Комодор Кътър бавно се извърна към шефа на охраната.
— Това ли е всичко, господин Кемпър? Капитан Мейсън ме накара да повярвам, че е било нещо сериозно.
— Помислихме, че това е второ изчезване, сър…
— Не дадох ли ясно да се разбере, че това, какво става с пътниците, не е моя грижа?
— Нямаше да ви безпокоя, сър, но, както споменах, направихме съобщение по радиоуредбата и претърсихме обществените места. Нищо.
— Явно е с някой мъж. — Кътър отново обърна солидната си фигура към прозорците.
— Както господин Кемпър каза, това е втори случай на изчезване — обади се Мейсън. — Което го прави подходящ за вниманието ви, сър.
Кътър продължаваше да не казва нищо.
— И както господин Кемпър ви докладва при по-раншния случай, когато разследвахме първото изчезване, открихме проби от коса и кожа на лявата открита палуба, които съвпадат…
— Това не доказва нищо, може да са от всякъде. — Кътър махна с ръка — жест, както на раздразнение, така и на досада. — А дори и да е скочила — тогава какво? Знаете много добре, както и аз, че кораб насред океана е плуващ палат на самоубийци.
Докато Льосюр знаеше, че наистина такова изчезване сред морето не е необичайно — и че винаги ревностно се прикрива от екипажа — този груб отговор накара дори Мейсън да се изненада. Тя замълча за трийсетина секунди, после прочисти гърлото си и заговори пак:
— Сър — каза тя, поемайки си дълбоко въздух, — трябва да обсъдим и най-малката вероятност тези две изчезвания да сочат, че на борда има маниак.
— И какво според вас трябва да направя?
— Най-почтително бих препоръчала да обмислим отклонение към най-близкото пристанище.
Кътър се втренчи в нея, очите му бяха като въглени сред розовата, набраздена от венички плът. Той заговори бавно, с леденостуден глас.
— Намирам тази препоръка за необмислена и във висша степен лишена от основание, капитан Мейсън. Това е „Британия“.
Името на кораба увисна във въздуха, сякаш обясняваше всичко.
Когато Мейсън отговори, гласът й бе нисък и равен:
— Да, сър. — И без да каже друго, тя мина покрай него и напусна мостика.
— Женски паники — измърмори Кътър полугласно, измъкна разпечатката от джоба си и я прегледа отново. Намръщи се още повече. Дори без сравнението с навигационните данни на „Олимпия“, той изглеждаше дълбоко нещастен от местоположението им. Игнорирайки офицера на вахта, той се обърна директно към кормчията. — Увеличи скоростта до пълен напред.
— Пълен напред, тъй вярно, сър.
Льосюр дори не помисли да отвори уста, за да възрази. Знаеше, че няма да доведе до добро; изобщо нямаше да доведе до добро.
30.
Точно двайсет минути след дванайсет, Констанс Грийн се появи от камериерския пункт на Палуба 9 и подкара количката си по плюшения килим към тризонета „Пеншърст“. Беше се разтакавала в пункта през повечето време от двата часа, преструвайки се на заета, сгъваше и разгъваше чаршафи, подреждаше препаратите за пране и шампоаните по съответните им места, докато чакаше Скот Блекбърн да напусне апартамента си и да отиде в казиното. И накрая, секунда преди това, той се показа, погледна бързо часовника си и забърза по коридора към чакащия асансьор.
Тя спря количката отвън до апартамента; оправи камериерската си униформа и се стегна вътрешно; след това издърпа магнитната карта, която й беше дал Пендъргаст, и я мушна в прореза. Ключалката изщрака и тя натисна бравата да отвори, като издърпа след себе си количката, колкото е възможно по- безшумно.
Затвори внимателно и спря в антрето да разузнае. „Пеншърст“ беше един от трите тризонета на борда на „Британия“, с 250 кв.м. площ и отлично обзаведен. Спалните бяха на горните етажи, а салонът, трапезарията и кухнята се намираха точно пред нея.
