Колелото на мрака

Пендъргаст скочи на крака.

— Къде е торбичката на прахосмукачката, Констанс? — Говореше тихо, но сребристите му очи блестяха от възбуда.

— Тук, до вратата…

Но още преди да е довършила изречението, Пендъргаст полетя към входната врата, грабна торбата, взе една чиста чиния от кухненския шкаф и се върна до масата. Сега движенията му станаха още по- внимателни. Като извади едно джобно ножче, отварящо се с пружинка, той внимателно разряза торбата и бавно изпразни съдържанието й върху чинията. Намести бижутерската лупа към окото си и започна да отделя останките с острието на ножчето, стърготина по стърготина, сякаш изследвайки отделните частици.

— Знаеш ли, Констанс — промърмори той, както беше наведен, с лице на няколко сантиметра от дървената маса. — Сигурен съм, че си права. Това са дървени стърготини.

— Останали от построяването на кораба?

— Не. Пресни стърготини. И ако това е каквото си мисля — при тези думи той издърпа нещо с миниатюрни пинсети и се изправи, — няма да се наложи да се занимаваме с Калдерон и Стрейдж.

Констанс се вгледа в бледото, изпълнено с нетърпение лице на Пендъргаст. Не можеше изобщо да си представи за какво биха могли да са стърготините.

Когато се изправи и отиде по-близко, той се пресегна за пепелник и кибритена клечка. След това й направи знак да се приближи още. Вдигна пинсетите над пепелника и тя можа да забележи в малките стоманени челюсти блясъка на малък кафеникав кристал.

— Внимавай — предупреди я той тихо. — Няма да трае дълго. — И запали клечката; изчака момент, докато първоначалният жълто-зелен цвят избледнее на въздуха; после приближи пламъка към кристала.

Той запламтя и запуши, стиснат в пинсетите. След това, съвсем за кратко, Констанс усети лека миризма, която изпълни въздуха в каютата: тежък мускусен екзотичен лъх на смирна, леко упойващ, който не можеше да се сбърка.

— Познавам тази миризма — потрепна с ноздри тя.

Пендъргаст кимна.

— Миризмата на вътрешния манастир Гсалриг Чонг. Специален вид тамян, който само те правят, използван да държи надалеч ненаситните дървояди.

— Дървояди? — повтори Констанс.

— Да.

Тя се обърна към малката купчинка върху масата.

— Мислиш, че тези стърготини…

— Точно така. Известно количество от същите тези дървояди сигурно има и на борда — в кутията, в която е Агозиенът. Блекбърн не е направил услуга на „Норд Стар“, като ги е внесъл на борда на „Британия“. — Той се обърна да я погледне, очите му още пламтяха възбудено. — Пипнахме нашия човек. Сега единственото, което ни остава, е да го подмамим да напусне бърлогата си и да надникнем в сейфа му.

32.

Скот Блекбърн отиде до входната врата на апартамента си, закачи на външната страна на бравата табелка „Моля, не безпокойте“, след което заключи отвътре. Вземайки по две стъпала наведнъж към гардеробната си, той развърза вратовръзката си, свали сакото и ризата, хвърли ги в ъгъла да ги закачи прислужницата и се освободи от панталоните. За момент остана срещу голямото огледало, показващо го в цял ръст, разигра мускулите си, възхищавайки се разсеяно на тялото си. След това от едно заключено чекмедже извади комплект копринени роби на „Торай“10, боядисани с шафран. Бавно ги облече — първо вътрешната, след това горната роба и накрая външната, прекрасната коприна се плъзгаше по кожата му като живак. Той подреди гънките, прехвърли робата отгоре и остави едното си изваяно рамо и ръка голи.

