— Какво да се е случвало?
— Жена ви да излиза след спор?
Мъжът се засмя горчиво.
— По дяволите, да. Не се ли случва на всекиго?
На Льосюр не му се беше случвало, но реши да не го споменава.
— Случвало ли се е да не се прибира през цялата нощ?
— Не, никога. Винаги после се връщаше с подвита опашка. Точно затова ви се обадих. — Той избърса челото си с кърпичка. — И сега си мисля, че е по-добре веднага да се заемете с претърсване.
Льосюр знаеше, че трябва деликатно да отклони мислите на пасажера от претърсване. Факт беше, че „Британия“ бе прекалено голяма, за да бъде претърсена изцяло. А дори и да искаха да го направят, не разполагаха с необходимия човешки потенциал за това: пътниците нямаха представа колко малоброен е охранителният персонал на един океански лайнер.
— Извинете, че питам, господин Евъред — каза той колкото се може по-внимателно, — но вие и съпругата ви… в добри отношения ли бяхте?
— Какво общо има това с изчезването на жена ми, по дяволите? — избухна мъжът, като почти скочи от леглото.
— Трябва да обмислим всички възможности, господин Евъред. Тя може да си седи в някой от салоните сега, все още ядосана.
— Точно за това говоря — идете да я намерите!
— Ще го направим. Ще я потърсим първо по радиоуредбата. — Льосюр вече бе достатъчно наясно как стояха нещата. Двойката бе чукнала средна възраст, имаше проблеми в брака и бе предприела пътешествие с надежда за освежаване на чувствата. Може би съпругът бе хванат в изневяра с някоя колежка в кабинета си, или пък тя се бе изкушила от малко следобедно удоволствие със съсед. И така, бяха се отправили на романтичен океански воаяж да загладят нещата и вместо да открият магията, бяха стигнали до скандал насред Атлантика.
Евъред се намръщи отново.
— Беше само спор, нищо сериозно. Никога не е оставала навън цялата нощ. По дяволите, трябва да съберете хората си и да започнете…
— Господин Евъред — прекъсна го любезно Льосюр, — питам се дали бихте имали нещо против да ви кажа нещо? Да ви успокоя.
— Какво?
— Работил съм на борда на пътнически кораби години наред. През цялото време съм виждал такива неща. Двойките се карат, изневеряват си. Вашата съпруга не е единствената, която е излязла от къщи, господин Евъред. Това е „Британия“, най-големият пътнически кораб в океана. Има стотици, хиляди неща на борда, които могат да разсеят жена ви. Може би е в някое от казината — отворени са през цялата нощ, както знаете. Може да е в спа центъра. Или пък да пазарува. Може би е спряла някъде да си починат краката й, след което е заспала — има над двайсет салона на борда. А може би е срещнала някой познат; жена, или…
Льосюр остави гласа му да секне скромно, но нямаше съмнение, че намекът е ясен.
— Или какво? Да не би да намеквате, че жена ми е срещнала друг мъж? — Евъред стана от леглото, обхванат от тъжна ярост.
Льосюр стоеше и се усмихваше обезоръжаващо.
— Господин Евъред, не ме разбрахте. Определено не съм намеквал нищо подобно. Казвам ви просто, че съм виждал това да се случва стотици пъти преди, и че накрая нещата винаги се оправят. Винаги. Съпругата ви просто се забавлява навън. Ще излъчим няколко съобщения по радиоуредбата и ще я помолим да се свърже с нас или с вас. Гарантирам ви, че ще се върне. Ето какво: защо не поръчате закуска за двама, сервирана в апартамента? Обзалагам се на каквото искате, че ще се е прибрала още преди закуската да е пристигнала. Ще ви изпратя бутилка „Вьов Клико“, за наша сметка.
Евъред дишаше тежко, правеше опит да се контролира.
— Междувременно, имате ли снимка на съпругата си, която да ми заемете? Разполагаме с ваши снимки при качването, разбира се, но винаги е от полза да имаме повече от една. Ще я пусна сред охраната, така че да я разпознаят, ако я видят.
Евъред се завъртя и влезе в банята. Льосюр чу отваряне на цип, звук от ровене и тършуване. Минута по-късно Евъред влезе отново, със снимка в ръка.
— Няма защо да се безпокоите, господин Евъред. „Британия“ по всяка вероятност е едно от най- сигурните места в света.
Мъжът го погледна.
— Дано да сте прав.
Льосюр изобрази насилена усмивка.
— А сега поръчайте закуска за двама. И приятен ден! — Той излезе от каютата.
В коридора спря и погледна снимката. За негова изненада, откри, че госпожа Евъред е съвсем млада. Не чак скандално, разбира се, но никак не беше за изхвърляне: дванайсетина години по-млада от съпруга си, слаба и руса, облечена в бански костюм от две части. Сега той вече бе повече от сигурен какво се е случило: госпожата, ядосана, беше срещнала някого и беше преспала с него. Той поклати глава. Тези луксозни лайнери бяха като една огромна плаваща оргия. Понякога се случваше на хората, когато се намираха далеч от сушата — започваха да се държат като шайка сибарити. Ако господин Евъред знаеше кое е добро за него, щеше да излезе и да направи същото: на борда имаше предостатъчно богати вдовици…
Льосюр се ухили при тази мисъл. След това прибра снимката в джоба си. Щеше да я изпрати на охраната: в края на краищата Кемпър и момчетата му бяха любители на жените с пламенна външност и без всякакво съмнение щяха да оценят по достойнство красивите извивки на госпожа Евъред.
19.
Шефът по сигурността се намираше в централния охранителен комплекс, лабиринт от помещения с ниски тавани на Палуба А на „Британия“. Питайки за посоката, Пендъргаст отмина първо служителя на контролно-пропускателния пункт, след това серия сейфове, съблекалня и душове, после голяма кръгла стая, пълна с дузини локални телевизионни вериги, свързани със стотици, може би хиляди наблюдателни камери, пръснати из кораба. Трима скучаещи охранители гледаха с безстрастни очи покритите с плоскопанелни екрани стени. Отвъд стоеше затворена врата, на която пишеше „Кемпър“. Легендарният корабен блясък, забеляза Пендъргаст, не съществуваше в трюма.
Той почука.
— Влез — долетя глас.
Пендъргаст прекрачи вътре и затвори. Патрик Кемпър седеше зад бюрото си, с ухо към телефонната слушалка. Беше нисък, плещест мъж с голяма, продълговата глава, дебели, възлести уши и кестеняв кичур изкуствена коса, и неизменно напрегнато изражение, отпечатано върху лицето. Кабинетът му беше подчертано гол: освен една снимка в рамка на „Британия“ и няколко вътрешни промоционални плаката на „Норд Стар“, нямаше никаква друга мебелировка и украса. Часовникът на стената зад Кемпър показваше точно дванайсет на обяд.
Кемпър остави телефона.
— Седнете.
— Благодаря. — Пендъргаст седна в един от двата твърди стола, обърнати към бюрото. — Искали сте да ме видите.
Напрегнатото изражение върху лицето на Кемпър се задълбочи.
— Не съвсем. Хентоф го предложи.
Пендъргаст трепна при акцента.
— Значи мениджърът на казиното е приел малкото ми предложение? Отлично. Ще бъда изключително щастлив да ви върна услугата тази вечер, когато броячите се подготвят за вечерната си работа.
— Ще уговорите подробностите с Хентоф.
