Тя зачака, като едва се осмеляваше да диша, докато старата дама раздразнено си мърмореше под нос. Звуците постепенно утихнаха и дишането й стана равномерно. Инге седеше и слушаше, докато не започна шумното хъркане, както всяка нощ: обратно на думите й, старата спеше извънредно дълбоко и никога не се събуждаше преди да е дошло утрото.
След това, много внимателно, Инге се надигна от стола и крадешком премина край отворената врата на спалнята. Хъркането невъзмутимо продължаваше. Движейки се към изхода, тя се спря само за миг пред огледалото, за да се увери, че е в приемлив вид. Отсреща я погледна сериозна млада жена с руса коса и тъжни, почти уплашени очи. Приглади прическата си набързо и продължи към входната врата на апартамента. Открехна я внимателно и се шмугна навън.
Пое надолу по покрития с елегантен килим коридор и почти в същия миг се почувства по-добре. Сякаш тъмна мъгла се надигаше под топлината на слънцето. Щом стигна до централното стълбище, Инге се спусна към обществените зали в кораба. Тук атмосферата бе толкова по-жизнерадостна — хората разговаряха, смееха се. Не един мъж й се усмихна докато минаваше край магазините, кафенетата и винените барове: макар и срамежлива и леко непохватна, Инге беше привлекателна, а шведските й корени не можеха да се сбъркат.
Работеше за старицата вече от два месеца и преживяването нямаше нищо общо с очакванията й. Рано осиротяла, тя бе прекарала уединено детство, израснала бе в манастирски училища. Когато дойде време да си потърси работа, вече имаше място като компаньонка на възрастни дами, осигурено от една агенция, свързана с манастира. На пръв поглед — идеално. Говоримият й английски беше безупречен, а училището й даваше отлични препоръки. Нямаше къде да живее — като компаньонка щеше да получава и стая, и храна. А най-хубавото беше, че пътуванията с богата дама щяха да й позволят да се докосне до външния свят — нещо, за което много пъти си бе мечтала.
Ала реалността нямаше нищо общо с тези блянове. Господарката й я критикуваше на всяка стъпка; Инге не можеше да си спомни и една думичка, която би могла да мине за похвала. Когато беше будна, старата жена изискваше постоянно внимание и настояваше всеки неин каприз да се изпълнява незабавно. Инге нямаше право да се отделя от нея. Все едно се намираше в затвор — с двегодишна присъда, като се има предвид договора, който бе подписала. Единствените мигове на свобода идваха късно нощем, когато старицата потъваше в сън. На зазоряване, когато се будеше раздразнена и капризна, всичко започваше отначало.
Инге вървеше из елегантно обзаведените зали и попиваше музиката, разговорите, гледките и миризмите. Тя притежаваше богато въображение — фантазиите бяха единственото й убежище, — но поне „Британия“ отговаряше на надеждите й. Беше най-прекрасното нещо, което бе виждала в живота си. Тя спря пред огромното казино и се загледа към богатите и влиятелните, които залагаха или грациозно се носеха в разкошните си дрехи и накити. Подобни гледки й помагаха да забрави ада, който й се налагаше да понася по цял ден.
Инге се застоя на вратата още няколко минути. После се изправи и пое обратно. Часът бе късен, много късен, и трябваше да поспи — възрастната дама не й позволяваше следобедна дрямка или каквито и да било почивки. Но тя щеше да се върне тук утре вечер, изпивайки гледките с очи — гледки, даващи храна за сънища и фантазии, които на свой ред щяха да й помогнат да посрещне идващите дни. Мечти за времето, когато и тя щеше да може да пътува сред такъв лукс и елегантност, необременена от своята бедност или чуждата жестокост, когато щеше да има съпруг и цял гардероб с прекрасни дрехи. И независимо колко богата станеше, Инге винаги щеше да говори кротко с прислужниците и да се отнася с тях сърдечно, помнейки, че те също са човешки същества.
17.