„Донеси ми боклука му“, беше казал Пендъргаст. Констанс присви очи.
Не знаеше колко време възнамерява Блекбърн да прекара в казиното — ако наистина беше отишъл там, — но трябваше да се допусне, че не разполага с много време. Погледна часовника си: дванайсет и половина. Щеше да си позволи петнайсет минути.
Плъзна количката по покрития с паркет под на антрето, оглеждайки се любопитно наоколо. Докато апартаментът се перчеше със същата ламперия от скъпо дърво, като този, който деляха те с Пендъргаст, всичко останало не би могло да изглежда по-различно. Блекбърн бе декорирал почти всяка повърхност с предмети от колекцията си. Тибетски килими от коприна и вълна от як покриваха подовете; по стените висяха платна на кубисти и експресионисти в тежки рамки. Напред, в салона, в един от ъглите се мъдреше пиано „Бьозендорфер“ от скъп махагон. Молитвени колела, ритуални оръжия, декоративни кутии от злато и сребро и множество скулптури бяха пръснати по различни маси и книжни лавици, обрамчващи едната стена. Една голяма и сложна мандала висеше над камината. Отстрани тежък гардероб от мек, златист тик блестеше на слабата светлина.
Тя остави количката си, прекоси помещението и се приближи до гардероба. Поглади замислено полираното дърво, после отвори вратата. Вътре имаше масивен стоманен сейф, който заемаше почти цялата вътрешност.
Констанс отстъпи и го погледна преценяващо. Беше ли достатъчно голям да побере Агозиена?
Да, реши тя: беше достатъчно голям. Затвори гардероба и като извади една кърпа от престилката си, избърса местата, където го беше докосвала. Една от задачите беше изпълнена. Тя се огледа за втори път и си отбеляза наум всичко от голямата и безумно еклектична колекция на Блекбърн.
Върна се при количката си в основата на стълбата. Чу се звук — слаб, но отчетлив. Идваше отгоре. Тя изчака неподвижно, вслушвайки се. Чу го отново: глухо хъркане, идващо от отворената врата на една спалня на следващата площадка.
Значи все пак имаше някой в апартамента? Най-вероятно — частната прислужница на Блекбърн. Това щеше да усложни нещата.
Констанс стисна количката и прекоси антрето, като внимаваше дръжките на метлата и подочистачката да не тракат. Спря в средата на салона и направи бърза проверка на кошчетата за боклук, изтръсквайки съдържанието им в една чиста торба, която откачи от количката. Остави всичко на мястото му и обиколи трапезарията, след това и кухнята, като повтори процедурата. Тук имаше малко неща за изхвърляне: явно прислужницата на Блекбърн беше свършила истинската работа.
Тя се върна в салона да помисли. Не се осмели да се изкачи по стъпалата за останалата част от боклука; стъпките й можеха да събудят прислужницата и да се разиграе неприятна сцена. И без това вече разполагаше с най-важната информация: местоположението и размера на сейфа на Блекбърн и общ поглед върху колекцията му. Може би сега трябваше да си тръгне.
Но тя се поколеба, и докато мислеше, забеляза нещо любопитно. Докато повърхностите на масите и предметите на изкуството бяха безупречно чисти и блестящи и в кошчетата имаше незначително количество боклук, върху пода се забелязваше изненадващо количество прах, особено около бордюрите в ъглите на стаята. Изглежда талантите на частната прислужница на Блекбърн не включваха чистенето с прахосмукачка. Констанс приклекна и прокара пръсти в основата на махагоновия бордюр. Не беше просто прах — бяха дървени стърготини.
Тя вдигна поглед към прахосмукачката, която се намираше в количката й. Ако я включеше, щеше със сигурност да събуди прислужницата. Така да бъде. Отиде до количката, откачи прахосмукачката, издърпа старата торба и сложи нова, след което се върна към най-близката стена; клекна, включи я и я прокара бързо няколко пъти напред-назад по пода.
Почти мигновено отгоре се чу топуркане:
— Ало? — Гласът беше женски, сънен. — Кой е там?
