— Ами… аз… такова… наричам си го Каменчо… Като малка все самичка ме оставяха, даже Витяааа… — проточи ревливо, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи и сополи.
Контрастът с предишната й наглост бе твърде крещящ, но за щастие всички бяха потресени от одевешното локално земетресение и не се усетиха. Тиел продължи, като бързо схвана, че не бива да преиграва:
— И аз… за да не ми е скучно и тъжно, си измислях, че в стената живее човече, каменно такова… И почнах да си говоря с него… исках някой да си играе с мен…
Сияещ и почти преобразен, Анджей протегна разперена длан:
— Хора! Запомнете този миг! Всички! Пред нас стои бъдещата велика вълшебница на Земния орден! Аз я намерих! Тя е мое откритие!
— Той е моя плячка — промърмори Виктор. Просто не се удържа, сцената почти му напомни епизод от анимационното филмче „Маугли“, в който тигърът Шерхан бе прострял лапа над човешкото дете. Добре, че магът беше прекалено погълнат от щастие и не чуваше никой друг, освен себе си, любимия:
— Станете, васали на моя верен васал! Преклонете глави пред бъдещата магьосница! Преклонете глави пред вашия сюзерен — кланът на Земята!
Тълпата лапачи дружно се изправи и низко се поклони над масата. Един от пируващите, импозантен рицар с голяма брада, при поклона скришом сдъвка попаднало му пред лицето парче шунка и ловко преглътна, без да се издава с нищо. Но Виктор го беше забелязал и неусетно се ухили.
И магът го видя.
— Кой си ти?
— Братът на Тиел. Казвам се Виктор.
— Прекрасно. Можеш да си идеш у дома. Сестра ти е в сигурни ръце. Семейството ти може да се гордее.
Виктор упорито поклати глава, в тон с ролята си на селяк, който вярва само на нещо пипнато с ръце:
— Ааа, не. Трябва да се убедя първо, че сестра ми ще е добре.
Магът гневно тръсна глава.
— Какво?! Не ми вярваш? Аз лично поемам наставничеството над нея!
— А мен пък тате и мама ми заръчаха — също повиши глас Виктор, — по рано от половин година да не я изоставям и ако нещо не е благоприлично, назад да я връщам!
Тиел хвана Виктор за ръка, като с целия си вид показваше, че ще слуша батко си и без него и крачка не ще направи към Терос. Анджей се намръщи, но произнесе по-спокойно:
— Глупави родители имаш, момко. Маг — мага не обижда!
Виктор обаче все така неотстъпчиво сви рамене:
— Па откъде да знам? Аз с вас, маговете, хич не се познавам…
Князът, който с интерес слушаше и наблюдаваше сцената, се засмя:
— Браво! — рече на Виктор и се обърна към Анджей: — Виж, почитаеми магьоснико, колко висок е моралът по моите земи! Откъде си, младежо?
Спрямо владетеля на града Виктор наистина беше младеж.
— От Смирновка — изтърси той, без да е сигурен откъде му хрумна това, дали от думата „смирен“, или от известната марка водка.
Князът отново се засмя, като го разбра еднозначно:
— Като те гледам, от ваше село не сте от най-кротките… Май много глезя народа си, а?
— Глезите ни, господарю милостиви… — намери за нужно да се поклони Виктор.
— Хм. Добре, сядай тук тогава — реши магьосникът, очевидно примирен с това инатливо магаре, братът на неговото откритие, като с неизбежното световно зло. — А ти — обърна се с доволна гримаса към момичето, — заповядай до мен, Тиел… Какво още умееш?
— Ами, готвя хубави неща — настанявайки се в съседното кресло, припряно занарежда Тиел. — Тате и Витя много хвалят моите…
— Не, не, не! — Анджей замаха с ръце. — Остави кухненските работи… Питам само за магия!
