технологиите; Блекбърн е главен инвеститор в компанията му. Колекционира китайски порцелан и японски дърворезби и картини.
Терънс Калдерон, изпълнителен директор, „Телемобайл Х Сълюшънс“. Години — 34. Телекомуникационен магнат, приятел на Блекбърн. Колекционира френски антики.
Едуард Смекър, лорд Клайвбърг, има репутацията на обирджия. Години — 24. Колекционира антични бижута, сребърни и златни чинии, мощехранителници и малка пластика.
Клод Далас, филмова звезда. Години — 31. Колекционира популярни произведения на изкуството.
Феликс Стрейдж, председател на Департамента за гръцко и римско изкуство в „Метрополитън Мюзиъм ъв Арт“, Ню Йорк сити. Колекционира гръцки и римски антики.
Виктор Делакроа, писател и бонвиван. Години — 36. Колекционира еклектично изкуство.
Пендъргаст се пресегна с една писалка и прокара черта през последното име.
— Този можем да елиминираме веднага.
— Как?
— Забелязах на вечерята, че е левак. Убиецът е действал с дясната си ръка.
Тя го погледна.
— Отхвърлил си две хиляди шестстотин деветдесет и трима заподозрени — и то без да си използвал и грам от интелектуалния си потенциал?
— Отхвърлянето на последните седем може да се окаже по-предизвикателно. Тук е мястото, където трябва да се разделим, ако искаме да победим. — Той я погледна. — Аз ще се заема с разследването на горните палуби, заедно с пътниците и корабните служители. Бих искал ти да поемеш долните палуби.
— Долните палуби? Ако не е замесен член на екипажа, какъв смисъл има?
— Най-доброто място да чуеш какви слухове се носят и какво си шушукат пътниците са долните палуби.
— Но защо аз?
— Имаш по-голям шанс да убедиш хората от екипажа да говорят, отколкото аз.
— И какво точно трябва да търся?
— Най-общо — всичко, което инстинктите ти подсказват, че може да е полезно. И по-специално — кутия. Дълга, неудобна кутия.
Тя направи пауза.
— Как да стигна до долу?
— Ще намериш начин. — Той предпазливо я хвана за лакътя. — Но трябва да те предупредя, Констанс — не разбирам този убиец. И това ме плаши. Както би трябвало да плаши и теб.
Тя кимна.
— Не предприемай нищо на своя глава. Наблюдавай, после ела да го обсъдим. Съгласна ли си?
— Да, Алойзиъс.
— В такъв случай
Тя махна с ръка.
— Не съм в настроение за портвайн, благодаря, но ти можеш да се насладиш.
12.
Хуанита Сантамария избута камериерската си количка по елегантната, застлана със златисти килими Палуба 12; устните й бяха леко намръщени, очите й — заковани напред. Количката, натоварена с висока купчина чисти чаршафи и ароматни сапуни, изскърца, когато премина по плюшения мъх.
Като заобиколи ъгъла, тя видя да се приближава една пътничка: добре запазена жена около шейсетте с боядисана в теменужен цвят коса.
— Извинете, скъпа моя — обърна се тя към Хуанита. — Това ли е пътят към „СънСпа“?
— Да — отговори прислужничката.
— А, и още нещо. Бих искала да изпратя благодарствена бележка на капитана. Ще ми кажете ли пак какво беше името му?
— Да — отговори Хуанита, без да се спира.
Напред коридорът завършваше с обикновена кафява врата. Хуанита вкара количката в обслужващото помещение зад нея. От едната страна лежаха големи брезентови торби с мръсни покривки, заедно с купчини сиви пластмасови ванички, пълни с мръсни чинии от румсървиса — всички чакаха да бъдат пренесени към вътрешността на кораба. Отдясно се намираха служебните асансьори. Избутвайки количката към най- близкия, Хуанита протегна ръка и натисна долното копче.
Докато го правеше, пръстът й потрепери леко.
Вратата на асансьора изсъска и се отвори. Хуанита бутна вътре количката и се обърна да натисне копчето. Този път обаче се поколеба, гледайки втренчено таблото; лицето й беше бяло като вар. Стоя толкова дълго, че вратата се затвори и кабинката увисна в шахтата неподвижно, в очакване. Най-накрая — много бавно, сякаш зомбирана — жената натисна бутона за Палуба С. Кабината се заспуска надолу с бръмчене.
Главният десен коридор на Палуба C беше тесен, с нисък таван и задушен. Беше толкова претъпкан с хора, колкото Палуба 12 бе празна: помощник-келнери, прислужници, крупиета, камериерки, техници, стюарди, маникюристи, електротехници и тълпа от какви ли не други служители, които препускаха, стремящи се да изпълнят безбройните поръчки и задачи, които се изискваха, за да поддържат работата на един огромен океански лайнер. Хуанита избута количката си в приличната на суматоха в мравуняк блъсканица, и спря, оглеждайки се назад и напред като изгубена. Предизвика не един гневен поглед, докато се разминаваха: коридорът не беше широк и паркираната в средата количка бързо създаде задръстване.
— Хей! — Една мръсна жена, облечена в началническа униформа, изникна забързана. — Тук не се позволяват колички, веднага се изнасяй.
Хуанита се обърна с гръб към жената и не отвърна нищо. Началничката я хвана за рамото и я изви към себе си:
— Казах, вземай това нещо… — Разпознавайки Хуанита, тя млъкна.
— Сантамария? — изненадано рече тя. — Какво, по дяволите, правиш тук? Имаш още четири часа до края на смяната. Вдигай си задника и се отнасяй на Палуба 12.
Хуанита не каза нищо, дори не вдигна очи.
— Чу ли ме? Качвай се горе, преди да съм подала писмен рапорт и да са ти орязали дневната надница. Ти…
Жената спря. Нещо в празното изражение на камериерката, тъмните хлътнатини на очите й, я накара да млъкне.
Изоставяйки количката в средата на коридора, Хуанита мина покрай жената и си проправи несигурно път през тълпата. Началничката, уплашена, просто я гледаше как върви.
Каютата на Хуанита се намираше в тесен, потискащ лабиринт от каюти, близо до задната част на кораба. Въпреки, че турбината — дизелов агрегат — беше три палуби надолу, шумната вибрация и миризмата на гориво се носеха из въздуха като зараза. Когато наближи каютата, стъпките й станаха по- бавни. Разминаващите се с нея членове на екипажа се обръщаха да я погледнат, изненадани от разфокусирания й поглед и отнесеното, призрачно изражение.
Тя спря отвън пред вратата си и се поколеба. Мина една минута, после втора. Внезапно вратата се отвори отвътре и една тъмна, чернокоса жена понечи да излезе. Беше облечена в келнерската униформа за „Хайд Парк“, неофициалният ресторант на Палуба 7. При вида на Хуанита тя се дръпна назад.