Специален агент Пендъргаст безшумно се плъзгаше из разкошните обществени зали на „Британия“, а сребристите му очи отбелязваха всеки детайл, сглобявайки плана на кораба в ума си. Вече вървеше от почти три часа, прекосил бе салони, спа центрове, ресторанти, кръчми, казина, пасажи с магазини и обширни ехтящи театри. Облечен в безупречно скроен черен костюм, агентът с лекота се сливаше с тълпите от смокинги и единственото, което го отличаваше от множеството, бе платинено русата му коса и бледата кожа.
Знаеше, че целта му е някъде тук. В четири след полунощ най-сетне го откри да крачи безцелно по Палуба 7, най-високата от обществените палуби, проправяйки си път през лабиринта от зали и галерии към централната част на кораба. Непосредствено над главите им се намираха близо хиляда и стоте пасажерски каюти. За да оправдае гигантската си инвестиция в построяването на този огромен и тежък плавателен съд, „Норд Стар“ бяха намалили броя на единичните стаи за сметка на просторните — и скъпи — апартаменти с балкони, гледащи към морето. Поради тези балкони се наложило апартаментите да са разположени в най- горните отделения на кораба, високо над пенещата се вода, а обществените зали да се проектират на по- долните палуби.
Тълпите бяха намалели. Корабът се люшкаше бавно над вълните, след всяко поклащане му бяха нужни минути, за да се наклони в другата посока. Движеха се откъм центъра на буря далеч на изток. Твърде възможно беше много от пътниците да съжаляват заради разточителната вечеря, на която се бяха насладили по-рано вечерта. Явно и неговата мишена спадаше към тях.
Пендъргаст спря, за да разгърне карта с плана на кораба, изпъстрена отгоре с неговите собствени бележки. Огледа се наоколо и откри това, което търсеше: люк, водещ към горната палуба. Въпреки, че другите нива на „Британия“ имаха външни фоайета, обществени балкони и плажни палуби с басейни, само Палуба 7 разполагаше с място за разходки, което обикаляше целия съд. И точно натам се бе запътила неговата цел: мъжът отваряше люка и излизаше на чист въздух.
На вратата Пендъргаст отпи глътка бърбън от малка плоска бутилка от сребро, задържа го за миг в устата си, после го преглътна, отвори вратата и прекрачи отвън. Попадна в нещо като щорм. Вятърът го блъскаше в лицето, измъкна вратовръзката изпод сакото му и я развя назад и тя заплющя зад гърба му. Въпреки че беше осем нива над повърхността на океана, въздухът беше пълен с разпрашени водни капки. Отне му миг да осъзнае, че това не се дължеше напълно на приближаващата буря; корабът се движеше с трийсет възла в час, което дори в безветрено море създаваше собствен щорм на всяка открита палуба. Ставаше както бе казал първият помощник-капитан, Льосюр: „Круизните кораби обикновено избягват бури. Ние не се отклоняваме — просто порим вълните напред.“
Той видя целта си да стои зад перилата, на около петдесет метра, на завет. Пендъргаст закрачи напред, вдигнал ръка за сърдечен поздрав.
— Джейсън? Джейсън Ламбе?
Мъжът се обърна.
— Какво има? — Лицето му беше позеленяло.
Пендъргаст се приближи, стисна ръката му.
— За бога, наистина
— Ъ-ъ-ъ… добре съм. — Джейсън Ламбе изобщо не изглеждаше добре. — Извинете ме, но познавам ли ви?
— Пендъргаст! Алойзиъс Пендъргаст! П.С. 84, Ривърдейл! — Пендъргаст потупа още веднъж мъжа по рамото, стисна го дружески, докато дишаше в лицето му, облъхвайки го с тежък дъх на бърбън. Ламбе замръзна, потръпна и направи усилие да се измъкне от неприятната, плътна прегръдка.
— Не си спомням никакъв Пендъргаст — произнесе той несигурно.
— Хайде сега! Джейсън, спомни си старите дни! Клубовете, университетския баскетбол! — Ново стискане на рамото, по-силно този път.
На Ламбе му дойде в повече. С енергично усилие той се опита да се освободи от желязната хватка на агента.
— Да не си изкуфял на стари години, а, Джейсън? — Пендъргаст го поглади любвеобилно по рамото.
Ламбе най-сетне се изтръгна, блъсна ръката му и отстъпи назад.