Влезе в частната си дневна, затвори вратата и застана в средата й, заобиколен от азиатската си колекция от произведения на изкуството, дълбоко замислен. Трябваше, знаеше той, да успокои ума си, който бе до голяма степен смутен от онова, което бе чул на масата в ресторанта тази вечер. Значи една камериерка е била в неговата стая вчера. И впоследствие бе полудяла, самоубивайки се. Шефът по сигурността го беше разпитвал — както подчерта — рутинно. И след това отново, точно сега, бе хванал друга корабна камериерка в апартамента си, въпреки строгите нареждания, дадени на корабния мениджър и началника на домакинския персонал. Случайност ли беше?

Или го проверяваха? Дали действията му и придобивките му се следяха?

В ожесточеното катерене към върха в йерархията на Силиконовата долина, Блекбърн отдавна се беше научил да вярва на усещането си за заплаха. Беше научил, че щом инстинктите му подсказват, че някой иска да го хване, значи наистина някой е по петите му. И тук, затворен в капана на този кораб, без възможност да се обърне към обичайните механизми за защита, той се намираше в изключително уязвимо положение. Беше чул слухове, че имало някакъв частен детектив на борда, един ексцентричен пътник на име Пендъргаст, който търсел крадец и убиец.

Дали нещастникът разследваше него?

Нямаше как да е сигурен, но колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно изглеждаше. Не би могъл да си позволи да разчита на късмета; залозите бяха прекалено високи. Противникът му — ако инстинктите му бяха верни, не би могъл да бъде наречен по друг начин — трябва да беше действал по специален начин.

По много специален начин.

Той изгаси всичките лампи в стаята и остана в тъмното, наостряйки сетивата си. Първо се ослуша внимателно, идентифицира всеки малък звук — от далечното боботене на двигателите дълбоко в недрата на кораба до стоновете на вятъра и морето; плисъка на дъжда срещу стъклата; хлипането на частната му прислужница в спалнята й; глухите стъпки по коридора отвън. Настрои се към усещанията на собственото си тяло, на босите си крака върху плюшения килим, аромата на сандалово дърво и восъчни свещи в каютата, към усещането, причинено от дълбокото, тромаво полюляване на кораба.

Вдиша и издиша. Тримата противници — омразата, желанието и смута — трябваше да бъдат временно прогонени. Всичко трябваше да е спокойно. От тях омразата беше най-силният враг и сега тя почти бе задушила Блекбърн в своята триумфална прегръдка.

С железен самоконтрол той се приближи към статива до отсрещната стена, на който бе подпряно нещо, покрито със завързан саван от най-фина коприна. Това се оказа най-глупавата грешка — да не го държи в сейфа още от самото начало; но не му се бе понравила идеята да го заключва, при условие, че се нуждаеше от него толкова често. Собствената му частна прислужница бе получила строги инструкции да не повдига никога коприната и да не го поглежда. И той знаеше, че не би го направила — беше му отнело години, докато намери някоя толкова надеждна, лишена от всякакво въображение и любопитство, като нея. Но първата корабна камериерка — онази, която се бе самоубила — трябва да бе вдигнала покривалото. Сега, ако подозренията му се окажеха истина и този Пендъргаст беше по петите му, дори сейфът нямаше да се окаже достатъчно сигурен. Хотелските сейфове, както се знаеше, бяха лесни за разбиване, а корабните, дори на такъв голям кораб, по всяка вероятност не бяха по-различни. Бяха предвидени да държат далеч дребните крадци, нищо повече.

Налагаше се да намери някое по-добро скривалище.

Като съзнателно избягваше да го погледне, той предпазливо вдигна копринения саван върху предмета и го остави в центъра на стаята. С подчертана церемониалност подреди трийсет и шест маслени свещи върху голям сребърен поднос, запали ги, след което ги сложи пред предмета, за да го осветяват по-добре — като през цялото време стоеше с извърнати очи. Сложи пакетчета китайски тамян в две богато гравирани със злато кадилници, които разположи от двете страни на предмета.

Маслените свещи блещукаха, изпълваха стаята със специфичната си, танцуваща златна светлина. След