Чукането спря.
— Пит, хайде! — отговори неясно гласът. — Няма да те чакаме цяла нощ.
— Хей, момченце, домъкни си задника тук! — произнесе друг пиянски глас зад вратата. — Помниш ли онези мацки, които срещнахме в „Трафалгарс“ тази вечер? Е, след като ти си тръгна, те се върнаха в клуба. И досега се наливахме с шампанско. Сега са в стаята ми. Хайде, приятел, твой ред е да чукаш. А високата блондинка така се измъчи, че…
Старицата започна да трепери от ярост и възмущение. Тя се подпря по-здраво на рамката на вратата.
— Оставете ме! — извика тя, колкото й глас държи. — Махайте се оттук!
— Какво? — произнесе първият глас, сега малко озадачен.
— Казах: махайте се!
Пауза. След това кикотене.
— О, я стига глупости! — произнесе вторият. — Да ти го начукам!
— Не, човече, сигурен съм, че каза 1039.
— Ще извикам охраната! — изписка старата жена.
Откъм коридора изригна смях, последван от звук на отдалечаващи се стъпки.
Като дишаше тежко, старицата се пусна от вратата и хвърли поглед към стаята оттатък, облягайки се на бастуна си. Съвсем определено: на кушетката не беше спано. Часовникът отгоре показваше единайсет и половина. Тя беше изоставена. Беше сама.
Обърна се и с болезнено пъшкане се върна в спалнята, а сърцето й биеше до пръсване. Отпусна се на леглото, грижливо оставяйки бастуна до себе си. След това се обърна към нощното шкафче, вдигна слушалката и набра нула.
— Корабен оператор — долетя любезен глас. — С какво мога да ви помогна?
— Изпратете ми охрана — изграчи старицата.
28.
Ан Мин видя богаташа с високите залози още при идването му на масите за блекджек в казино „Мейфеър“. Пендъргаст, това беше името, което господин Хентоф й даде. Изглеждаше като погребален агент в черния си смокинг и тя усети лека тръпка, когато той спря на вратата и насочи светлите си очи към подканящия полумрак на елегантно обзаведената зала. Явно наистина беше голям играч, щом господин Хентоф я определи за единствено негова коктейлна келнерка. А и инструкциите, които последваха, бяха озадачаващи.
— Ще желаете ли питие, сър? — попита тя, приближавайки го.
— Джин и тоник, моля.
Когато се върна с напитката — само тоник, както беше инструктирана, — тя откри странния на вид мъж до масите с високите мизи в разговор с извънредно грижливо облечен млад русокос джентълмен в тъмен костюм. Приближи се и зачака търпеливо с питието върху подноса си.
— … Значи — казваше големият играч, сега с напълно различен акцент, — дадох на момчето двайсет и две хиляди шестстотин и десет долара кеш моментално, като ги изброих по стотачки, банкнота по банкнота — една, две, три, четири, и когато стигнах пет, хоп, изникна двайсетачка; точно тогава осъзнах, че съм измамен. Пачката от стотачки в средата е била запълнена с двайсетдоларови банкноти! По дяволите, бях побеснял. Двайсетачки, както и десетачки, имаше даже и по пет.
— Извинете — произнесе младият мъж с внезапен яд. — Не ме е грижа за стотачките или двайсетачките ви, или за каквото по дяволите ми приказвате! — Той се отдалечи бързо, начумерен, устните му се движеха, сякаш мислеше гласно.
Пендъргаст се обърна към Ан с усмивка:
— Благодаря ви. — Взе си питието, остави петдесет долара на подноса, а очите му още веднъж обходиха помещението.
— Мога ли да направя за вас още нещо, сър?
— Да, можете. — Той посочи леко с очи, гласът му беше тих. — Виждате ли жената ей там? Онази пълната в широката хавайска дреха, която върви между масите с високите мизи? Бих искал да проведа един малък експеримент. Развалете тези петдесет долара и й занесете куп банкноти и монети на подноса си, като й кажете, че това е рестото от питието, което си е поръчала. Тя ще възрази, че не е поръчвала напитка, но вие ще се престорите, че не разбирате и ще започнете да броите парите. Просто не спирайте да броите, като произнасяте
— Да, сър.
— Благодаря.
Ан отиде при касиера и развали петдесетачката за купчина банкноти и монети. Сложи ги върху подноса си и се приближи към въпросната жена.
— Рестото ви, госпожо.
— Какво? — погледна я жената разсеяно.
— Рестото ви. Десет паунда, пет паунда, още два по един…
— Не съм поръчвала питие. — Жената бързо се опита да се отдалечи.
Ан я последва.
— Рестото ви. Десет паунда и още три по един, значи общо тринайсет паунда, двайсет и пет пенса…
Жената изсъска силно раздразнена:
— Не
Келнерката не се отказа:
— Поръчката ви струва шест паунда, седемдесет и пет пенса, рестото възлиза на тринайсет паунда, двайсет и пет пенса…
— Ама че загубена кучка! — изригна жената и обърна към нея силно зачервеното си лице.
— Много съжалявам. — Ан Мин се оттегли с пълния с пари поднос, докато онази гледаше вбесено след нея. Тя се приближи до бара, наля тоник върху леда и добави резенче лимон. Откри Пендъргаст да се разхожда сред тълпата, очите му се стрелкаха в различни посоки.
— Питие, сър?
Той я погледна и й се стори, че вижда весели пламъчета в очите му. Заговори й ниско и бързо.
— Бързо се учите. Виждате ли сега онзи мъж, който седи на първия стол на масата, идва ви отдясно? Идете и разлейте върху него тази чаша. Трябва ми мястото му. Побързайте.
Стягайки се вътрешно, Ан приближи посочената маса.
— Питието ви, сър?
— Благодаря, но не съм…
Тя залитна с подноса и чашата падна в скута му. Мъжът скочи.
— О, за бога…
— Страшно съжалявам, сър!
— Новият ми смокинг!
— Съжалявам! Толкова съжалявам!
Мъжът измъкна носна кърпичка от вътрешния си джоб и започна да трие следите от ледените кубчета и течността. Пендъргаст се плъзна, готов да заеме мястото му.
— Толкова съжалявам! — повтори Ан.
— Забравете! — Той се обърна към крупието. — Вадете ме от играта, тръгвам си.
Загреба чиповете си и напусна бесен, което даде възможност на Пендъргаст бързо да заеме мястото му. Крупието разбърка, остави тестето долу и подаде картата за цепене на Пендъргаст. Пендъргаст я мушна в тестето, крупието цепи и напълни подковата, пъхайки картата за край на играта необикновено дълбоко.
Ан Мин се навърташе наоколо и се питаше какви ли още налудничави поръчки ще й възложи Пендъргаст.
