това постла ватирано копринено килимче пред свещите и седна върху него в поза лотос. Затвори очи и започна речитатив: странно, ниско мърморене, което внимателният слушател би възприел като плетеница от същите странни звуци, свързани заедно, без начало и край. Топлата, животинска миризма на маслените свещи пълнеше въздуха, докато монотонното му припяване се издигаше и спадаше, създавайки чудатия тибетски полифоничен ефект, известен като „сигит“: онова звучене на две ноти едновременно с един и същ глас, станало известно от монасите тенгио, сред които бе учил.
След трийсет минути припяване със затворени очи тримата врагове бяха прогонени, победени. Съзнанието на Блекбърн бе изпразнено от цялата омраза и желание и възприемчиво за
Сякаш го прониза електрически ток. Тялото му се вцепени, мускулите се издуха, връзките на шията му се стегнаха, каротидната артерия запулсира. Но монотонното му припяване не се разколеба ни най-малко, стана дори още по-бързо, премина към по-висок регистър, достигайки интензивността на звук, който изобщо не приличаше на нормалните тонове на човешкия глас.
Той се взираше и взираше. В стаята започна да се процежда специфична миризма, отвратителна миризма на пръст, напомняща изгнили гъби. Въздухът като че се замрежи, изпълнен с дим, събра се в едно място на четири стъпки пред него, сгъстявайки се като тъмна, лепкава сметана в нещо плътно, почти твърдо. И тогава…
33.
Беше пътешествие, пълно с все първи неща, помисли си Бети Джондрау от Парадайс Хилс, Аризона, докато чакаше в осветеното фоайе на театър „Белгрейвия“, стиснала здраво една програмна брошура. Вчера тя и близначката й Вила бяха отишли в Седония СънСпа и си бяха направили подобни татуировки на бедрата: нейната с пеперуда, а на Вила — с пчела. И двете си бяха купили гривни за глезените с истински диаманти на „Риджънт стрийт“, един от двата свръх луксозни пасажа с магазини на кораба, и ги носеха всяка вечер. Кой би повярвал, помисли си Бети, че междувременно тя и сестра й бяха родили осем четирикилограмови бебета и се гордееха с единайсет шумни внучета. Слава богу, никога не си бяха позволявали да се отпуснат, както повечето си съученици от гимназията. Тя се гордееше силно с факта, че на шейсет и три все още можеше да облече балната си рокля от завършването — експеримент, който повтаряше с религиозна страст на всяка годишнина от дипломирането.
Тя се огледа отново и хвърли поглед на часовника си. Почти един след полунощ. Къде се беше дянала Вила? Беше отишла да купи батерии за камерата си най-малко преди половин час. Може би дори преди повече време.
Вила бе тази, която толкова се бе развълнувала, че среща Браддок Уайли, филмовият актьор. Най- съществената част на круиза — и една от причините те да се запишат — беше обещанието за средокеанска премиера на последния филм на ужасите с участието на Уайли. Беше предвидена за десет часа, но Браддок Уайли, или поне така се говореше, страдаше от морска болест, дължаща се на лошото време.
Тя сканира тълпата отново, но не съзря Вила. Е, ако не се появеше скоро, щеше да се наложи Бети сама да се срещне с Уайли. Измъкна едно огледалце от чантата си, огледа лицето си, докосна ъгълчетата на устните си с кърпичка, затвори го и го пъхна обратно.
Внезапно раздвижване в най-външната редица на групата й подсказа, че чакането не е било напразно. Беше се появил самият Браддок Уайли — елегантен в морскосиния си блейзър, шал и кремави панталони — който влезе във фоайето с няколко офицера от екипажа. Той съвсем не изглеждаше болен.
Още щом видя групата жени, грейна в усмивка и се приближи:
— Добър вечер, дами! — поздрави ги той и бръкна в блейзъра си за химикалка, когато хихикащите, изчервени от вълнение жени, започнаха да протягат програмите си към него. Уайли си проби път през тълпата, разменяйки по някоя дума с всяка, подписваше програми и позираше за снимки. На живо беше дори по-красив, отколкото на сребристия екран. Бети се поколеба, надявайки се сестра й да се появи в последния момент — но точно тогава Уайли застана пред нея.
