Колелото на мрака

— Ние процедираме с подкови от по четири тестета.

— Още една причина, поради която сте привлекли броячи. Можете да ги спрете като инструктирате ваши крупиета да разбъркват всеки път, когато седне нов играч, или когато играч внезапно вдигне залога.

— Няма начин. Това ще забави играта и ще намали печалбите. Освен това по-опитните клиенти ще се противопоставят.

— Няма съмнение. — Пендъргаст сви рамене. — Разбира се, никоя от тези предпазни мерки не разрешава проблема как да си върнете обратно парите.

Кемпър го погледна. Клепачите му бяха зачервени.

— Има ли някакъв начин да си върнем парите?

— Може би.

— Не можем да направим нищо, което включва измама.

— Вие не можете.

— Нито пък можем да ви позволим вие да мамите, господин Пендъргаст.

— Защо, господин Кемпър — отговори Пендъргаст, а гласът му бе изпълнен с обида, — казал ли съм, че възнамерявам да мамя?

Кемпър не каза нищо.

— Характерно за броячите на карти е, че си изпащат от собствената си система. Един нормален играч ще си тръгне, ако губи много — но не и професионалистът. Той знае, че късметът в края на краищата ще се върне. Това е нашето предимство. — Пендъргаст погледна часовника си. — Единадесет и половина. Което означава три часа преди началната игра. Господин Кемпър, бъдете така мил да ми отпуснете кредитна линия от половин милион.

— Половин милион ли казахте?

— Мразя да съм натясно, особено когато нещата потръгват.

Кемпър помисли за момент.

— Да не би да възнамерявате да върнете парите ни?

Пендъргаст се усмихна.

— Ще се опитам. Кемпър преглътна.

— Добре.

— Ще трябва да накарате господин Хентоф да предупреди управителите ви, както и раздавачите на карти, че играта ми може да е ексцентрична, дори подозрителна — въпреки, че през цялото време ще остава в рамките на законното. Ще седна на първи стол — от дясната страна на крупието — и ще изчакам около петдесет процента от изиграните ръце, така че моля ви, предупредете хората си да не ме местят, ако не играя. Хентоф трябва да инструктира крупиетата да ми дават да цепя картите при всеки възможен случай, особено когато сядам пръв. Ще изглеждам солидно пиян, така че бъдете сигурни, че когато поръчам джин и тоник, значи искам само тоник.

— Разбрано.

— Ще бъде ли възможно да вдигнете максималния залог на една от масите с високи мизи?

— Имате предвид, без горна граница за залог?

— Да. Това ще накара броячите да забележат тази маса и връщането на парите ще е много по- ефективно.

Кемпър усети, че по челото му се стича струйка пот.

— Можем да го направим.

— И накрая, моля ви, накарайте господин Хентоф да сложи на тази маса крупие с малки ръце и тънки пръсти. Колкото по-неопитен, толкова по-добре. Кажете му да сложи картата за края на играта някъде нагоре в подковата.

— Мога ли да си позволя да попитам защо? — не се сдържа Кемпър.

— Не можете.

— Господин Пендъргаст, ако ви хванем да мамите, ще бъде изключително отвратително и за двама ни.

— Няма да мамя — имате думата ми.

— Как бихте могли да повлияете на играта, когато никой от играчите дори не докосва картите?

Пендъргаст се усмихна загадъчно.

— Има си начини, господин Кемпър. О, ще ми е необходим и асистент, една от коктейлните ви келнерки, някоя невидима, дискретна и интелигентна, която ще носи напитките ми и ще е на разположение за някои… как да кажа — необичайни задачи, които неочаквано може да й възложа. Те трябва да бъдат изпълнени без въпроси и без никакво колебание.

— Ще стане.

Пендъргаст направи пауза.

— Естествено, ако всичко мине успешно, ще очаквам друга услуга в замяна.

— Естествено — измъчено въздъхна Кемпър.

Пендъргаст се изправи, обърна се и се плъзна през вратата на офиса в централната зала за мониторинг оттатък. Точно преди вратата да се затвори, Кемпър чу медения му южняшки глас:

— Мили боже, каква поза само. И то на техните години!

27.

Възрастната жена в каюта 1039 се обърна полека в леглото си, мърморейки нещо насън.

Миг по-късно се обърна отново, с нараснало раздразнение в гласа. Нещо бе прекъснало съня й: звук от почукване, силен и настойчив.

Очите й се отвориха.

— Инге? — изграчи тя.

Второ почукване.

Жената вдигна възлеста ръка и се хвана за една стоманена пръчка, която минаваше по дължината на таблата на леглото. Бавно, с пъшкане, тя се надигна да седне. Беше сънувала: то се знае, прекрасен сън, който включваше „Монти Хол“, врата номер 2 и вазелин. Тя облиза пресъхналите си устни, опитвайки се да си спомни подробностите, но те бяха вече избледнели в мъгла от изплъзващи се спомени.

— Къде е това момиче?! — измърмори тя, усещайки пристъп на страх.

Чукането продължаваше. Идваше някъде иззад спалнята.

Изпод безбройните слоеве сатен и първокачествен памук се подаде една увехнала ръка. Тя издърпа изкуствените челюсти от нощното шкафче и ги нагласи на безкръвните си венци. След това се пресегна и сграбчи дръжката на един бастун. Като не спираше да мърмори и да кълне, тя най-накрая се изправи на крака. Корабът се люлееше силно и тя се подпря с една ръка на стената, докато се придвижваше към вратата на спалнята.

— Инге! — провикна се тя.

Завладя я нов пристъп на страх. Мразеше да е зависима, наистина го мразеше, и сега се уплаши и притесни от слабостта си. През целия си живот бе независима, а сега, на стари години, трябваше да разчита за всичко на другите.

Тя светна лампата и се огледа, опитвайки се да преодолее страха си. Къде се беше дянало това проклето момиче? Колко възмутително, да я остави сама! Ами ако паднеше? Или получеше сърдечна криза? Прояви съжаление към това момиче, взе го да я обслужва и сега как й се отплащаше? С неуважение, нелоялност, непокорство. Инге сега сигурно се забавляваше някъде навън с някой тип от низшия персонал на кораба. Е, това беше последната капка: още щом корабът влезеше в пристанището в Ню Йорк, щеше да я натири с багажите й. Без предупреждение, без препоръки. Можеше да използва чара си — уличницата мръсна! — и да се върне обратно в Швеция.

Като стигна до вратата, старицата спря да си поеме дъх, облягайки се тежко върху рамката. Чукането тук се чуваше по-силно — идваше от входната врата на апартамента: вече можеше да чуе и един глас.

— Пити! Хей, Пит! — Гласът беше глух, идваше от коридора отвън.

— Какво? — извика жената. — Кой е? Какво искате?