През това време в залата постепенно нарастваше ропот и шум от тракащи прибори и леещо се вино — публиката повече не се вълнуваше от даровитото момиче, от упорития й брат, а от магьосника Анджей — изобщо. Отново се нахвърляха върху блюдата и си приказваха с пълни усти. Комай наистина князът беше разглезил поданиците си…
— А, това ли… — Тиел посърна и със скучен глас продължи. — Ами соковете земни мога да изтеглям от недрата, тъй че полезните растения да виреят, пък бурените да съхнат. Води изнамирам… Рудни жили също, ама тях съвсем мъничко…
Магът чак примижаваше като гален котарак и напълно възхитен слушаше Тиел. Виктор въздъхна и се пресегна към най-близкото апетитно бутче, сипа си вино. Защо това непредсказуемо девойче сега дърпа дявола за опашката? Защо? През цялото време се промъкваха, криеха се от дебнещите ги врагове. Животът им бе застрашен. И изведнъж — арогантни демонстрации на магически способности. Какво целиш, неразумно девойче?!
А междувременно Тиел бе приключила с изброяването на талантите си и сега със скромно сведени очи слушаше одобрителните реплики на Анджей.
— Само не се възгордявай — прекъсна внезапно хвалбите си магът. — Моля те, не се възгордявай! Имаш още много да работиш над себе си. Не пилей нахалост Силата си!
Намеси се и князът:
— Като съставяш нови заклинания, не ги използвай веднага, на часа. Обмисляй ги хубавичко. Дай им да отлежат, три години или поне две. Че напоследък вълшебниците станаха припрени, все бързат, на юруш и с юначество се опитват да постигнат онова, за което мъдрият дава години осмислен труд и велико потене…
Анджей одобрително погледна васала си и благосклонно му кимна. Очевидно, находчивият управник цитираше тезисите на самия магьосник, с които предварително се бе запознал.
— Аз ще те обуча, момиче… — обеща вълшебникът.
Ала обучението, кой знае защо, той започна с пълна чаша бяло вино, която подаде на Тиел. Е, Виктор прекрасно помнеше, че спътничката му носи на пиене, двамата заедно бързо пребориха една бутилка на речния бряг, след като й беше разказал за касапницата на гарата във влака… Но сега? Кажи-речи — в стана на противника?
За какво?
Тиел опустоши чашата, като малко се понамръщи отначало, а после зяпна към Анджей. Очите й сияеха.
— Ау, колко вкусно било! Такова е от вашата магия, нали?
Пълни щуротии… Виктор се отказа да й се връзва. Нека се забавлява и гевези колкото си ще, дано знае какво прави. Докато мислеше за чудатостите на Тиел, прислужницата домъкна чисти чинии за новите гости — сребърни, не порцеланови. Отнейде се появи и парче глиганско, ухаещо на дим и подправки. Е, поне ще си хапне по човешки!
Близо половин час той с удоволствие се хранеше, вземайки си от различните блюда на богатата трапеза. Лекото червено вино влизаше като вода, Виктор изобщо не усещаше, че се опиянява. Безгрижно се отдаде на гастрономични удоволствия.
Тиел също не изоставаше…
През залата притичаха момчета ратайчета, които смениха догарящите свещи и факли. Довтасаха и музиканти с лютни, арфи и китари. Този необичаен комплект инструменти се оказа отлично хармонизиран, звучеше стройно и дори професионално. Само песента бе малко скучничка, в нея се изреждаха заслугите на Земния орден в прогонването на „крилатите кръволоци“, но текстът беше толкова мъгляв, витиеват и езопов, че можеше да иде реч както за дракони, така и за вампири или за обикновени комари.
Всъщност, никой от пируващите не слушаше музиката. Стенанията на арфите и китарните сола накараха гостите да повишават глас. Все по-често звънтеше женски смях. Няколко двойки се завъртяха в танц.
Тиел също се засмя — тънко и треперещо. Каза нещо, като заекваше, сякаш езикът вече не й се подчиняваше. Виктор се обърна към нея.
