Магът Анджей помагаше на момичето да стане от софрата. Тиел се клатушкаше и не спираше да се кикоти.
— Тиел, време ти е вече… — започна „братът“… и млъкна, като срещна разярения взор на Земния.
— Яж и пий, гостенино честит! — изсъска магът. — Весели се! Намери си приятелка сред прислужниците. Бъди щастлив — сестра ти е под моето покровителство!
Тиел висеше като парцал, държейки се за сухото рамо на вълшебника. Хвърли към Виктор мътен плаващ поглед. И съобщи:
— Толкова е веселооо…
Приседна му. Апетитът изчезна. Виното загуби всякакъв вкус. Виктор седеше и ровичкаше с вилицата поредното ястие, което представляваше асорти от десетина вида месо в пикантен сос. Наоколо мляскаха, оригваха се, цвилеха като коне от смях, като забързано, давейки се, си разказваха някакви невразумителни истории. Князът, замрял в трона си, благосклонно се взираше в поданиците си. Дари и на Виктор една мека бащинска усмивка.
Тиел тъничко изписка.
Виктор успя да забележи как магьосникът чевръсто отдръпна твърде палавата си ръка. Двамата с Тиел танцуваха, но вместо да кръжат безредно из залата, целенасочено се преместваха през помещението. Все повече двойки се включваха в танца, запълвайки пространството. Магът погледна през рамо към Виктор и му отправи къса зъбата усмивка: кротувай, момко, не рипай.
Той отвеждаше момичето някъде в тъмнината.
Виктор рязко се извърна към княза… и срещна разбиращия снизходителен поглед на възрастния мъж.
— Ваша светлост, позволете да кажа…
Князът свъси вежди. Кимна.
— Ваша светлост, сестра ми трябва да си ляга да спи.
— Магът Анджей ще се погрижи, младежо. Не се безпокой.
Негова светлост бе напълно добродушен и благожелателен.
— Княже, вълшебниците са хора, твърде увличащи се, те не всякога съизмерват своето могъщество със слабата човешка природа на нас, простосмъртните. Мисля, че Тиел не разбира какво става.
Благородникът поклати глава:
— Младежо, всеки има слабости. Великите магове имат право на малко разтуха, а ние сме длъжни да им прощаваме в името на по-високи цели. Не се безпокой.
Виктор отчаяно се озърна. В тъмното дъно на залата светна ивица светлина и угасна — беше се отворила и затворила врата.
— Княже!
— Пирувай!
Ала Виктор скочи на крака, тежкият дъбов стол се катурна право под нозете на танцуващите, които го погледнаха — косо, с недоумение. Князът като че ли потисна въздишка и каза:
— Не ти ли е мил живота? Нямам намерение да защитавам толкова глупави свои поданици.
— Но не бихте им попречили да защитят честа си?
Князът разпери с досада ръце:
— Щом твоята чест те тласка към смъртта… Успокой се. Момичето отлично си дава сметка какво прави. Повярвай на стареца — прочетох го в очите й.
Виктор мълком тръгна през тълпата танцуващи.
— Оставете го — полугласно и уморено нареди на гвардейците князът. — Сам си го избра…
Тъй де, откъде накъде управителят на града и прилежащите земи ще си накърнява реномето с убийство на брат на бъдеща велика магьосница? Нека вълшебникът се оправя с него.
Хората спираха да се веселят, правеха му път. Повечето го гледаха със съчувствие. А уж бяха заети само с плюскане и пиене. Значи са забелязали какво става. Нима тази тълпа чревоугодници, пияници и сластолюбци е способна да прояви разбиране? Хората отстъпваха и изпращаха Виктор с погледи.
Ала някакъв мъж на средни години, облечен в тъмнобагрени дрехи, с ризничен нагръдник и меч на пояса, не се отстрани. Положи длан на дръжката на оръжието и дори го изтегли на няколко пръста.
Какво?
