съвсем шофьорски отпуснати рамене, чисти дрехи, нищо необикновено. Цяла Русия гъмжеше от подобни юноши.

— За Терос сме — усмихна се в отговор Тиел. — С брат ми решихме да се цаним за Земни магове.

Брат ми? И що така изведнъж…“ — рече си Виктор, но премълча.

— Е, чак до там няма да ви закарам, обаче до княжеските палати с удоволствие…

Виктор се поизкашля, за да привлече вниманието на момичето, но тя кокетничеше с момъка и не реагира.

— Казват, че сме имали дарба. Представи си, че наистина стана магьосница!

— Що да не си представя! Да не си гърбава я… Опитай — файтонджията остави книгата и пусна повода, което не направи никакво впечатление на мечтаещата за пенсия кобила и щедро отсипа на Тиел шепа семки. — На, вземи да чоплиш. И аз имам брат, Сашка. Той ги изпече — като за изложба!

— Мерси, мерси — Тиел седна до него. — А ти как се казваш?

— Вася.

— А аз съм Тиел. Красиво, нали?

Виктор, леко стъписан, я гледаше и се чудеше дали ако това чедо на Средния свят се озовеше без път назад в Опакото, не би се справила с живота по-добре от него. Не, наистина ще се оправи, ха на бас…

Момъкът обърна внимание и на другия пътник. Непринудено мушна и на него семки с думите:

— Вземай, не се шашкай… Как ти викат, мълчане?

— Виктор.

— Аха. Ама ти чопли, Витя, чопли. Семките ни са като за истински магове!

— А може ли… — Виктор свенливо посочи книгата.

— Ти си грамотен? — от просто дружелюбен гласът на файтонджията стана съвсем приятелски. — Аз много си падам по четенето. Вземай, вземай, само си избърши ръцете.

Според Виктор горката книга нямаше накъде повече да се цапа, но се подчини и потърка длани в дънките. Корицата бе избеляла дотолкова, че даже заглавието не се различаваше. Отвори дебелото томче там, където момъкът си беше отбелязал страницата със сламка.

Зачете.

Насам идваха право от събранията на първичните организации, след като получаваха лаконично известие, идваха, без да говорят, сами и по двойки, рядко повече от трима наведнъж, а в джобовете им непременно се намираше книжица с думите „Комунистическа партия (болшевики)“ или „Комунистически младежки съюз на Украйна“. През чугунените порти можеха да преминат само ако покажеха един от двата документа.

В залата вече имаше много хора. Бе светло. Прозорците — завесени с брезентови палатки. Събралите се болшевики, шегувайки се над тези мерки, издаващи едва ли не паника, спокойно палеха „кози крачета“.

Дъхът му спря. Лъхна го на безумие. Безпомощно се озърна към Вася, който самодоволно кимна:

— Аха! Хвана те, нали? Яко пише, какво ще кажеш?

— Ти… откъде е това?

— Книгата е такава, бе — търпеливо поясни файтонджията. — Фентъзи. Чувал ли си за такова? То е, когато лъжат, ама убедително.

— Книжката е от Опакото — бегло надзърна в текста Тиел. — Как си се сдобил?

Вася гордо се усмихна, като остави въпросът без отговор.

— А ти… всичко ли разбираш в нея? — не се сдържа да поразпита Виктор.

— Е… не съвсем. Как се пушат кози крачета15 — убий ме, ама не разбирам. И онези там… болшевики и комсомолци не са ми много ясни. Веднъж са като някакво джуджешко племе, щом строят железница. Друг път са като маговете — нов ред въвеждат, данъци вземат.

Виктор понечи да разясни какво и как… ала Вася бе повече зает с Тиел, отколкото с проблемите на комунизма. Момъкът хлопна Виктор по рамото и се обърна към девойката:

— Я кажи, каква е Силата ти?

— Мога да накарам тревата да расте по-бързо — първо, водата усещам — второ…

— Славно, славно!

— Аз даже помагах на джуджетата, когато строяха Пътя! И после два пъти съм намирала рудни жили…

— Стига бе! — младежът чак подсвирна. Очевидно имаше високо мнение за себе си, личеше му по

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату