Блекбърн отново вдигна чашата си.
— И като стана дума, имам да ви съобщя нещо.
Двамата мъже се обърнаха към него, изпълнени с любопитство.
— Напълнете чашите си!
Те го направиха с готовност.
— Както знаете, след продажбата на „Грамнет“ за два милиарда обикалях доста, търсех нещо ново, с което да се захвана. И мисля, че го намерих.
— Ще споделиш ли? — попита Калдерон.
Блекбърн се наслади на дългата пауза.
— Става въпрос за нови начини за търсене и сканиране на бази данни от образи в мрежата. — Той се усмихна. — Когато продадох „Грамнет“, си запазих правата върху частния ми алгоритъм за компресия на образи. С него ще доставям снимки и образи до всеки десктоп, при това образи, които изглеждат сто пъти по-добре от всичко съществуващо досега.
— Но „Гугъл“ разработват технологии за търсене на образи от години — каза Ламбе. — Изглежда още не могат да го направят както трябва.
— Възнамерявам да използвам различна технология: старомоден усилен труд. Имам хиляди програмисти и изследователи, които мога да впрегна в тази работа, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ще изградя най-голямата онлайн мултимедийна база данни в мрежата.
— Как?
— Образите могат да се свържат по същия начин, както уебстраниците. Хората, търсещи изображения, отиват от един подобен образ към следващия. Не анализират мета данните или образите: анализират връзките. След като веднъж влязат в собствената ти база данни, можеш да градиш върху милиони, милиарди връзки, генерирани от потребителите. Тогава ще сложа ръка на самите образи, със свръхвисока разделителна способност, като използвам алгоритми и математически сигнатури, за да ги компресирам. Имам дузина сървърни системи, които работят на празен ход и само чакат да бъдат запълнени.
— Ами авторските права върху изображенията — как ще се оправяш с тях?
— Да им го начукам на авторските права! Край на правата. Това е мрежата. Информацията трябва да се получава безплатно. Всички го правят — защо не и аз?
Над групата се възцари благоговейно мълчание.
— И като начало — имам един скрит коз. — Той вдигна чашата си и се изкикоти гърлено. —
После взе тумбестата тристадоларова бутилка вино, притваряйки очи с явно и необуздано удоволствие.
— Господин Блекбърн? — прозвуча нисък, почтителен глас отстрани.
Блекбърн се обърна, раздразнен от прекъсването на удоволствието. Един мъж в по-скоро безличен костюм стоеше зад него. Беше нисък и грозен и имаше бостънски акцент. Блекбърн се намръщи:
— Кой сте вие?
— Казвам се Пат Кемпър. Шеф на отдела по сигурността на „Британия“. Мога ли да разменя с вас няколко думи насаме?
— Сигурността? За какво става въпрос?
— Не се безпокойте, рутинно е.
— Приятелите ми могат да чуят всичко, което ми казвате.
Кемпър се поколеба за момент.
— Много добре. Ще възразите ли, ако седна? — И като се огледа наоколо, той придърпа един стол от дясната страна на Блекбърн.
— Най-искрените ми извинения за прекъсването на вечерята — каза Кемпър. Бостънският му акцент вече стържеше по нервите на Блекбърн. Този тип изглеждаше и говореше като ченге. — Но протоколът изисква да ви задам няколко въпроса. Става въпрос за член на персонала, жената, която трябваше да почиства апартамента ви. Хуанита Сантамария.
— Прислужницата? — Блекбърн се намръщи. — Имам си собствена прислужница, на която съм възложил да контролира хората ви.
— Сантамария е чистила апартамента ви два пъти. Вторият път беше през първата вечер на пътуването ни, около осем и половина вечерта, когато е отишла да оправи леглата. Викали ли сте я да дойде в апартамента ви?
— В осем и половина миналата нощ? — Блекбърн се облегна назад в стола си и отпи нова глътка вино. — Никой не е идвал. Личната ми прислужница беше в медицинския център, получи морска болест и направо си изповръща червата. Аз бях на вечеря. И освен това бях дал строги инструкции никой да не влиза в апартамента ми без надзор.
— Извинявам се за това, сър. Но не знаете ли какво би могло да се е случило в апартамента ви онази вечер? Инцидент, някой, с когото да е разговаряла, или правила нещо? А може би е счупила нещо, или пък… е откраднала някаква вещ?
— Какво, да не би после да й се е случило нещо?
Мъжът се поколеба.
— Всъщност, да. Госпожица Сантамария е получила пристъп малко след напускането на апартамента ви. Впоследствие се самоуби. Онези, които я познават, както и съквартирантките й, не са забелязали никакви признаци на предстояща беда. Била е, казват те, весела и общителна.
— Същото се казва винаги и за масовите убийци или самоубийците — каза Блекбърн подигравателно.
— Споменаха също така, че когато госпожица Сантамария излязла за смяна онзи ден, била в добро настроение.
— Не мога да ви помогна. — Блекбърн разклати виното и отново вдигна чашата до носа си, вдишвайки аромата. — Никой не е идвал. Няма нищо счупено или откраднато. Повярвайте ми, щях да знам: следя персонала си.
— Нещо, което да е видяла, или пък да е докоснала? Нещо, което да я е уплашило?
Блекбърн внезапно спря по средата на ритуала, чашата замръзна на половината път към устата му. След известно време той я сложи на масата, без да е отпил и глътка от нея.
— Господин Блекбърн? — побутна го Кемпър.
Блекбърн се обърна и го погледна.
— Категорично не — произнесе той със слаб, безстрастен глас. — Там няма нищо. Както казах, там не е имало никого. Прислужницата ми беше в амбулаторията. Аз бях на вечеря. Случилото се на онази жена няма нищо общо с мен или апартамента ми. Тя дори не би трябвало да е там.
— Много добре. — Кемпър се изправи. — Така и предполагах, но нали знаете, протокол. От „Норд Стар“ жив ще ме одерат, ако си спестя процедурата. — Той се усмихна. — Господа, няма повече да говорим за това. Благодаря ви за търпението и ви желая приятна вечер. — Той кимна към всекиго от тях, после бързо се отдалечи.
Ламбе го гледа известно време как си проправя път между масите. След това се обърна към Блекбърн.
— Ей, каква си я свършил, стари приятелю? Странни неща стават в каютите. — И той зае мелодраматична поза.
Блекбърн не отговори.
Келнерката се приближи към масата им.
— Ще позволите ли да ви изброя специалитетите ни за вечерта, господа?
— Ако обичате. Имам да наваксвам два дена ядене. — И Ламбе потри ръце.
Блекбърн рязко се изправи и блъсна стола си назад.
— Скот? — погледна го Калдерон обезпокоено.
— Не съм гладен — отвърна Блекбърн. Лицето му беше побеляло.
— Хей, Скоти… — започна Ламбе. — Хей, чакай! Къде отиваш?
— В каютата. — И без да каже дума повече, той се обърна и излезе от ресторанта.
