— Търся нещо, скрито на борда на кораба. Един предмет, свещен и много рядък. Надявах се да поговоря с обслужващия персонал, за да разбера дали някой е виждал нещо подобно в нечия каюта.
— А този предмет, който споменахте… Какъв е той?
Констанс направи пауза.
— Дълга, тясна кутия, изработена от дърво, много стара, със странни надписи по нея.
Мария помисли за момент. След това се изправи.
— Ще ви помогна. — Усмихна се, лицето й издаваше въодушевление. —
Констанс й подаде ръка и тя я пое.
— Ще ви донеса униформа като моята — каза Мария и размаха ръка. — Не бива да ви виждат долу облечена като пътничка.
— Благодаря ви. Как да се свържа с вас?
— Аз ще ви потърся — каза Мария. Наведе се, взе книгата и я подаде на Констанс. — Лека нощ, госпожице.
Констанс задържа ръката й за миг и я притисна към книгата.
— Вземете я. И моля ви, не ме наричайте „госпожица“. Името ми е Констанс.
С кратка усмивка Мария отиде до вратата и излезе.
15.
Първи помощник-капитан Гордън Льосюр бе работил на капитански мостик на дузина морски съда в кариерата си, от стражеви катери, през ледоразбивачи, до круизни кораби. Бордът на „Британия“ не приличаше на никой от тях. Беше по-спокоен, ултрамодерен, просторен — и по странен начин някак не морски с многобройните си компютърни екрани, електронни конзоли, измервателни прибори и принтери. Всичко на борда беше последна дума на технологията. Според него най-много напомняше лъскавото контролно помещение на един френски ядрен завод, който бе обиколил предишната година. Контролният пулт сега се наричаше „Интегрирана система за управление“, а таблото с морската карта — „Централно навигационно табло“. Самият щурвал представляваше великолепно бижу от махагон и полиран месинг, но съществуваше единствено заради навестяващите ги пасажери, които искаха да го видят. Кормчията никога не го докосваше — Льосюр понякога се чудеше дали изобщо беше свързан. Вместо това направляваше кораба като използваше серия от четири лоста, по един за всеки от електродвигателите, плюс един чифт за контролиране на носовото подрулващо устройство. Главният двигател се контролираше от серия дросели. Всичко това напомняше повече за суперсложна компютърна игра, отколкото за традиционен корабен пулт.
Под голямата редица прозорци, която се издигаше от бакборда до щирборда, дузина подредени амфитеатрално компютърни станции контролираха и предаваха информация относно всички аспекти на кораба и обкръжението му: двигатели, пожарогасителни системи, монитори за херметичната цялост, комуникациите, метеорологични карти, сателитни изображения и безброй други. Имаше две разписания със спретнато приложени до тях морски карти, които, както изглежда, никой не използваше.
Никой освен него.
Льосюр погледна часовника си: двайсет минути след полунощ. Взря се през прозорците отсреща. Огромните корабни светлини озаряваха черния океан на стотици ярда от всички страни, но самият океан бе толкова далече долу — четиринайсет палуби, — че ако не беше бавното полюляване на плавателния съд, можеха да са също така и на върха на небостъргач. Отвъд кръга светлина се стелеше тъмна нощ, океанският хоризонт едва се забелязваше. Отдавна бяха отминали бавните пулсации на фара Фолмаут. И сега до Ню Йорк щяха да бъдат в открития океан.
Корабът бе с попълнен състав, след като Саутхемптънския лоцман, който бе извел кораба от канала, отпътува. Дори свръх попълнен. Всички палубни офицери искаха да са част от първия курс на „Британия“.
Каръл Мейсън, старши помощник-капитанът, се обърна към вахтения офицер с глас толкова тих, че едва се чуваше на мостика:
— Текущо състояние, господин Виго? — Това бе формален въпрос — новите корабни електронни уреди даваха информацията в непрекъсната компютърна разпечатка. Но Мейсън беше традиционалистка и освен това педантична.
— На ход с двайсет и седем възла при курс две-пет-две по реален север, лек трафик, състояние на морето три, слаб вятър от скула на левия борд. Има приливно-отливно течение над един възел от североизток.
Един от наблюдателите на мостика се обърна към вахтения офицер:
— Кораб на четири румба дясно на борд, сър.
Льосюр погледна електронните дисплеи и видя ехото.
— Хванахте ли го, господин Виго? — попита Мейсън.
— Проследявах го, сър. Прилича на танкер, на ход двайсет възла, дванайсет мили отдалечение от нас. При курс на пресичане.
В гласа му не се усещаше безпокойство. Льосюр знаеше, че те са корабът, който държи правилния курс и че разполагат с достатъчно време, за да уведомят другия кораб да промени курса си.
— Информирайте ме, когато промени курса си, господин Виго.
— Разбрано, сър.
На Льосюр винаги му звучеше странно, когато чуваше как наричат една жена капитан „сър“, макар да знаеше, че такъв е протоколът както във флотата, така и на борда на пътническите кораби. Тук имаше няколко жени капитани.
— Барометърът продължава ли да спада? — попита Мейсън.
— Половин румб през последните трийсет минути.
— Много добре. Поддържайте сегашния курс.
Льосюр хвърли таен поглед към Мейсън. Тя никога не говореше за годините си, но той предположи, че е на около четиридесет, може би на четиридесет и една: понякога беше трудно да се определи възрастта на човек, прекарал живота си по море. Беше висока, с изваяна фигура и привлекателна по един културен, не глупав начин. Лицето й беше леко зачервено — може би се дължеше на стреса, че това е първият й воаяж като старши помощник-капитан. Кестенявата й коса бе къса и тя я държеше пъхната под капитанската шапка. Проследи я с очи как пресича мостика, как поглежда един, после друг монитор и разменя по някоя дума с екипажа. В много отношения беше перфектният капитан: спокойна и любезна, не с диктаторско или дребнаво поведение, взискателна, но без да се държи началнически. Очакваше много от подчинените си, но самата тя работеше по-здраво от всеки друг. Освен това излъчваше своеобразен магнетизъм, надеждност и професионализъм, който притежаваха само най-добрите. Екипажът й беше предан, и то напълно заслужено.
От нея не се изискваше да е на мостика, както впрочем и от него. Но всеки от тях искаше да е тук, да сподели с останалите Първата нощ от плаването и да наблюдава командването на Мейсън. Казано честно, тя трябваше да е капитанът на „Британия“. Онова, което й се бе случило, беше срам, истински срам.
Като по даден знак вратата към капитанския мостик се отвори и влезе комодор7 Кътър. На мига атмосферата в помещението се промени. Стойките се изопнаха; лицата се сковаха. Вахтеният офицер придоби загрижено изражение. Само Мейсън изглеждаше непроменена. Тя се обърна към навигационното табло, погледна през прозореца и каза нещо тихо на кормчията.
Ролята на Кътър беше — най-малкото на теория — до голяма степен церемониална. Той бе публичното лице на кораба, човекът, към когото хората се обръщаха. Наистина, беше все още на смяна, но на повечето океански лайнери рядко можеше да се види капитанът на мостика. Истинското управление на кораба бе оставено в ръцете на старши помощника Мейсън.
Вече проличаваше, че това плаване ще е различно.
Комодор Кътър пристъпи напред. Завъртя се на един крак, после — като хвана ръце на гърба си — тръгна по мостика направо, след малко се върна назад и погледна мониторите. Беше нисък, с впечатляваща фигура мъж, със стоманено сива коса и месесто лице, силно розово, дори на слабата светлина тук.
