и двамата имаме проблеми. Надявам се, че съществува начин за разрешаването им по интелигентен начин и в наша взаимна изгода. — Той бавно пъхна два пръста във вътрешността на джоба на смокинга си.
— Да виждам ръцете ви!
Пендъргаст извади пръстите си, които държаха сега малка пачка чисто новички стодоларови банкноти.
Мъжът стоеше, месестата му ръка стискаше оръжието, лицето му беше зачервено и объркано.
Пендъргаст разклати парите.
— Свалете оръжието.
Мъжът го направи.
— Елате да ги вземете.
Онзи протегна ръка, грабна пачката и я пъхна в джоба си.
— Трябва да действаме бързо, господин Джонсън, така че да съм си тръгнал преди връщането на господин Брок.
— Вие се измитате веднага оттук. Сега.
— Взехте ми парите и сега ме изритвате? Колко неспортсменско.
Пендъргаст се изправи с шумна въздишка, обърна се сякаш да тръгне, но ускори движението си и с безгрижна бързина запрати чашата с шампанско в лицето на Джонсън, едновременно с това забивайки светкавично левия си юмрук в китката му. Оръжието падна върху килима и се плъзна до средата на стаята. Когато Джонсън се окопити от удара и се наведе да го вземе, Пендъргаст го хвана, след което заби собствения си Лес Байер 1911 в ухото му и натисна коляно в основата на гърба му.
—
След като изчака доста време, Пендъргаст се изправи.
— Можете да станете.
Мъжът седна, разтърка ухото си и тогава стана на крака. Лицето му се бе наляло с кръв.
Пендъргаст върна пистолета обратно в джоба на смокинга си, вдигна този на Джонсън и го задържа за миг.
— Уолтър ППК. Фен на Джеймс Бонд, предполагам. Може би имаме по-малко общо, отколкото си мислех. — Хвърли го на мъжа, който го хвана изненадано. Държеше го и не знаеше какво да прави.
— Дръжте се умно и го приберете.
Джонсън кимна.
— А сега — произнесе приятно агентът, — трябва да изберете, господин Джонсън. Можете да сте мой приятел, да ми направите една малка услуга и да спечелите още една хилядарка. Или да продължите да проявявате напълно незаслужена лоялност към глупак, който ви плаща малко, и който ще ви застреля в първата минута, в която разбере за вашата недискретност и няма да си спомни никога повече за вас. Така че: какво избирате господин Джонсън?
Мъжът гледа втренчено Пендъргаст известно време, после кимна отсечено.
— Прекрасно. Отворете спалнята, новоизлюпени мой приятелю. Нямаме време за губене.
Джонсън се обърна и отиде до вратата на спалнята, след което я отключи. Пендъргаст го последва вътре.
— Кърт, какво става, по дяволите? — Една жена с огромна коса лежеше на леглото, дръпнала чаршафите до брадичката си.
— Обличай се и си тръгвай.
— Но дрехите ми са от другата страна на стаята — каза тя. — Гола съм.
— Никой няма да те гледа — каза Джонсън грубо. — Ставай.
— Голям задник си, знаеш ли го?
Той размаха пистолета.
— Размърдай се!
Жената стана от леглото, тежките й гърди шляпаха, събра дрехите си и влезе в банята.
— Задник! — долетя за втори път глухият й глас отвътре.
Пендъргаст се огледа. Спалнята, както бе забелязал по-рано, беше планирана за склад: половин дузина големи дървени сандъци, всички с печат „Чупливо“, заемаха по-голямата част от стаята.
— Знаете ли какво има вътре?
— Представа нямам — отвърна Джонсън.
— Но са ви наели да ги държите под око?
— Схванахте.
Пендъргаст се разхожда напред-назад около сандъците известно време. След това коленичи до най- близкия и извади отвертка от чантата си.
— Хей, какво правите?
— Просто хвърлям един поглед. Ще оставим всичко така, както го намерихме. — Никой няма да знае. — Само след минута бе отворил сандъка и отвътре се показаха зелен филц и вата. Той направи внимателни прорези през няколкото пласта вата, филц и парчета стиропор и се показа част от нещо, което приличаше на маслено платно. Съдейки от факта, че другите пет сандъка са със същите размери, Пендъргаст заключи, че и те са пълни с картини.
Той пъхна фенерчето в отвора, опитвайки се да го разшири. Имаше осем платна, не рамкирани. Доколкото можеше да види, всичките бяха второразредни импресионисти — Шарл Теофил Ангран, Гюстав Кайлбот. Имаше също така две немски импресионистични работи — едната явно на Явленски, а другата — предположи Пендъргаст — на Пекщайн. По всяка вероятност картините бяха предназначени за галерията на Брок на 57-а улица.
Пендъргаст позна мигновено стиловете на различните художници, но не разпозна нито една от истинските картини, или поне от това, което се виждаше. Те бяха в най-добрия случай незначителни образци на труда на своите създатели.
Като бръкна отново в чантата си, Пендъргаст измъкна малка кожена кутия, дръпна ципа й и я остави на пода. Извади няколко инструмента от кутията — бижутерска лупа, пинсета, скалпел — и ги сложи върху най-близкия сандък. Последваха ги епруветки със запушалки.
Джонсън пристъпваше от крак на крак.
— Човече, каквото и да правите, добре ще е да побързате.
— Успокойте се, господин Джонсън. Работодателят ви няма да се върне от вечеря още известно време. Аз почти съм свършил.
Коленичейки пред най-близкия сандък, Пендъргаст насочи вниманието си към картината на Явленски. Взе пинсетите и отскубна няколко влакна от задната страна на платното, където материята бе прикрепена към рамката. След това, като използва пинсетите и скалпела, отряза малко стърчащо парченце от жълта боя от самия край на картината и го пусна в епруветката. После продължи с Пекщайн и останалите, и процедира по същия начин.
Погледна часовника си. Осем и четиридесет и пет.
Подреди всичко както си беше, за да прикрие направените разрези, върна свалената страна на отворения сандък и се изправи с усмивка.
— Господин Джонсън — рече той, — моите извинения за прекъснатата вечер.
— Да, но вие още не сте ми казали кой сте и какво правите.
— Нито пък ще го сторя, господин Джонсън.
Отидоха в дневната и Пендъргаст се обърна към домакина си.
— Разполагаме с достатъчно време да се насладим на още по една чаша. — Той напълни чашите. Джонсън обърна своята на екс, след което седна. Пендъргаст изпи питието си още по-бавно, после измъкна още една пачка от джоба си.
— Както обещах — каза той.
Джонсън я взе мълчаливо.
— Направихте правилния избор — усмихна се Пендъргаст, поклони се леко и бързо излезе.
