можеха да бъдат претърсени както трябва.
— Съжалявам, Гордън — каза тя, прочитайки изражението върху лицето му. — Но това е стъпка, която трябва да предприемем. Правилник.
„Правилник“, помисли си той мрачно. Беше си чиста формалност. Пасажерските каюти можеха да бъдат претърсвани само при ниво три и комодор Кътър би трябвало да го възложи лично. На корабите, на които Льосюр бе работил, подобно претърсване не беше провеждано, дори когато някой беше скочил от борда. И той специално си мислеше, че госпожа Евъред е направила точно това: че е скочила. Самоубийство в морето бе нещо по-разпространено, отколкото пътниците подозираха. Особено на такова луксозно пътешествие, където някои хора искат да си тръгнат от живота със стил. Голяма ирония, защото това бе начинът на круизната индустрия да ги замете под черджето и да направи всичко, за да скрие новината от останалите пътници. И вместо да си отиде със стил, госпожа Евъред може просто да беше петстотин мили зад тях, на хиляда стъпки дълбочина…
Мислите на Льосюр бяха прекъснати от почукване. Той се обърна и видя един от охранителите да стои на прага.
— Господин Кемпър, сър?
— Да? — отвърна Кемпър.
— Сър — каза мъжът нервно, — става въпрос за две неща. — Той подсмръкна, чакайки.
— Е? — сопна се Кемпър. — Не виждате ли, че съм на заседание?
— Прислужницата, която се побърка… тя… се самоуби.
— Как?
— Опитала се да се освободи от коланите, с които беше закопчана и… — Той се запъна.
— И какво?
— Изкъртила едно остро парче дърво от рамката на леглото и го забила в окото си. Стигнало до мозъка й.
Настъпи кратка тишина, докато присъстващите се опитваха да смелят информацията. Кемпър поклати глава.
— Господин Кемпър — обади се Льосюр. — Мисля, че трябва да разговаряте с пътника от последния апартамент, който е почиствала, преди да изпадне до това състояние. Може да е имало някакъв неприятен сблъсък, злополука, може би… Бях веднъж на един круизен кораб, на който пасажер брутално изнасили прислужницата, която отишла да почисти.
— Ще го направя, сър.
— Бъдете внимателен.
— Разбира се.
Отново настъпи тишина. След малко Кемпър се обърна отново към охранителя:
— Споменахте, че има и второ нещо?
— Да, сър.
— Е, за какво става дума?
— Има нещо, което трябва да видите.
— Какво?
Мъжът се поколеба.
— По-добре ще е директно да го видите, сър. Може би е принадлежало на изчезналата пътничка.
— Къде е? — прекъсна го Мейсън. Гласът й беше остър.
— На откритата палуба на кърмата на търговския пасаж „Сейнт Джеймс“.
— Водете — нареди Мейсън отсечено. — Ще отидем заедно.
Кемпър тръгна към вратата, след това се обърна към Льосюр.
— Идвате ли, сър?
— Да — отвърна Льосюр неохотно и усети, че му прилошава.
Палубата беше открита и влажна. Нямаше пътници — неколцината безразсъдни индивида, които се одързостяваха да излязат навън на чист въздух, обикновено избираха обиколния маршрут за разходка на Палуба 7, точно отгоре. Тук вятърът беше силен, разбиваше пяната, оставена след кораба, и я разпръскваше далеч във въздуха; след няколко минути Льосюр усети, че сакото му е прогизнало.
Служителят от охраната ги поведе към перилата.
— Ей тук е — каза той и посочи с ръка.
Льосюр се присъедини към Кемпър и Каръл Мейсън до перилата. Той погледна, взирайки се във водата седем палуби по-долу. Тя кипеше сърдито около гладките извивки на кораба.
— Какво гледаме? — попита Кемпър.
— Тук, сър. Забелязах го, когато направих визуална инспекция на корпуса. Виждате ли повредата на дъската, ето тук, непосредствено вляво от онзи щормови отвор?
Като продължаваше да се държи здраво за перилата, Льосюр се наведе напред и се взря внимателно. Тогава я видя: четиринадесетсантиметрова драскотина върху тиковия панел, който скриваше палубната сглобка.
— Сър, ако драскотината е съществувала преди да отплаваме вчера, бихме я забелязали. Сигурен съм.
— Той е прав — каза Мейсън. — Корабът е твърде нов, за да бъде издран. — Тя се вгледа по- внимателно. — И ако не греша, нещо е залепнало към разцепения участък, почти същия цвят като дървото.
Льосюр присви очи. Обвивката на щирборда тънеше в дълбока следобедна сянка, но и той си помисли, че го вижда.
Мейсън се обърна към охранителя.
— Проверете дали ще можете да го вземете.
Мъжът кимна и легна на пода. Докато Льосюр и Кемпър го държаха за краката, той провря главата си под перилата, после прехвърли едната си ръка през ръба. Опипа наоколо, като сумтеше. Точно когато Льосюр си помисли, че няма да успее, мъжът извика:
— Хванах го!
Те го издърпаха обратно на палубата и той се изправи, стискайки нещо в шепа. Когато всички го наобиколиха, той бавно разтвори ръката си.
Върху дланта му лежеше снопче фини влакна, сплъстени и мокри. Льосюр чу как Мейсън сдържа дъха си. Тогава забеляза, че влакната в единия край се държат от нещо, което приличаше на парче кожа. Изтръпнал от ужас, осъзна, че това съвсем не са влакна, а коса — човешка коса, платинено руса.
— Господин Кемпър — произнесе Мейсън с тих глас. — У вас ли е онази снимка на изчезналата жена?
Той извади малък портфейл от джоба си, отвори го, измъкна снимката и й я подаде. Тя я взе, взря се в нея внимателно, после погледна кичура върху дланта на охранителя.
— По дяволите! — изруга тя.
22.
Специален агент Пендъргаст излезе от каютата си, затвори вратата и огледа коридора. Беше елегантно облечен в черен смокинг и това, заедно с целеустремената му крачка и фактът, че беше осем часът, създаваше твърдото впечатление, че е тръгнал на вечеря.
Но Пендъргаст днес нямаше да вечеря. По-скоро щеше да използва определения за вечеря час, за да свърши малко работа.
Стигна до асансьора и натисна копчето. Когато вратата се отвори, влезе и натисна бутона за Палуба 13. По-малко от трийсет секунди — и той вече крачеше енергично по друг коридор напред.
Повечето от пътниците бяха на вечеря или в казината, или пък гледаха някое шоу. Пендъргаст се размина само с двама души, прислужница и стюардеса, обслужваща каютите. Най-накрая пасажът зави рязко първо надясно, после наляво, завършвайки в напречен коридор. Беше много по-къс и отляво се виждаха само две врати: всяка от тях водеше към един от кралските корабни апартаменти.
Пендъргаст пристъпи към първата врата с надпис „Апартамент Ричард II“ и почука. Когато не дойде
