Униформата му както винаги беше безупречна.
— Няма промяна — докладва вахтеният офицер на Мейсън. — Точка на най-голямо сближаване девет минути, поддържа курс на сблъсък. Данни — постоянни.
Започна да се надига слабо безпокойство.
Мейсън се приближи и погледна електронната карта.
— Радиовръзките, сигнализирайте му на канал 16.
— Корабът отдясно на борда, чувате ли ме?
Измина минута в тишина. Кътър остана като вкопан на мостика с ръце на гърба, без да казва нищо — само гледаше.
— Не се отклонява — каза офицерът на вахта на Мейсън. — Точка на най-голямо сближаване осем минути и държи курс на сблъсък.
Льосюр усети дискомфорт при информацията, че двата кораба се приближаваха един към друг с комбинирана скорост от четиридесет и четири възла — около петдесет мили в час. Ако супер танкерът не започнеше скоро промяна на курса си, нещата можеха да станат опасни.
Мейсън се наведе над електронните дисплеи и се взря напрегнато. Внезапно чувство на тревога изпълни мостика. Льосюр си спомни онова, което му бе казал един от офицерите му в Кралската флота: „Плаването е деветдесет процента скука и десет процента кошмар.“ Междинно положение нямаше. Той погледна към Кътър, чието лице бе непроницаемо, после към Мейсън, която запазваше хладнокръвие.
— Какво става, по дяволите? — попита вахтеният офицер.
— Нищо — отвърна сухо Мейсън. — Това е проблемът. — Тя пристъпи напред. — Господин Виго, поемам управлението за избягващия маньовър.
Виго се дръпна настрана с очевидно облекчение на лицето.
Тя се обърна към кормчията:
— Рул наляво двайсет градуса.
— Разбрано, рул наляво двайсет…
Внезапно заговори Кътър, прекъсвайки потвърждението на заповедта от страна на кормчията.
— Капитан Мейсън, ние сме корабът с правилния курс.
Мейсън изправи гръб.
— Да, сър. Но този супер танкер има почти нулева маневреност и може да е минал точката, в която…
— Капитан Мейсън, повтарям: ние сме корабът с правилния курс.
Настъпи напрегната тишина. Кътър се обърна към кормчията.
— Стабилизирай на две пет две.
Льосюр можеше да види светлините на танкера отдясно, които ставаха все по-ярки. Той усети как по челото му избива пот. Истина беше, че правото на преминаване е тяхно, че другият кораб трябваше да им даде път, но понякога се налагаше човек да се нагажда според ситуацията. Онези бяха вероятно на автопилот и се занимаваха с нещо друго. Само един Господ знае дали не бяха в каюткомпанията и не гледаха порно или пък се бяха натряскали и се търкаляха по пода.
— Включи сирената — нареди Кътър.
Мощната сирена на „Британия“, която се чуваше от петнайсет мили, проряза бездната на нощното море. Пет протръбявания — сигналът за опасност. Двамата наблюдатели на вахта стояха на местата си и се взираха напред с бинокли. Напрежението нарастваше болезнено.
Кътър се наведе към високочестотния усилвател:
— Корабът отдясно, тук „Британия“. Ние сме корабът с правилен курс и се налага да промените курса си. Разбрахте ли?
Свистене на празни честоти.
Сирената прозвуча отново. Светлините на супертанкера се разпаднаха до отделни точки. Льосюр можеше да види дори слабия сноп светлини на мостика на танкера.
— Капитане — подзе Мейсън. — Не съм сигурна дали ако сега променят…
— Точка на най-голямо сближаване четири минути — съобщи вахтеният офицер.
Льосюр си помисли невярващо: „Мили боже, наистина ще се сблъскаме.“
На мостика се възцари ужасена тишина. „Британия“ отново подаде сигнал за опасност.
— Променя надясно — каза наблюдателят. — Той променя курса, сър!
Сирената на танкера прозвуча над водата, три кратки изсвирвания, които показваха, че съдът се оттегля със спешна маневра.
— Стабилизирай — нареди Кътър.
Льосюр погледна екраните. Мъчително бавно векторният радар на АРПА8 покри преизчисления хединг на супертанкера. С огромно облекчение той осъзна, че са избегнали опасността; корабът щеше да се размине с тях отдясно. Почти осезаемо се усети успокоението на мостика, жужене на гласове, няколко цветисти ругатни.
Кътър се обърна към щаб капитана напълно невъзмутимо:
— Капитан Мейсън, мога ли да попитам защо намалихте скоростта до двадесет и четири възла?
— Метеорологичните условия напред са тежки, сър — отвърна Мейсън. — Екипажът спазва инструкциите, според които през Първата нощ на борда пасажерите трябва да се приспособят към условията в открито море при…
— Запознат съм с инструкциите — прекъсна я Кътър. Имаше бавен, тих глас, който звучеше неизмеримо по-заплашително, отколкото ако викаше. Той се обърна към кормчията: — Увеличи скоростта до трийсет възла.
— Разбрано, сър — отвърна мъжът с напълно неутрален глас. — Увеличавам скоростта на трийсет възла.
— Господин Виго, можете да поемете вахта.
— Разбрано, сър.
Кътър продължи да гледа втренчено Мейсън.
— Като заговорихме за инструкции, до вниманието ми стигна, че един от офицерите на този кораб е бил видян да напуска каютата на пътник рано тази сутрин.
Той направи пауза, придавайки с това още по-голяма тежест на факта.
С ръце на гърба направи една бавна обиколка, спирайки се върху лицето всеки от офицерите, преди да завърши с Мейсън.
— Искам да ви напомня, че това не е „Корабът на любовта“. Този вид поведение няма да бъде толерирано. Нека пътниците отговарят за собствената си недискретност; моят екипаж не трябва да си позволява подобни неща.
Льосюр се учуди, когато видя, че руменината по лицето на Мейсън става по-гъста.
„Не е възможно да става дума за нея“, помисли си той. „Тя е последната, която би нарушила правилата.“
Вратата на мостика се отвори и Патрик Кемпър, шефът на охраната, влезе вътре. Като видя Кътър, той пристъпи към него.
— Сър, аз…
— Не сега — прекъсна го Кътър и Кемпър млъкна.
На всеки от големите круизни кораби, на които Льосюр бе работил, основно задължение на капитана беше да разговаря любезно с пътниците, да седи начело на капитанската маса по време на дългите, приятни вечери и да е публичното лице на кораба. Старши помощник-капитанът, макар и формално втори по ранг, беше действително управляващият. Но Кътър имаше репутацията на човек, който не си пада по светските глезотии, и както изглежда, се канеше да пренесе този си навик в отношението към първия си заместник. Той бе офицер от старата школа, бивш капитан в Кралската флота от титулувана фамилия, когото — предполагаше Льосюр, — са повишили повече, отколкото е заслужавал. Преди няколко години капитанството на „Олимпия“ бе отишло в ръцете на най-непримиримия съперник на Кътър и той така и не можа да преглътне този факт. Беше задействал връзки по най-високи места, за да поеме командването на „Британия“ — което по право трябваше да се даде на Мейсън — и сега намеренията му бяха очевидни. Щеше да направи всичко по силите си, за да превърне този Първи воаяж в крайпътен камък на кариерата
