към шефа на охраната, който може да свали информацията и да…
Пендъргаст поклати глава:
— Уви, не мога да замесвам персонал от низшия състав в разследването си. Дискретността е от първостепенно значение.
—
— Боя се, че не мога да бъда конкретен. Азиатска антика с огромна ценност.
— И откъде знаете, че е на борда на кораба?
В отговор устните на Пендъргаст само се изкривиха в нещо, което би могло да мине за лека усмивка.
— Господин Пендъргаст — каза Майлс с глас, който пазеше за най-опърничавите пътници. — Вие не ни казвате какво търсите. Не ни казвате защо сте сигурни, че предметът е на борда на „Британия“. Не сте тук в никакво официално качество — а отгоре на всичко в момента се намираме в международни води. Сега охранителният ни персонал е законът — американското и британското правосъдие не могат да се приложат. Съжалявам, но просто не можем да разрешим разследването ви, нито пък да ви помогнем по какъвто и да било начин. Напротив, ще го приемем като сериозна обида, ако разследването ви обезпокои някой от нашите гости. — За да намали огорчението от този отказ, той отправи към Пендъргаст най-пленителната си усмивка. — Сигурен съм, че разбирате.
Пендъргаст бавно кимна.
— Разбирам. — Той направи малък поклон, след което се обърна да си тръгне. Но тогава, с ръце на бравата, спря. — Предполагам — произнесе той небрежно, — сте наясно, че група броячи на карти печели безумни суми във вашата зала? — И той кимна неопределено с глава към група монитори.
Майлс погледна натам, но не беше обучен за наблюдение в ямата и единственото, което видя, бяха тълпите от мъже и жени на масите за блекджек.
— За какво говорите? — попита остро Хентоф.
— Картоброячите. Страхотни професионалисти и добре организирани също, на което се дължи успеха им в тази неравна… ъ-ъ-ъ…
— Що за глупости! — възмути се Хентоф. — Не сме видели нищо подобно. Какво е това, някаква игра ли?
— За тях не е игра — каза Пендъргаст. — Поне не в смисъла, в който вие бихте искали.
За момент Пендъргаст и мениджърът на казиното се гледаха един друг. След това, като се обърна към един от техниците, Хентоф раздразнено изсъска:
— Провери какво става в салона!
Техникът вдигна телефона и проведе бърз разговор. После погледна Хентоф.
— „Мейфеър“ е олекнал с двеста хиляди паунда, сър.
— Къде… На борда?
— На масите за блекджек, сър.
Хентоф бързо се обърна към екраните и впери очи в тях. После попита Пендъргаст:
— Кои са?
Агентът се усмихна:
— Ах! Боя се, че току-що си тръгнаха.
— Колко удобно. И как точно брояха картите?
— Изглежда са задействали вариант на „Червено-7“ или на „К-О“. Трудно е да се определи, след като не съм наблюдавал екраните. А и прикритието им явно е достатъчно добро, след като не са хващани преди: ако бяха, щяхте да имате полицейските им снимки в базата си данни и скенерите ви за разпознаване на лица щяха да ги открият.
Докато слушаше, лицето на Хентоф ставаше все по-червено.
— Как, по дяволите, бихте могли да знаете подобно нещо?
— Както сам казахте, господин… Хентоф, нали така беше? Аз съм
Дълго време никой не проговори. Двамата техници седяха като замръзнали, без да посмеят да отклонят поглед от екраните.
— Ясно е, че можете да използвате известна помощ по този въпрос, господин Хентоф. Ще се радвам да ви я осигуря.
— Като в замяна помогнем за разрешаването на вашия малък проблем? — каза Хентоф саркастично.
— Абсолютно вярно.
Настъпи напрегната тишина. Най-накрая Хентоф въздъхна.
— Исусе. Какво точно е това, което искате?
— Имам огромно доверие в способностите на господин Майлс. Той има достъп до файловете на всички пътници. Работата му е да общува с всички на борда, да задава въпроси, да изисква информация. Той е в отлична позиция да помогне. Моля ви, не се притеснявайте, господин Майлс, че пасажерите ви могат да се разстроят — интересувам се само от няколко души. Бих искал да знам, например, дали някой от тях е поверил предмети на централния сейф, дали каютите им са в списъка на тези, в които не желаят обслужване… такъв род неща. — После той се обърна към Хентоф: — Може да имам нужда също така и от вашата помощ.
— С какво…?
— Със… нека видим какъв беше изразът — смазване на колелата.
Хентоф премести поглед от Пендъргаст към Майлс.
— Ще го обмисля — измърмори Майлс.
— Във ваш интерес е — произнесе Пендъргаст. — Надявам се да не трае прекалено дълго. Двеста хиляди долара надолу за пет часа — това е един доста неприятен тренд. — Той изправи рамене с усмивка и се плъзна през вратата, без да каже нищо повече.
14.
Констанс Грийн се носеше по широкия пасаж с бутици и скъпи магазини на Палуба 6, позната като „Сейнт Джеймс“. Въпреки, че беше минало полунощ, „Британия“ не даваше знак, че се готви за сън: красиво облечени двойки се разхождаха, гледаха витрините или си приказваха тихо. Големи вази със свежи цветя украсяваха пасажа от двете страни и можеше да се чуе как един струнен квартет скрибуцаше ерудирано над бърборенето и смеха.
Констанс се движеше бавно, отмина един винен бар, бижутерия и картинна галерия, пълна с изключителни оригинали, подписани от Миро, Клее и Дали на астрономически цени. Вътре във входа една старица в инвалидна количка се караше на млада руса жена, като я блъскаше. Нещо в младата жена накара Констанс да спре: сведените очи и отнесеното изражение на момичето, загатващи за някаква скрита печал, биха могли да бъдат нейните.
Покрай аркадата на „Сейнт Джеймс“ редица богато украсени двойни врати бяха отворили към „Гранд Атриум“: обширно осем етажно пространство в сърцето на кораба. Констанс пристъпи към перилата, поглеждайки първо нагоре, после надолу. Беше забележителна гледка от амфитеатрални балкони и искрящи полилеи, и безбройни редици лампи, открити асансьори от цветно стъкло и кристал. Отдолу, в ресторанта „Кингс Армс“ на Палуба 2, групи хора вечеряха. Келнери и сомелиери се носеха между тях, един сервираше плато, натоварено с деликатеси, друг се навеждаше загрижено над някой от гостите, за да чуе по-добре изискването му. Редиците балкони на Палуби 3 и 4, издигащи се над Атриума, бяха изпълнени с допълнителни маси. Подрънкването на сребърна посуда, жуженето на разговорите, отливът и приливът на музика, всичко се изкачваше нагоре към ушите на Констанс.
Беше парникова атмосфера на лукс и привилегированост, огромен плаващ град дворец, най-големият, който светът някога е виждал. Констанс продължи да стои напълно неподвижна. В действителност според нея имаше нещо отблъскващо в цялото това отчаяно преследване на забавления. Колко различна беше тази неистова активност, това вулгарно разхищение и обезпокоителна привързаност към нещата от света, от нейния живот в манастира. Тя закопня да се върне.