Виктор усети как в душата му се размърда, набирайки сила сляпата ярост. Главното оръжие на Убиеца е…
— Твоят меч — заяви рицарят, — е парче старо желязо. Вземи моя, момко!
Яростта на Убиеца се задави, отстъпи като вълна, разтвори се в изненадата. Очите на рицаря бяха твърди като кремък:
— Знам какво значи чест и дадена дума. Вземи меча ми!
— Благодаря. Достатъчен ми е и този — със стегнато гърло произнесе Виктор.
Напред, към тъмния ъгъл на стихващата зала. Пред залостената врата — накъде води тя, какво са стъкмили стопаните на замъка, какви удобства предоставят на важните си гости? Каквото и да има зад нея — яка е, не може я издъниш с рамо, да я отвориш с ръце, да я насечеш с меч. Дебели дъски, скрепени уж за красота с железен обков. Но защо върху дървото личат стари драскотини, а металът носи следи от удари — сякаш вече някой преди е стоял пред тази врата, блъскал я е в безсилен гняв, хабил е в нея острието на меча си…
Зад гърба му танците бяха замрели, всички хем се поклащаха в такт с музиката, но не извръщаха лица, сякаш не искаха да изпуснат и миг от случващото се. Сеирджии…
Яростната сила в сърцето взе отново да се пробужда.
Слаб вик иззад вратата — или така му се стори? Слаб, приглушен, все едно устата е била затисната с длан…
И тогава алената омраза на онзи, който живееше в душата на Виктор, се насочи, пламна в неистов огън. Помете наложените от Лойя маскиращи окови, изтръгна от дълбините послушната разрушителна Сила.
Той замахна с ръка — и гоблените по стените затрептяха като знамена под вятър. Жално звъннаха и се посипаха на парчета витражите в тесните прозорци. Свещите и факлите мигнаха като в предсмъртна агония, съдове, блюда, бутилки, прибори — изпопадаха от масата. Послушният въздух се беше притекъл на зова на Господаря. Свит в незрим юмрук, Вятърът профуча през залата, за част от мига поспря, а сетне волята на Виктор го запрати в ненавистната врата.
Удар.
Пръснаха се трески и парчета метал. Слегнаха се под нозете му. Въздушният таран отскочи назад и се уви около Виктор като кипящо наметало.
Малка стая без прозорци. Три факли се отразяваха в огледалния таван. Огромно легло, неизвестно как вмъкнато през тесния каменен ръкав. Голямо дървено корито с вода, върху шарения килим — разхвърляни дрехи. Нищо друго. Голият Анджей — непоносимо нелеп и хърбав — над Тиел, притискаше я към ложето и трескаво й смъкваше полата. Вече бе свалил останало й облекло, девойката слабо се съпротивляваше, мъчейки се да удържи последните парчета плат върху тялото си.
— Какво? — нададе вой магьосникът, стреснат от звука на пробива. Бе твърде зает с обучението на младата вълшебница, за да си даде сметка по какъв начин е била избита вратата. — Ти! Ратай! Роб!
Той заряза момичето и размаха ръце в къс жест, с който пропъждат муха.
Таванът над Виктор се разтресе, каменните плочи рухнаха върху му. Въздушната черупка зафуча, когато двете магии се сблъскаха.
Смлените в пясък и прах камъни се стекоха на пода.
В залата вече викаха — бяха проумели, че ставащото не е спектакъл, не е просто дуел, който щеше да завърши със смъртта на безумния млад мъж.
— Хванете го! — гласът на княза, неочаквано силен и властен, прониза нечленоразделните вопли.
Само това липсваше — удар в гръб! Виктор вече не се владееше, яростта му кънтеше като готово да убива острие, тялото му се изпълни с нервен трепет. Ще ги смачкам на прах! Ще срина замъка до гнилите му подземия!
Не виждаше — как би могъл да надникне през стените — но знаеше, че небето над града натежава от стремителни ревящи облаци, че прозорците се пукат, а вън от крепостта градоносен повей прекършва
