— Колко мило.
Кемпър въздъхна:
— Имам си достатъчно грижи в момента. Така че се надявам да приключим бързо. Какво точно ви трябва?
— Достъп до централния сейф на кораба.
Внезапно отегченото поведение на шефа на сигурността се изпари.
— Няма начин!
— А! Останал съм с погрешното впечатление, че сме се споразумели.
Изражението на Кемпър се смени с невяра.
— На пътниците не се позволява да влизат в хранилището, още по-малко пък да слухтят наоколо.
Отговорът на Пендъргаст, когато дойде, беше мек:
— Не е трудно човек да си представи какво може да се случи на един директор по сигурността, който отговаря за загуба от милион паунда в казиното на обикновен седемдневен круизен кораб. Хентоф може и да управлява казиното, но когато става въпрос за сигурност, трънчето ще се забие във вас.
Отминаха няколко мига, в които двамата мъже се гледаха един друг. После Кемпър облиза устните си.
— Само първият помощник, старши помощникът и капитанът имат достъп до хранилището — произнесе той с нисък глас.
— Тогава предлагам да звъннете на някого от тях по ваш избор.
Кемпър продължи да гледа втренчено Пендъргаст още няколко минути. Най-накрая — без да откъсва очи от него — вдигна телефонната слушалка и се свърза. Проведе кратък разговор. Когато остави телефона, изражението на лицето му не изглеждаше напълно прояснено.
— Първият помощник ще ни посрещне долу.
Беше работа за пет минути да стигнат до хранилището, разположено на едно ниво под Палуба В, в здраво укрепена секция на кораба, в която също така се намираха главната система за управление и контрол, както и сървърите, контролиращи вътрешната мрежа на „Британия“. Тук, под ватерлинията, вибрациите на дизеловите двигатели се усещаха много по-силно. Първият помощник вече ги очакваше на охранителния пункт — беше олицетворение на корабен командир със сребристата си коса и елегантна униформа.
— Това е господин Пендъргаст — каза Кемпър, с ясно доловима липса на любезност в гласа.
Льосюр кимна.
— Запознахме се снощи. На масата на Роджър Майлс.
Пендъргаст се усмихна слабо.
— Славата ми върви пред мен, благодарение на добрия господин Майлс. Положението е следното, джентълмени: един клиент ме натовари да открия предмет, който е бил откраднат от него. Знам три неща за този предмет: че е уникален тибетски артефакт; че се намира някъде на кораба; и че сегашният му собственик — който, между другото, е също на кораба — е убил човек, за да се сдобие с него.
Той потупа горното джобче на сакото си.
— Списъкът ми от заподозрени съдържа три имена на пасажери, които, според мистър Майлс, са оставили предмети в хранилището на кораба. Бих искал да хвърля един бегъл поглед на тези предмети, ако не възразявате.
— Защо? — попита Кемпър. — Всеки апартамент е снабден със собствен сейф. Ако това, което казвате, е истина, крадецът не би оставил такова нещо тук.
— Предметът е дълъг почти метър и трийсет. Което означава, че е прекалено голям за сейф в стая, дори и за тези в най-големите апартаменти.
Льосюр се намръщи.
— Нека направим така. Господин Пендъргаст, можете да гледате, но не можете да пипате. Господин Кемпър, доведете един от вашите хора тук, ако обичате. Бих искал да наблюдават три чифта очи.
Те отминаха охранителния пункт и тръгнаха по къс коридор, който завършваше с необозначена врата. Първият помощник бръкна в джоба си, извади ключ на метална верижка и отключи. Кемпър отвори и влязоха.
Въпреки, че помещението беше малко, задната стена бе изцяло заета от масивна въртяща се врата от лъскава стомана. Льосюр изчака, докато дойде един от гардовете от охранителния пост. После, изваждайки втори ключ от джоба си, той го мушна в ключалката на сводестата врата. Това бе последвано от плъзване на магнитна карта в отвора на четящото устройство. Следващото, което Льосюр направи, бе да притисне длан към един скенер за разчитане линиите на ръката отстрани на процепа за карти. Чу се метално изщракване и една червена лампа над вратата светна.
Льосюр се приближи към голямо табло за набиране на цифрови комбинации на отсрещната стена. Като закриваше цифрите от останалите присъстващи, той завъртя шайбата наляво и надясно няколко пъти. Светлината над вратата стана зелена; той натисна един бутон в средата на масивната врата и тя се отвори.
Интериорът беше осветен във воднисто зелена светлина. Зад вратата се намираше камера — повърхността й бе около четири квадратни метра. Задната част на хранилището бе снабдена със стоманена преграда, отвъд която лежаха безброй метални кутии, подредени в плъзгащи се рамки на височината на раменете. Двете облицовани стени бяха покрити с врати на сейфове, някои доста големи, гладките им фронтални панели блестяха матово на бледата светлина. Всяка имаше прорез за ключ в средата, с номер, гравиран направо в стоманата.
— Сейф на сейфовете — каза Пендъргаст. — Много впечатляващо.
— Точно така — кимна Льосюр. — Кого търсим?
Пендъргаст извади листа от джоба си.
— Първият е Едуард Робърт Смекър, лорд Клайвбърг. — Той спря за секунда, четейки. — Изглежда, че навремето фамилното му състояние било изчерпано и той прибягнал до по-творчески начини за свързване на двата края. Обиколил с джета си Монако, Сан Тропе, Капри и Коста Смералда. Накитите проявявали странната склонност да изчезват, когато бил наоколо. Никое от бижутата, за които се предполага, че е откраднал, така и не било открито, и той успявал да се изплъзне всеки път. Предполага се, че е шлифовал наново скъпоценните камъни и е стопил метала за кюлчета.
Първият офицер се обърна към един панел върху близката стена и бързо затрака по бутоните на таблото.
— Трябва да е номер 236. — Той се приближи до малък сейф. — Този не е достатъчно голям, за да побере предмета, който споменахте.
— Може би профилът на обекта може да се намали чрез сгъване или отрязване. Ще бъдете ли така добър да го отворите?
С почти незабележимо свиване на устните Льосюр пъхна ключ в ключалката и го завъртя. Вратата се отвори и разкри голям алуминиев куфар с цифрова ключалка.
— Интересно — промърмори Пендъргаст и се прокрадна към отворената врата по котешки. После се протегна и с най-голямо внимание започна да върти циферблата с дълъг, тънък пръст.
— Един момент! — извика Кемпър. — Казах ви да не докосвате
— Ах! — Пендъргаст повдигна капака на куфара. Вътре имаше много блокчета алуминиево фолио и целофанови рула, всички покрити с дебел восъчен пласт.
— Исусе! — извика Кемпър. — Надявам се да не е това, което изглежда. — Той извади малко ножче от джоба си, проби восъка и фолиото и го прокара надолу, при което се посипа фин бял прах. Той топна върха на пръста си в праха и после го сложи върху езика си.
— Кокаин.
— Оказва се — промърмори Пендъргаст, — че нашият прекрасен лорд Клайвбърг е започнал нова, още по-доходоносна бизнес авантюра.
— Какво ще правим? — попита Льосюр, като се взираше в белия прах.
— Нищо засега — отвърна Кемпър, като затвори куфарчето и завъртя циферблата. — Повярвайте ми, това няма да ни доведе до никъде. Ще прехвърлим случая на щатските митнически власти. Когато влезем в
