Колелото на мрака

си — включително да счупи рекорда за най-бързо прекосяване на океана, поставен от „Олимпия“ година по-рано. Лошото време нямаше да му попречи, помисли си мрачно Льосюр, само щеше да укрепи решението му. Круизните кораби бягаха от лошото време; но един океански лайнер, истински океански лайнер, се каляваше в него.

Льосюр хвърли поглед към Мейсън. Тя гледаше през предния прозорец, спокойна и хладна; единственият намек за нещо нередно бе рязкото изчезване на руменината от лицето й. До този момент, въпреки отнетото командване на круиза и днешното отплаване, тя бе приела грубото поведение на капитана със самообладание и елегантност. Пренебрегването й като капитан на „Британия“ не бе оставило дори една бръчица върху чертите й. Може би беше свикнала с шовинизма в открито море и беше станала дебелокожа. Управлението на най-големите кораби като че ли остана един от последните мъжки бастиони в цивилизования свят. Без съмнение тя бе наясно с неписаното правило: в бизнеса с пътнически кораби жена никога не може да стане капитан на голям лайнер.

— Скорост под фюзелажа трийсет възла, сър — докладва кормчията.

Кътър кимна и се обърна към шефа по сигурността:

— Е, господин Кемпър, какво има?

Дребният мъж заговори. Въпреки силния му бостънски акцент и неизбежното американско носово произношение, Льосюр мислеше за Кемпър като за сродна душа. Може би защото и двамата произхождаха от работническите квартали в пристанищни градове по Атлантическото крайбрежие. Кемпър навремето бил ченге, застрелял наркодилър, който стоварил чук върху партньора му, и така беше станал герой, — но бе напуснал службите. Както изглежда, не можеше да се занимава повече с тази работа. Продължаваше обаче да е дяволски добър офицер, макар да му липсваше самоувереност. Льосюр предположи, че тази липса е един от страничните продукти на акта да убиеш човек.

— Капитане, имаме проблем с казиното.

Кътър се извърна от Кемпър и заговори, сякаш Кемпър бе престанал да съществува.

— Господин Кемпър, казината са нещо второстепенно в управлението на един кораб. Първият помощник ще задвижи нещата. — Без дори да поглежда Льосюр, той заговори на вахтения офицер. — Обадете ми се, ако се нуждаете от мен, господин Виго. — След което закрачи отсечено по мостика и изчезна през вратата.

— Това не е „Кораб на любовта“ — изсумтя Льосюр. — Ама че гадняр!

Мейсън заговори твърдо, без да губи учтивост:

— Комодор Кътър беше прав, когато каза това.

— Да, сър. — Льосюр се обърна към Кемпър с дружелюбна усмивка. — Е, добре, господине, да чуем за проблема в казиното.

— Изглежда имаме шайка броячи на карти, които действат на масите за блекджек.

— О, боже.

— В началото „Мейфеър“ бяха надолу с двеста хиляди паунда, а след това и „Ковънт Гардън“ олекнаха със сто хиляди.

Льосюр трепна леко: това беше тъкмо новината, която наистина щеше да вбеси Корпорацията.

— Идентифицирахте ли ги?

— Очевидно знаем кои са спечелилите, но не можем да кажем кой е мошеник и кой — просто късметлия. Работят в екип: играчи и броячи. Броячите не играят — само наблюдават и сигнализират на своите хора сред участниците. Както знаете, те са истинските мозъци.

— Всъщност не знам. И сте сигурен, че не става дума за съвпадение?

— Малко вероятно. Хентоф се притеснява, че може да приличат на онзи отбор от студенти на Масачузетския технологичен институт, които преди няколко години овътриха Вегас с три милиона.

Неприятното чувство в стомаха на Льосюр се засили. „Британия“ естествено не беше Лас Вегас, където можеше да изриташ някого, ако го хванеш, че брои картите. Тези тук бяха пътници с платени билети, а компаниите с пасажерски кораби силно разчитаха на печалбите от хазарт: един скандал в казиното би могъл да убие ентусиазма на гостите за игра. Все пак обаче нещо трябваше да се направи. Един успешен Първи круиз до Ню Йорк с всичките фанфари на възхитената публика нямаше да е от никакво значение за Корпорацията, ако имаше големи загуби в казиното. Всичко беше пари — на първо, на последно място и всякога.

— Какво предлагате да направим по въпроса? — попита той.

— Ами, сър… Има един… — Кемпър се поколеба. — Един необичаен пасажер. Паралия, който се прави на частен детектив. Той пръв забеляза номера с броенето на картите. Предложи си помощта за откриването на замесените.

— В замяна на какво?

— Ами нали разбирате… — Кемпър запелтечи. — Изглежда е на борда, за да проследи някаква вещ, която по думите му била открадната от негов клиент. Ако ние му дадем информация за неговите заподозрени, той ще ни помогне с броячите на карти… — Гласът му секна.

— Доколкото ни е известно — рече Льосюр сопнато — това може да е съвпадение и до края на нощта можем да сме на печалба със сто хиляди паунда на „Мейфеър“. Нека изчакаме още няколко часа и да видим дали загубите продължават. Но при всички положения каквото и да правите, ви моля да действате тихо. Без мелодрами.

— Разбрано, сър.

Льосюр изпрати Кемпър с очи. Изпитваше съчувствие към този тип — а също и към себе си. Ех, ако си беше в Кралската флота, където нямаше казина, картоброячи и невротични пътници.

16.

— Пак си направила водата във ваната прекалено гореща — просъска възрастната жена; острият й глас беше твърде силен за каютата. — И си сложила твърде малко масло за вана.

Инге Ларсен се опитваше да помогне на старицата, която тежеше два пъти повече от самата нея, да се напъха в нощницата си.

— Съжалявам, мамо — промърмори момичето.

— И колко пъти да ти повтарям — продължи наставническият глас, докато набръчканата и отпусната кожа проявяваше милостта да се скрие под пластовете коприна и памук. — Докато си тръгваше от вечерята, си оставила чантата ми от дясната страна на инвалидната количка. А трябва да стои от ляво. От ляво!

— Много добре, мамо. — Като присвиваше очи заради болезнената хватка на старческата ръка върху рамото й, Инге подаде на възрастната жена бастуна й. За благодарност веднага получи болезнено чукване по кокалчетата.

— Стой изправена, момиче. Да не искаш да падна!

— Не, мамо. — Инге гледаше встрани, докато говореше. Да среща очите на работодателката си изглежда само подбуждаше допълнителни критики.

— Наистина ти си най-лошата компаньонка, която някога съм имала — а мога да ти кажа, че съм имала повече от достатъчно. Ако не се поправиш, просто ще трябва да те освободя.

— Много съжалявам, ако не ви удовлетворявам, мамо — отвърна Инге.

Беше въпрос на половин час да настани жената в леглото, да подвие юргана под краката й, да намаже ръцете й с крем, а лицето — с избелващ мехлем, да разреше и сплете косата й и да разпухка възглавниците.

— Сега не искам да чувам и звук от устата ти — долетя скърцащият глас. — Знаеш колко трудно ми е да заспя.

— Както кажете, мамо.

— И остави вратата отворена. Спя леко и не се знае кога може да ми потрябваш.

— Много добре. — Колкото се може по-тихо и бавно Инге излезе на пръсти от спалнята и зае мястото си на стола точно пред вратата в дневната. Там спеше тя. Старата жена настояваше завивките й сутрин веднага да се прибират и да не бъдат постилани до късно през нощта; изглежда я дразнеше фактът, че и Инге трябваше да спи.