— Последна, но не на последно място — каза той с намигване, обхвана ръката й с двете си ръце и я стисна топло. — Казаха ми, че имало прекрасно изглеждащи жени на борда, но аз не вярвах: до този момент.
— Хайде, хайде, мистър Уайли — каза Бети с дръзка усмивка. — Не говорите сериозно. Имам шест внучета, знаете ли?
Очите му се разшириха от изненада.
— Шест внучета? Кой би предположил? — Филмовата звезда й намигна отново.
Бети Джондрау не намери какво да отговори. Изчерви се до корена на косите си за първи път от половин век насам, изпитвайки онова възхитително усещане да е с пламнали бузи, непорочна и смутена ученичка като тогава, когато държеше ръката на капитана на футболния отбор.
Бети вдигна програмата и видя написаното: „На любимата ми баба пушачка — с любов и целувки, Брад Уайли“.
Ръцете й се разтрепериха. Това трябваше да е един от най-върховните моменти в живота й. Почакай само Вила да види
Уайли се беше отдалечил и сега театралното фоайе започна да се пълни с нагиздени момичета. Бети дойде на себе си; по-добре да намереше две хубави места, и то бързо. Вила може и да беше изпуснала Браддок, но все още имаше време да види премиерата.
Тя показа запазения си билет на разпоредителя, влезе вътре и откри идеалното място, точно отпред, като запази съседната седалка с чантичката си. Театър „Белгрейвия“ бе изключително впечатляващо място, което заемаше повечето от носовите части от Палуба 2 до Палуба 5, много тъмно, с изискано синьо и кехлибарено неоново осветление, плюш, удобни седалки, широка сцена и дълбоки балкони. Скоро, въпреки капацитета си от петстотин места и късния час, салонът се напълни. Миг след намаляването на осветлението Брад Уайли се появи пред завесата, усмихнат в светлината на прожекторите. Той каза няколко думи за филма; разказа няколко забавни истории от процеса на заснемане; благодари на различни продуценти, актьори, сценаристи, на директора, на експерта по специални ефекти; изпрати въздушна целувка към публиката; и си тръгна. Когато ръкоплясканията изпълниха залата, логото на филмова компания „Туенти сенчъри фокс“ бе прожектирано върху завесата и това бе знак за дръпването й.
Публиката зяпна. Бети Джондрау сложи ръка пред устата си. Точно пред екрана се появи един невероятно реалистичен манекен на мъртва, осветена от прожектора жена, от която капеше кръв. Тишината се разчупи, хората зашепнаха възбудено при тази неочаквана част от драма, която сигурно бе специално аранжирана за премиерата. Манекенът бе скрит зад завесата, за да шокира зрителите. Но бе забележително реалистичен.
Появи се надписът, „Вивисекторът“, с гротескно осветени букви през тялото, думата минаваше точно през гръдния кош, което наистина изглеждаше като резултат от нескопосано извършена операция. Чуха се ахкания от възторг откъм публиката при находчивата, макар и противна съпоставка.
Бети рязко се наведе напред. Имаше нещо познато в начина, по който манекенът бе облечен — тази обшита с пайети копринена дреха, напоена с кръв, черните обувки, късата руса коса…
Тя стисна седалката пред себе си, подпирайки се да се изправи.
— Вила! — изкрещя, като сочеше напред. — О, Господи! Това е Вила! Сестра ми!
34.
Наближаваше пладне. Патрик Кемпър чакаше в отделенията на медицинските работници и се опитваше да се подготви за онова, което предстоеше. Като шеф на охраната на круизен кораб с трийсетгодишен стаж, той си мислеше, че е видял всичко. Всичко, включително убийство. Но това беше повече от убийство.
